Хаим Оливер
Хелиополис (33)

4. Откриването на света — втори ден

Събуди го плач.

Слънцето бе още ниско над хоризонта, но той побърза да се облече и излезе.

Плачеше Диего. От носа му течеше кръв, която се смесваше със сълзите по луничавите му бузи и цапаше неговата блузка. Мануела промиваше подутите му устни и се опитваше да спре кръвта.

— Какво се е случило, Диего? Падна ли?

Момчето веднага млъкна, само продължи тихичко да хлипа.

— Войниците — каза мрачно Мануела.

— Войниците? Защо?

Прекъсван от хълцания, малкият веднага разказа: отишъл до гарата да провери за влака за Харбиг, но там имало войници, а сред площада лежали трима души с превързани глави. Поискал да види, но го изгонили. Тогава влязъл през оградата, един войник го видял и попитал какво търси. Диего не отговорил и тогава войникът го ударил с юмрук и го ритнал и му казал да не си навира носа, където не му е работа, но Диего пак се върнал и погледнал, а на площада все още лежали тримата с превързани глави…

— Какви са тия хора? — попита Виктор.

— Разузнавачи на Клавел Мачадо — подхвана Диего под компреса. — Днес ще ги обесят, така казаха войниците. Там е и Фернандес, дърводелецът, ама аз едвам го познах, защото лицето му е превързано чак до носа… И влак за Харбиг няма да има, но войниците казаха, че утре ще го пуснат, защото разузнавачите на Клавел Мачадо са всички убити и линията е вече свободна.

Новината помрачи Мануела. Тя мълчаливо поднесе закуска, а сетне седна на тревата под бадема и загриза нокти.

Затова пък върху Виктор съобщението на момчето имаше съвсем друг ефект. Разбира се, съдбата на разузнавачите го остави напълно равнодушен: смъртта никога не го бе вълнувала, но тази смърт сега имаше за логически резултат освобождаването на линията за Харбиг. Това означаваше, че най-късно на другия ден той щеше да продължи своя път към Джими Морели, това означаваше, че на другия ден щеше да се раздели с Мануела.

Това предизвика в него една съвсем необичайна тревога, която не можеше да си обясни с никаква логика. Опита се да си представи как утре напуска девойката, как се качва на моновлака и се отдалечава от Санта Сецилия… Е, и какво? — мислеше той. — Ще свърша работа с Джими Морели и отново ще се върна тук, все едно, пътят за Хелиополис минава през Санта Сецилия. А сетне ще взема със себе си Мануела, ще я кача в подводницата и ще я заведа в подземния град… Той неволно се засмя, толкова абсурдно му се видя това хрумване. Мануела и Хелиополис! Две взаимно изключващи се понятия. Животът и смъртта! Слънцето и мракът! Небосводът и бетонният Купол под земята!

И внезапно Виктор осъзна една истина, една проста истина, която не искаше да разбере и признае пред себе си: Мануела бе влязла толкова дълбоко в него, че не можеше да се отдели от нея. Влязла бе като слънцето, като морето, като звездите… Завинаги.

Тази мисъл го озари с такава сила, че изведнъж се почувствува безпомощен, както никога през живота си. Огледа се, търсейки сякаш закрила от невидимата опасност, която връхлиташе върху него. Видя Мануела под дървото, седна до нея, взе ръката й между дланите си, съзнавайки, че това върши не Виктор Ес, а другият момък.

— Мануела — каза той, — утре аз заминавам.

— Жалко — отвърна тя, — няма да се видиш с татко.

— Мануела, аз пак ще се върна.

По мургавото й лице затрептяха трапчинките. Тя леко стисна пръстите му:

— Върни се. И тогава ще плуваме пак и ще ти покажа храма на слънцето. Слушал ли си за него?

— Не.

— Той е горе на хълма, зад развалините на Стария град. Като бях малка, все там играех с момчетата.

— И с Фернандес ли?

— Да, и с Фернандес.

