Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (36)

33.

Хари си беше мислил, че нищо не би могло да надхвърли гордостта, която изпита, когато научи, че е спечелил стипендия за Кеймбридж. Грешеше. Чувстваше се точно толкова горд и когато гледаше как съпругата му се качва на подиума, за да получи дипломата си, summa cum laude^[1], от ректора на Станфордския университет Уолас Стърлинг.

Хари най-добре знаеше какви жертви бе направила Ема, за да отговори на невъзможно високите стандарти, които бе наложил професор Фелдман на себе си и на студентите си; той очакваше от Ема дори още повече, както ясно бе дал да се разбере през годините.

Докато слизаше от подиума сред топлите аплодисменти, облечена в тъмносиня роба като всички останали студенти, тя радостно хвърли правоъгълната си шапка във въздуха — знак, че студентските години са зад гърба й. В същото време се запита как ли би погледнала майка й на подобно поведение на 36-годишна английска дама, при това пред публика.

Погледът на Хари се премести от съпругата му към видния професор по бизнес администрация, който седеше на сцената само на две места от ректора. Сайръс Фелдман не правеше опит да скрие чувствата си, когато ставаше дума за най-добрата му ученичка. Той пръв скочи на крака да аплодира Ема и си седна последен. Хари често се възхищаваше как жена му успява неусетно да подчини на волята си могъщи мъже, от носители на Пулицър до президенти на компании, точно както беше правила майка й преди нея.

Колко щеше да се гордее Елизабет с дъщеря си този ден! Но не повече от собствената му майка, защото Мейзи беше изминала също толкова болезнен път, преди да може да сложи след името си титлата „бакалавър“.

Предишния ден Хари и Ема бяха вечеряли с професор Фелдман и измъчената му съпруга Елън. Фелдман не успя да откъсне очи от Ема и дори й предложи да се върне в Станфорд и да напише докторска дисертация под негово ръководство.

— Ами горкият ми съпруг? — попита Ема и хвана Хари под ръка.

— Той просто ще трябва да се научи да живее без теб две години — каза Фелдман, без да си прави труда да скрие онова, което му беше в главата.

Повечето пламенни англичани биха забили юмрук в носа му, ако го чуят да отправя подобен намек към жените им, а по-малко толерантни съпруги от мисис Фелдман като нищо щяха да подадат искане за развод, както бяха направили предишните му три спътници. Хари обаче само се усмихна, а мисис Фелдман се престори, че не е чула.

Хари се съгласи с предложението на Ема да отлетят обратно за Англия веднага след церемонията, защото искаше да се приберат в Имението, преди Себастиан да се е върнал от „Бийчкрофт“. Синът им вече не беше ученик и само след три месеца щеше да е студент.

След като церемонията завърши, Ема се разходи из поляната, като се наслаждаваше на празничната атмосфера и се запознаваше с колегите си, които също като нея бяха прекарали безброй самотни часове над книгите в далечни земи и сега се срещаха за първи път. Представяха се брачни половинки, показваха се семейни фотографии и се разменяха адреси.

В шест часа, когато сервитьорите започнаха да прибират столовете, пресушените бутилки от шампанско и празните чинии, Хари предложи да се върнат в хотела.

Ема не млъкна през целия път до „Феърмонт“, докато събираше багажа си, по време на пътуването до летището и докато чакаха полета си в чакалнята за първа класа. Но малко след като се качиха в самолета, седнаха и закопчаха коланите, затвори очи и незабавно потъна в сън.

 

 

— Говориш като човек на средна възраст — заяви Ема, докато поемаха по дългия път от летището на Лондон до Имението.

— Аз съм на средна възраст — отвърна Хари. — Все пак съм на трийсет и седем, а което е по-лошото, младите момичета започнаха да се обръщат към мен със „сър“.

— Е, аз пък не се чувствам на средна възраст — каза Ема и погледна картата. — На светофара завий надясно и ще излезеш на Грейт Бат Роуд.

