Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (45)

42.

Макар че първото произведение на изкуството щеше да бъде обявено за продан чак в седем вечерта, аукционната къща беше претъпкана много преди уречения час, както ставаше винаги в първата вечер на голяма разпродажба на импресионисти.

Всички триста места в залата бяха заети от господа с вечерни костюми и дами с дълги рокли. Изглеждаха така, сякаш са се приготвили за опера; всъщност представлението тук обещаваше да е не по-малко драматично от онези, които се изнасяха в „Ковънт Гардън“. И макар тук също да имаше сценарий, най-добрите реплики неизменно се падаха на публиката.

Поканените гости попадаха в няколко различни категории. Едната беше на сериозните купувачи, които често закъсняваха, защото имаха запазени места и не се интересуваха от първите няколко предложения — подобно на второстепенни герои в пиеса на Шекспир, те имаха за цел само да загреят публиката. Втората група беше на дилърите и собствениците на галерии, които предпочитаха да стоят отзад и си поделяха огризките от масата на богаташите, когато някое произведение не достигаше определената цена и трябваше да бъде оттеглено. Имаше също и група, която гледаше на търга като на социално събитие. Тези хора не участваха в наддаванията, а се наслаждаваха на спектакъла, в който свръхбогатите мереха сили.

И накрая беше най-опасната категория, която си имаше свои подкатегории. Съпруги, които идваха да гледат колко ще похарчат съпрузите им за предмети, които не ги интересуват — те предпочитаха да харчат парите си в други заведения на същата улица. Приятелки, които си мълчаха, защото се надяваха да станат съпруги. И накрая просто красавиците, чиято единствена цел в живота бе да отстранят съпругите и приятелките от бойното поле.

Но както с всяко нещо в живота, имаше и изключения от правилото. Едно такова изключение бе сър Алън Редмейн, който бе тук, за да представлява страната. Той щеше да наддава за статуята под номер 29, но все още не беше решил до какъв таван ще стигне.

Сър Алън беше запознат с аукционните къщи на Уест Енд и техните странни традиции. През годините беше натрупал малка колекция английски акварелисти от осемнайсети век, а от време на време наддаваше и от името на правителството за някоя картина или скулптура, за която се решаваше, че не бива да напуска страната. Сега обаче за първи път в кариерата си щеше да наддава за по-значително произведение на изкуството с надеждата да бъде победен от чужденец.

Сутринта „Таймс“ беше предрекъл, че „Мислителят“ на Роден ще се продаде за 100 000 паунда — рекордна сума за произведение на френския майстор. Вестникът обаче не можеше да знае, че сър Алън възнамерява да качи над тази сума, защото едва тогава можеше да е сигурен, че единственият друг купувач ще остане дон Педро Мартинес, според когото истинската цена на статуята бе над осем милиона паунда.

Джайлс беше задал на секретаря на кабинета въпроса, на който сър Алън се опитваше да не отговаря.

— Ако в крайна сметка победите Мартинес в наддаването, какво ще правите със скулптурата?

— Ще бъде поместена в Националната галерия на Шотландия като част от политиката на правителството за събиране на произведения на изкуството — отговори той. — Ще можете да пишете за нея в мемоарите си, но едва след като умра.

— А ако предвиждането ви се окаже вярно?

— Тогава ще отделя на случая цяла глава в моите мемоари.

Сър Алън се настани на един стол в левия заден ъгъл на залата. Преди това се беше обадил на мистър Уилсън, за да го уведоми, че ще наддава за номер 29 и че ще седи на обичайното си място.

Когато мистър Уилсън изкачи петте стъпала на подиума, повечето големи играчи вече бяха заели местата си. От двете страни на аукционера стояха служители на „Сотбис“. Повечето от тях щяха да наддават от името на клиенти, които не можеха да присъстват лично или не се доверяваха на себе си, че няма да прекалят и да предложат по-високи суми, отколкото са възнамерявали. В лявата част на залата имаше платформа с дълга маса. На нея седяха някои от най-опитните служители на къщата. На самата маса имаше редица бели телефони, в които щяха да шепнат, когато предметът на изкуството, от който се интересува клиентът им, бъде обявен за продан.

От мястото си в дъното на залата сър Алън виждаше, че почти всички места са заети. Имаше обаче три празни стола на третия ред, вероятно резервирани за важен клиент. Запита се кой ли ще седне от двете страни на дон Педро Мартинес. Прелисти страниците на каталога и намери „Мислителят“ на Роден, означен като №29. Имаше повече от достатъчно време Мартинес да се появи в залата.

Точно в седем часа мистър Уилсън погледна клиентите и се усмихна благосклонно. Почука микрофона и каза:

— Добър вечер, дами и господа, добре дошли на разпродажбата на импресионисти на „Сотбис“. Артикул номер едно — обяви той и погледна наляво, за да се увери, че носачът е поставил правилната картина на стойката, — е великолепен пастел на Дега с две репетиращи на Трокадеро балерини. Откривам наддаването с начална цена пет хиляди паунда. Шест хиляди. Седем хиляди. Осем…

Сър Алън гледаше с интерес как почти всички първи предложени за продажба експонати надхвърлиха предвидените стойности, доказвайки предположението на „Таймс“ от сутринта, че се е появила нова порода колекционери, които бяха натрупали състоянието си след войната и желаеха да оповестят съществуването си чрез инвестиции в произведения на изкуството.