Хлад го обля от глава до пети. Приближи се още повече до Мануела, идеше му да се сгуши в прегръдките й, тъй както бе виждал да правят децата с майките си в старите филми.

— Обичаш ли го? — попита той и тия думи, които произнасяше за първи път, прозвучаха съвсем неуверено.

— Не. Той ми е приятел от детинство.

Все тъй с движения, които правеше не Виктор Ес, а Виктор Дарнел, той се излегна на гръб и положи глава на скута й. Усети огромно облекчение и покой. Навярно това усещат децата при майките си — помисли той и затвори очи. Намираше се никъде. Наоколо бе само тишината. Нямаше го Хелиополис, нямаше го Ван Дам, нямаше го Архонта. Бе като във вакуум и единственото, което възприемаше, бе нейната топлина. Като смъртта — помисли той пак, — като в Енергариума…

После почувствува ръката й, която леко галеше лицето му. Отвори очи. Пръстите й бяха пред очите му, нежни, прозрачни, и през тях съзря слънцето, разбито на милион разноцветни пръски — розови, оранжеви, сребърни… Тя бавно отдръпна ръка: лицето й бе приведено над него и в очите й той отново прочете онова неизмеримо голямо нещо, което спираше дъха в гърдите му.

— Мануела — прошепна той, — Мануела…

— Да…

— Мануела, ти си Гея.

— Гея? — попита тя тихо. — Защо Гея?

— Защото Гея е Земя.

Тя тихичко се засмя. А той не знаеше какво повече да каже. И не каза нищо, само сложи нейната длан на устните си и остана тъй дълго, безкрайно дълго, в тишината, в покоя, докато откъм града долетяха ръмженето на автомобилните мотори, виковете на хората, плачовете на жените, заповедите на войниците.

Задъхан дотърча Диего с вик:

— Обесиха ги!

Видяха ги отдалеч. Тримата висяха един до друг под високата празнична арка, построена за деня на Света Сецилия, и лекичко се олюляваха от вятъра. Бяха голи до кръста и на гърдите им имаше табелки с надписи: „Ние помагаме на Клавел Мачадо“.

Долу около тях стояха хората с каменни лица и гледаха босите крака на обесените.

Картината се стори на Виктор безсмислена, както впрочем всичко, което се правеше тук. Защо трябва да се убиват хората по този мъчителен начин и след това да ги излагат пред другите? Смъртта е един естествен акт, към който трябва да се прибягва само в случай на нужда и да се осъществява делово. Ако е необходимо да се премахват единици, то нека това се прави по най-бързия и безболезнен начин. Демонстрирането на смъртта е безполезно и нелогично, следователно — излишно.

— Да си вървим — каза той. — Това няма смисъл.

Тя го погледна озадачена. Сивотата на очите му бе ледена, отблъскваща. Мануела отдръпна ръката си, уплашена от този човек, който сякаш не бе същият онзи мил младеж, лежал преди малко на скута й.

Следобедът мина в натегнато мълчание. Мануела седеше в градината, неподвижна, със сковано като маска лице и Виктор не знаеше какво да предприеме, за да я изкара от това състояние на враждебна студенина. От време на време дотичваше Диего и разказваше новини: за разгрома на части на Клавел Мачадо, за войниците, които възстановявали монолинията за Харбиг, за обесените, които все още висели под арката…

Настъпи вечерта. Диего си легна. Виктор и Мануела отново останаха сами. Мълчаха. Мълчеше и градът, притихнал под сянката на бесилото. Само долу океанът не преставаше да блъска крайбрежните скали. Не млъкваха и щурците, които изпълваха нощта с монотонна печал.

Внезапно Мануела стана, наметна се с черния шал, под който заприлича на махите на Гоя.

— Искаш ли да ти покажа храма? — попита тя и по гласа й той разбра, че му е простила.

Изкачваха се дълго. Заобиколиха целия град и излязоха над западната му страна, зад високия хълм.