— Защото животът тепърва започва за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно каквото казах. Току-що се дипломира и влезе в борда на „Барингтън“, а и двете неща разкриват цял нов живот пред теб. Да бъдем реалисти: преди двайсет години не би било възможно нищо подобно.

— В моя случай е възможно само защото Сайръс Фелдман и Рос Бюканан са широко скроени хора, когато става въпрос да възприемат жените като равни. И не забравяй, че двамата с Джайлс държим двайсет и два процента от компанията, а Джайлс никога не е проявявал интерес да членува в борда.

— Може и така да е, но ако се окаже, че си вършиш работата добре, това може да убеди другите председатели на бордове да последват примера на Рос.

— Не се заблуждавай. Ще минат десетилетия, преди компетентни жени да получат шанса да заемат местата на некомпетентни мъже.

— Е, поне да се молим за Джесика да е различно. Надявам се, че когато завърши училище, единствените цели в живота й няма да са да се научи да готви и да си намери подходящ съпруг.

— Да не мислиш, че това са били моите единствени цели?

— Ако са били, претърпяла си провал и в двата случая — каза Хари. — И не забравяй, че ме избра, когато беше на единайсет.

— На десет — поправи го Ема. — А на теб ти трябваха цели седем години, за да го проумееш.

— Както и да е — рече Хари, — не бива да приемаме, че само защото сме влезли в Оксфорд и че защото Грейс е преподавател в Кеймбридж, Джесика ще поиска да върви по същия път.

— И защо да го прави, щом е толкова надарена? Зная, че се възхищава на постигнатото от Себ, но нейните модели за подражание са Барбара Хепуърт^[2] и някоя си Мери Касат^[3], поради което обмислям какви алтернативи са отворени за нея. — Отново погледна картата. — След около половин миля завий надясно. Би трябвало да има табела за Рединг.

— Какви заговори сте кроили зад гърба ми? — попита Хари.

— Ако Джесика е достатъчно добра, а учителката й по рисуване го твърди, училището иска тя да кандидатства в Кралския художествен колеж или в училище „Слейд“ за изящни изкуства.

— Мис Филдинг не е ли учила в „Слейд“?

— Да. И редовно ми напомня, че на петнайсет Джесика е много по-добра художничка, отколкото е била тя в годината на дипломирането си.

— Това сигурно е доста унизително.

— Типично мъжка реакция. Всъщност мис Филдинг иска само да види как Джесика постига пълния си потенциал. Иска тя да е първото момиче от „Ред Мейдс“, спечелило място в Кралския колеж.

— Може да се окаже двоен удар — рече Хари. — Себ е първото момче от „Бийчкрофт“, спечелило стипендия в Кеймбридж.

— Първото от двайсет и втора година — поправи го Ема. — На следващата отбивка завий наляво.

— Сигурно са много щастливи, че си в борда на „Барингтън“ — каза Хари, докато изпълняваше инструкциите й. — Между другото, ако случайно си забравила, новата ми книга излиза следващата седмица.

— Пак ли ще те пращат някъде да я рекламираш?

— Ще изнасям реч на литературен обяд на „Йоркшър Поуст“ в петък. Казаха ми, че са продали толкова много билети, че се наложило да го преместят от един местен хотел на хиподрума в Йорк.

Ема се наведе и го целуна по бузата.

— Поздравления, скъпи!

— Опасявам се, че причината не е в мен, защото няма да съм единственият говорещ.

— Кажи ми името на противника ти и ще уредя да му видят сметката.

— Противничка е. Агата Кристи.

— Значи Уилям Уоруик най-сетне се е утвърдил като съперник на Еркюл Поаро?

— Боя се, че още не. Но пък мис Кристи е написала четирийсет и девет романа, а аз току-що завърших само петия си.

— Може пък да я настигнеш и също да напишеш четирийсет и девет.