Дон Педро Мартинес се появи на дванайсетия, съпровождан от двама младежи. Сър Алън позна най-малкия син на Мартинес Бруно и предположи, че другият сигурно е Себастиан Клифтън. Присъствието на Себастиан го убеди, че Мартинес е сигурен, че парите са все още в статуята.

Дилърите и собствениците на галерии започнаха да обсъждат помежду си дали Мартинес ще прояви по-голям интерес към номер 28, „Кътче от градината на болница «Сен Пол» в Сен Реми“ от Ван Гог или към номер 29, „Мислителят“ на Роден.

Сър Алън винаги се бе смятал за спокоен и уравновесен, когато е под напрежение, но в този момент почувства как пулсът му се ускорява все повече и повече с напредването на търга. Когато наддаването за Ван Гог започна от 80 000 и приключи на 140 000, което беше нечуван рекорд за художника, сър Алън извади носната си кърпа и попи потта от челото си.

Обърна страницата на каталога, за да погледне шедьовъра, на който се възхищаваше, но по ирония на съдбата се надяваше да изгуби в наддаването за него.

— Номер двайсет и девет, „Мислителят“ на Огюст Роден — каза мистър Уилсън. — Ако погледнете в каталога, ще видите, че отливката е направена от Алекс Рудие. Самото произведение е изложено при входа на залата — добави аукционерът. Мнозина обърнаха глави към бронзовата скулптура. — Беше показан значителен интерес към произведението, така че откривам наддаването с начална цена четирийсет хиляди паунда. Благодаря, сър — каза той и посочи джентълмена, седящ точно срещу него. Няколко глави се обърнаха с надеждата да разпознаят наддаващия.

Сър Алън отвърна с леко, едва забележимо кимане.

— Петдесет хиляди — обяви аукционерът и отново насочи вниманието си към мъжа пред себе си, който пак вдигна ръка. — Имам предложение за шейсет хиляди.

Мистър Уилсън стрелна с поглед сър Алън, видя същото леко кимане, обърна се към мъжа отпред и му предложи да вдигне на 80 000, но беше посрещнат с намръщена разочарована физиономия и твърдо поклащане на глава.

— Имам предложение за седемдесет хиляди паунда — каза аукционерът и погледна сър Алън, който изведнъж започна да се изпълва със съмнение. Точно тогава обаче мистър Уилсън погледна наляво и каза: — Осемдесет хиляди. Имам предложение по телефона за осемдесет хиляди. — Незабавно погледна отново към сър Алън и измърка: — Деветдесет хиляди?

Сър Алън кимна.

Уилсън погледна към човека на телефона и след секунда той вдигна ръка.

— Сто хиляди. Сто и десет? — попита той, като погледна отново сър Алън и се ухили малко коварно.

Дали да продължи? За първи път в живота си секретарят на кабинета реши да рискува. И кимна.

— Имам предложение за сто и десет хиляди паунда — каза Уилсън, като гледаше право към служителя на „Сотбис“, който държеше слушалката и очакваше инструкции.

Мартинес се обърна да види дали няма да познае кой точно наддава срещу него.

Разговорът по телефона продължаваше. С всяка секунда сър Алън се изнервяше все повече. Опита се да не мисли за възможността Мартинес да го е изиграл и да е вкарал в страната осемте милиона по друг начин, докато хората от САС са изгаряли фалшификати на фалшификатите. Изминалите двайсет секунди му се сториха като цял час. И изведнъж мъжът на телефона вдигна ръка.

— Имам предложение за сто и двайсет хиляди по телефона — каза Уилсън, като се мъчеше да скрие тържеството си.

Погледна отново сър Алън, който не помръдна нито мускул.

— Има предложение за сто и двайсет хиляди — повтори той. — Ще обявя статуята за продадена за сто и двайсет хиляди, това е последната ви възможност — каза той, като гледаше сър Алън, но секретарят на кабинета бе влязъл в естествената си роля на мандарин и седеше абсолютно безизразно.

— Продадено за сто и двайсет хиляди паунда — обяви Уилсън, удари с чукчето и се усмихна любезно на мъжа с телефона.

Сър Алън въздъхна с облекчение и облекчението му нарасна, когато видя самодоволната усмивка на Мартинес. Физиономията му го убеди, че аржентинецът вярва, че само за някакви си 120 000 е откупил собствената си статуя, в която има осем милиона. И утре несъмнено възнамеряваше да започне на чисто.

Две наддавания по-късно Мартинес стана от мястото си на третия ред и си запробива път през хората, без изобщо да го е грижа, че те може би следят търга. Щом стигна пътеката, тръгна с доволна усмивка към изхода и изчезна. Двамата младежи, които го последваха, поне изглеждаха смутени.

Сър Алън изчака още няколко наддавания и излезе чак тогава. Вечерта бе толкова приятна, че той реши да отиде в клуба си на Пал Мал и да се поглези със стриди и чаша шампанско. Беше готов да даде цяла месечна заплата, за да види физиономията на Мартинес, когато открие, че победата му е била куха.