Отначало имаше само големи четвъртити гранитни блокове, разхвърляни тук-таме покрай пътя, който лъкатушеше към широкото, плоско плато. После те ставаха все повече, превръщаха се в останки от зидове, в основи на сгради, в следи от стълбища и тераси. Сред тях се виеха улици, покрити с едър калдъръм, площади, заобиколени от руини на гранитни стени. Развалините бяха потопени в мъртвешките лъчи на пълнолунието, готови сякаш да се разтворят в тях.

В средата се извисяваше мощна каменна пирамида, чийто връх блестеше с безброй трептящи кристали.

Двамата мълчаливо прекосиха развалините и едва когато стигнаха до подножието на пирамидата, Мануела прошепна, но гласът й прокънтя в тишината:

— Това е храмът на слънцето. Върхът му се огрява от лъчите, преди още слънцето да се покаже, и се вижда отвсякъде.

Виктор си спомни звездата, която го посрещна при пристигането.

— Как се е наричал този град? — попита той.

— Слънцеград.

— Хелиополис? — прошепна той неволно.

— Да — рече тя, без да се учуди ни най-малко. — Учителят ни разказваше, че на гръцки се нарича Хелиополис. Но какво ти стана?

— Нищо… И защо е разрушен?

— Не си ли учил история? Слънцеград е бил столица на нашата велика империя. Границите й опирали до Големия водопад, а на юг — чак до Реката на алигаторите. Страната била богата. В нея изработвали най-скъпите стоки, най-красивите предмети, най-мощните оръжия. Но императорът не се задоволил с това и поискал да завладее и земите на съседите. Водил много победоносни войни. Веднъж обаче войските му били разбити. В Слънцеград нахлули чужди племена, изклали цялото население, опожарили и разрушили всичко. Останало това. — Тя показа развалините. — И храмът. Него не разрушили, защото и те се кланяли на слънцето и смятали, че то ще им даде богатство и щастие. Но после от Европа дошли конквистадорите и унищожили и тях. Храмът пак останал и сега децата от Санта Сецилия си играят между камъните му на криеница. Това е всичко.

Тя поиска да се усмихне тъжно, но трапчинките на бузите я правеха весела. Огряното й от луната мургаво лице бе единственото живо нещо сред тия притихнали грамади гранит. Устните на Виктор изпръхнаха…

Продължиха да крачат покрай храма. От задната му страна се откри голям каменен амфитеатър с обширна открита сцена.

— Това също беше разрушено — каза Мануела, — но ние го възстановихме и тук на празници даваме представления.

Седнаха на последния каменен ред, загледани в обляната в лунните лъчи сцена.

— Тук съм танцувала — продължи тя, — като бях ученичка. Стари танци. Фернандес акомпанираше на китара.

Той се опита да си я представи мъничка, танцуваща под звуците на китара на огромната гранитна сцена, с черен шал и висока прическа. Но тя беше до него, топла, жива, истинска… Затвори очи.

— Какво ти е? — попита тя. — Искаш ли да се върнем?

— Не, не…

Тя мило, по детски го хвана под ръка:

— Не ми се, сърди за днес! Много ми е мъчно за Фернандес. И за другите също… Много-много.

Очите и се наляха със сълзи и те го уплашиха като нищо друго дотогава.

— Недей! — каза той. — Недей!

Вдигна ръка и я погали по лицето, по косата. Тя не трепна, отново прикована от този сив поглед, който сега ставаше топъл като накалена стомана. И нямаше сили да стане, да си върви, нямаше сили да се отдръпне, когато я привлече към себе си и я целуна…

Звуците с гръм се втурнаха в черепа му, заблъскаха се като каменни лавини в него, но той целуваше Мануела, притискаше я до себе си, търсейки в прегръдката спасение от тази музика, убежище от всичко, което го разкъсваше, което го правеше получовек, чувствувайки с всички фибри на тялото си, че когато се слее с нея, ще премахне най-после онази преграда в мозъка си и ще стане пълноценно същество. И я целуваше, и усещаше под устните си горещата й кожа, а тя седеше, отметнала глава назад, и съзнаваше, че този страшен човек до нея е човекът, когото обича, когото е обичала и винаги ще обича.