— Трябва да съм голям късметлия, за да успея. Е, какво ще правиш, докато обикалям из страната и се опитвам да вляза в списъка на бестселърите?

— Казах на Рос, че ще мина през кабинета му в понеделник. Опитвам се да го убедя да не започва строежа на „Бъкингам“.

— Защо?

— Едва ли е подходящо да се инвестират такива суми в луксозен лайнер, след като пътниците бързо се преориентират към самолетите.

— Разбирам те, макар че лично аз бих предпочел да плавам до Ню Йорк, отколкото да летя.

— Защото си на средна възраст — каза Ема и го потупа по бедрото. — Освен това обещах на Джайлс да отскоча до Барингтън Хол и да видя дали Марсдън е готов да ги посрещне с Гуинет. Ще дойдат за уикенда.

— Ще е повече от готов.

— Догодина навършва шейсет и знам, че мисли за пенсиониране.

— Няма да е лесно да му се намери заместник — каза Хари, докато минаваха покрай първата табела за Бристол.

— Гуинет не иска да го замества. Казва, че е крайно време Джайлс да бъде замъкнат във втората половина на двайсети век.

— Тоест?

— Мисли, че след следващите избори може да има лейбъристки кабинет и тъй като е почти сигурно, че Джайлс ще стане министър, смята да го подготви за задачата, а тя не включва глезене от прислуга. Иска за в бъдеще единствените служители, които му помагат, да са държавни.

— Джайлс извади голям късмет, че срещна Гуинет.

— Не мислиш ли, че е крайно време да поиска ръката на горкото момиче?

— Определено. Но той още си ближе раните от изживяното с Вирджиния и не мисля, че е готов за ново обвързване.

— В такъв случай по-добре да побърза, защото жени като Гуинет не се срещат на всяка крачка — каза Ема и отново се зае да разучава картата.

Хари изпревари някакъв камион.

— Така и не мога да свикна с идеята, че Себ вече не е ученик.

— Планирал ли си нещо за първия му уикенд у дома?

— Мислех утре да го заведа на мача между „Глостършър“ и „Блакхийт“.

Ема се разсмя.

— Страхотно изграждане на характер! Да гледа отбор, който предимно губи.

— И евентуално да идем всички на театър някоя вечер следващата седмица — добави Хари, без да обръща внимание на коментара й.

— Какво представят?

— „Хамлет“.

— Кой играе принца?

— Някакъв млад актьор, Питър О’Тул. Себ твърди, че бил трепач, каквото и да означава това.

— Чудесно е, че Себ ще е с нас през лятото. Може да му организираме парти, преди да отиде в Кеймбридж. Да му дадем възможност да се запознае с някое и друго момиче.

— Ще има предостатъчно време за момичета. Мисля, че е адски жалко, че отмениха задължителната военна служба. От Себ можеше да стане чудесен офицер и така щеше да се научи да поема отговорност за други хора.

— Не си на средна възраст — каза Ема, докато завиваха по алеята. — Направо си изкопаемо.

Хари се разсмя и спря колата пред входа. Зарадва се, когато видя Джесика да ги чака, седнала на горното стъпало.

— Къде е Себ? — беше първият въпрос на Ема, след като слезе от колата и прегърна Джесика.

— Не се върна от училище вчера. Може би е заминал направо за Барингтън Хол и е пренощувал при чичо Джайлс.

— Мислех, че Джайлс е в Лондон — каза Хари. — Ще му се обадя да им кажа да дойдат за вечеря.

Влезе в къщата, вдигна телефона в коридора и набра Джайлс.

— Върнахме се — каза, щом чу гласа му.

— Добре дошли, Хари. Добре ли прекарахте в Щатите?

— Направо страхотно. Разбира се, Ема беше звездата на шоуто. Подозирам, че Фелдман я иска за пета жена.

— Е, това би могло да си има определени преимущества — рече Джайлс. — При Фелдман никога не може да се говори за дългосрочно обвързване, а и в Калифорния разводите са доста изгодни за съпругите.

Хари се разсмя.

— Между другото, Себ при теб ли е?

— Не. Не съм го чувал от известно време, но съм сигурен, че едва ли се е запилял някъде надалеч. Защо не звъннеш в училището да провериш дали още не е там? Обади ми се, след като разбереш. Имам новини за теб.

— Добре — рече Хари.

Затвори и започна да прелиства указателя си за телефонния номер на директора.

— Не се безпокой, скъпа, той вече не е ученик, както непрекъснато ми напомняш — каза, когато видя безпокойството, изписано на лицето на Ема. — Сигурен съм, че има някакво просто обяснение.

Набра номер 117 в „Бийчкрофт“ и докато чакаше някой да вдигне, прегърна жена си.

— Доктор Банкс-Уилямс.

— Господин директор, обажда се Хари Клифтън. Съжалявам, че ви безпокоя след края на учебния срок, но се питах дали нямате някаква представа къде би могъл да е синът ми Себастиан.

— Нямам представа, мистър Клифтън. Не съм го виждал, откакто беше временно отстранен в началото на седмицата.

— Временно отстранен ли?

— Боя се, че да, мистър Клифтън. Уви, нямах особени възможности за избор.

— Но какво е направил, за да заслужи подобно наказание?

— Няколко дребни нарушения, сред които пушене.

— А големи?

— Беше хванат да пие в стаята си с една прислужница.

— Нима това е повод за временно отстраняване?

— Сигурно щях да си затворя очите, тъй като беше последната седмица от срока, но за съжаление, и двамата бяха без никакви дрехи по себе си.

Хари потисна смеха си. Беше благодарен, че Ема чува само половината разговор.

— Когато се яви при мен на следващия ден, му казах, че след известно размишление и консултация с директора на пансиона нямам друг избор, освен временно да го отстраня. След това му дадох писмо, което да предаде на вас. Ясно е, че не го е направил.

— Но къде може да бъде? — попита Хари, който едва сега започна да се тревожи.

— Нямам представа. Мога единствено да ви кажа, че директорът на пансиона му е дал билет за трета класа до Темпъл Мийдс и предположих, че повече няма да го видя. Същия следобед обаче трябваше да пътувам за Лондон за среща на Старите момчета и за моя огромна изненада го открих в същия влак.

— Попитахте ли го защо е тръгнал за Лондон?

— Щях да го направя — сухо отвърна директорът, — ако той не беше напуснал купето веднага щом ме видя. Направо побягна.

— Но защо?

— Може би защото пушеше, а аз го бях предупредил, че ако наруши още едно училищно правило до края на срока, ще бъде изключен. И той много добре знаеше, че това означава да се обадя на приемащия наставник в Кеймбридж и да му препоръчам да оттегли стипендията му.

— Направихте ли го?

— Не, не го направих. Трябва да благодарите на съпругата ми за това. Ако беше станало по моя начин, той щеше да бъде изключен и да изгуби мястото си в Кеймбридж.

— За пушене, при това извън територията на училището?

— Това не беше единственото му нарушение. Той се беше настанил в купе първа класа, без да има пари за такъв билет, а преди това беше излъгал директора на пансиона си, че се връща право в Бристол. Това, както и другите му нарушения, бяха напълно достатъчни да се уверя, че не заслужава място в стария ми университет. Не се съмнявам, че ще съжалявам за отстъпчивостта си.

— И тогава ли го видяхте за последно? — попита Хари, като се мъчеше да запази спокойствие.

— Да. И повече не искам да го виждам — каза директорът и затвори.

Хари предаде разговора на Ема, като пропусна единствено прислужницата.

— Но къде може да е сега? — разтревожено попита Ема.

— Нека първо звънна на Джайлс да му кажа какво се е случило, после ще мислим какво да правим. — Хари вдигна отново телефона. Нужни му бяха няколко минути, докато предаде дословно разговора си с директора.