Горе Храмът на слънцето блестеше с милионите звезди на своето строго чело, а музиката гърмеше в черепа, но тя не бе вече толкова жестока…

 

 

Късно през нощта те тръгнаха назад сред безмълвните развалини, сплели пръсти, уморени, мълчаливи, казали си вече всичко. Луната потъваше в края на сребристата океанска пътека; от изток долиташе първият пурпурен полъх на зората, долу градчето спеше.

Викът прогърмя като изстрел:

— Стой!

Иззад гранитните блокове се появиха сенки, щикове блеснаха под звездите, сноп лъчи проряза мрака:

— Горе ръцете!

Мануела изтича вдясно към руините, дърпайки Виктор:

— Насам, бързо! Насам!

Но той не мърдаше.

— Ела — шептеше трескаво тя, — познавам една пътека…

Той не мърдаше, а войниците вече тичаха:

— Стой или ще стреляме!

Тя се спря, уплашена, притиснала ръката му към гърдите си. Към тях бяха насочени пушки.

— Какво правите тук? — попита единият войник.

— Нищо… — отвърна тя с най-невинния си глас, — разхождаме се.

— Документи!

— Аз съм Мануела — започна тя припряно, — баща ми е рибарят Доминго, живея в бялата къща над скалите… А този… този е моят годеник… на гости…

— Ще дойдете с нас! — заповяда войникът. — А долу ще видим кои сте и какво сте.

Тя вдигна очи към Виктор, който все тъй стоеше, без да реагира.

— Ама нали ви казах… — започна тя.

— Стига! — прекъсна я другият и я блъсна по рамото. — Върви напред!

Едва сега се обади Виктор и гласът му, леден и властен, спря войника:

— Не се докосвайте до момичето!

— Охо! Я го виж, кавалера! — Той опря дулото в гърдите му. — Документи!

Виктор спокойно извади белия лист и го показа. Войникът наведе лампата, бавно се зачете в него. И колкото повече четеше, толкова повече върху лицето му се разливаше израз на страх и респект. Като свърши, бързо загаси фенера, сгъна листа, върна го, козирува:

— Извинете, сеньор, извинете много за безпокойството… Не знаехме… Моля, свободни сте…

Прошепна нещо на ухото на другаря си, двамата се обърнаха кръгом и без бавене изчезнаха зад гранитните колонади.

— Ела, Мануела! — каза Виктор и протегна ръка към нея, но тя стоеше сред камъните, отправила към него поглед, изпълнен с ужас.

— Ела — повтори той меко.

— Кой си ти? — попита тя.

Той се приближи до нея:

— Ти знаеш: аз съм Виктор Дарнел, търговец от…

— Лъжеш! Ти си с тях!

— Не — каза той, — аз не съм с тях — и повярва на собствената си лъжа.

— Закълни се! — прошепна тя и в гласа й имаше сълзи.

Той протегна ръка към нея, поиска да я прегърне, тя се отдръпна.

— Закълни се! — внезапно извика тя в тишината. — Закълни се!

Той пак изтича към нея, но тя вече бягаше.

В този миг Виктор имаше безкрайно ясното съзнание, че я вижда за последен път: тънка, чорлава, боса, със стройни крака, които тичат сред сивия гранит.

— Мануела! — извика той. — Мануела! Гея!

Тя изчезна в мрака.

Той дълго стоя неподвижен, сам, после внезапно се обърна, закрачи сред развалините, прекоси целия Слънцеград, не погледна нито веднъж назад.

Изчака, докато първите лъчи на слънцето огреят върха на пирамидата, бързо се упъти към гарата. На площада тримата висяха под арката. Отмина ги, без да ги погледне.

Влакът тръгваше навреме.