Джайлс не отговори веднага.

— Не е трудно да се сетиш какво е минало през главата на Себ, след като Банкс-Уилямс го е хванал във влака — рече накрая.

— Проклет да съм, ако мога да се сетя — отвърна Хари.

— Постави се на негово място — каза Джайлс. — Мисли си, че тъй като директорът го е сгащил да пуши, докато пътува за Лондон без разрешение, ще го изключат и ще изгуби мястото си в Кеймбридж. Подозирам, че се страхува да се върне у дома и да се изправи пред теб и Ема.

— Е, това вече не е проблем, но въпреки това трябва да го намерим и да му кажем. Ако тръгна за Лондон още сега, може ли да отседна на Смит Скуеър?

— Разбира се, че можеш, но в това няма никакъв смисъл, Хари. По-добре остани в Имението с Ема. Аз и без това трябва да се връщам в Лондон. Така ще бъдат покрити и двата края.

— Да не си забравил, че двамата с Гуинет смятахте да прекарате уикенда заедно?

— А ти да не си забравил, че Себ ми е племенник?

— Благодаря — каза Хари.

— Ще ти звънна веднага щом стигна в Лондон.

— Каза, че имаш някакви новини.

— Не е важно. Е, не толкова важно, колкото да намерим Себ.

 

 

Същата вечер Джайлс замина за Лондон и когато пристигна на Смит Скуеър, икономът потвърди, че Себастиан не се е обаждал.

След като съобщи новината на Хари, Джайлс се обади на помощник-комисаря на Скотланд Ярд. Човекът прояви голямо съчувствие, но посочи, че всеки ден в Лондон се получават над десет съобщения за изчезнали деца, повечето от които много по-малки от Себастиан. В град с население осем милиона било като да търсиш игла в купа сено. Все пак обеща, че ще предупреди всички полицейски управления в града.

Хари и Ема останаха будни до късно. Позвъниха на бабата на Себастиан Мейзи, на леля му Грейс, на Дийкинс, Рос Бюканан, Гриф Хаскинс и дори на мис Париш с надеждата, че Себастиан се е свързал с някой от тях. На следващия ден Хари разговаря с Джайлс на няколко пъти, но той нямаше никакви новини. Игла в купа сено, все това повтаряше.

— Как го понася Ема?

— Не много добре. Бои се от най-лошото и с всеки час страховете й растат.

— А Джесика?

— Неутешима е.

— Ще се обадя веднага, ако науча нещо.

 

 

На следващия ден Джайлс звънна на Хари от Камарата на общините да му каже, че отива на гара Падингтън да се срещне с жена, която го била търсила с новини за Себастиан.

Хари и Ема седяха до телефона и чакаха Джайлс да звънне в рамките на следващия час, но той се обади едва след девет вечерта.

— Кажи ми, че е жив и здрав — каза Ема, след като грабна слушалката от ръката на Хари.

— Жив и здрав е — каза Джайлс. — Но се боя, че това е единствената добра новина. В момента пътува за Буенос Айрес.

— Какви ги говориш? — слиса се Ема. — Защо ще пътува за Буенос Айрес?

— Нямам представа. Знам само, че е на борда на „Южна Америка“ с някой си Педро Мартинес, баща на негов съученик.

— Бруно — сети се Ема. — Той също ли е на кораба?

— Няма как да е, защото го видях в дома им на Итън Скуеър.

— Тръгваме за Лондон — каза Ема. — Така ще можем да говорим с Бруно още сутринта.

— Не мисля, че ще е разумно при тези обстоятелства — рече Джайлс.

— Защо? — остро попита Ема.

— Поради няколко причини, една от които е, че преди малко ми се обади сър Алън Редмейн, секретарят на кабинета. Попита дали тримата можем да се срещнем с него на Даунинг стрийт утре в десет. Не вярвам, че става дума за съвпадение.