Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (39)

36.

През втория етап от полета до Буенос Айрес Хари дочете папката за дон Педро Мартинес.

След войната субектът прекарал известно време в Аржентина, седнал на планина от пари. Химлер се самоубил, преди да бъде изправен пред съда в Нюрнберг, а шестима от приближените му в списъка били осъдени на смърт. Други осемнайсет влезли в затвора, в това число и майор Бернхард Крюгер. Никой не почукал на вратата на дон Педро да си поиска застраховката живот.

Хари обърна страницата и видя, че следващият раздел е посветен на семейството на субекта. Направи кратка почивка и продължи да чете.

Мартинес имал четири деца. Първородният му син Диего бил изключен от „Хароу“, след като завързал нов ученик за нагорещен радиатор. Върнал се в родината си без диплома за завършено образование, започнал работа при баща си и три години по-късно се сдобил с почетна диплома по престъпност. Макар да носел двуредни костюми на райета, шити на Савил Роу, Диего щял да прекарва повече време в затворническа униформа, ако баща му не плащал допълнителни възнаграждения на безброй съдии, полицаи и политици.

Вторият му син Луис се превърнал в плейбой през една лятна ваканция на Ривиерата. Сега прекарваше повечето си будни часове на рулетките в Монте Карло и залагаше банкнотите от пет паунда на баща си с надеждата да ги спечели отново, но в различна валута.

Всеки път, когато Луис печелеше, в женевската сметка на дон Педро потичаха франкове. Мартинес обаче се дразнеше, че казиното печели по-добре от него.

Третият син, Бруно, не беше замесен от неговото тесто и повече показваше достойнствата на майка си, отколкото недостатъците на баща си, макар че Мартинес с радост напомняше на лондонските си приятели, че има син, който ще постъпи в Кеймбридж през септември.

Малко се знаеше за дъщерята, Мария-Тереза, която все още бе в „Роудийн“ и винаги прекарваше ваканциите с майка си.

Хари спря да чете, когато мис Карик му донесе подноса с обяд, но дори по време на храненето проклетникът не излизаше от главата му.

През първите години на войната Мартинес се заел да създаде банковите си ресурси. „Фамили Фармърс Френдли Банк“ управлявала сметките на онези клиенти, които имали земя, но не и пари. Методите на Мартинес били груби, но ефективни. Заемал на фермерите всякакви суми с невероятно раздути лихви, стига заемът да се покрива от цената на земята им.

Ако закъснявали с тримесечната си вноска, клиентите получавали предупреждение, с което им се давали деветдесет дни да изчистят целия си дълг. Ако не успеели да го направят — а това се случвало почти винаги — банката конфискувала земята им и добавяла стотици и хиляди акри към онези, които Мартинес вече бил натрупал. Всеки, който имал неблагоразумието да надигне глас, бивал посещаван от Диего, който префасонирал лицето му — така било много по-евтино и ефективно, отколкото да се наемат адвокати.

Единственото, което би могло да подрони имиджа на добродушния говежди барон, изграден с толкова труд от Мартинес, бил фактът, че жена му Консуела най-сетне стигнала до заключението, че баща й е бил прав от самото начало, и подала иск за развод. Тъй като делото се гледало в Буенос Айрес, Мартинес казвал на всеки в Лондон, който се интересувал от жена му, че Консуела, за голямо съжаление, починала от рак; по този начин превръщал евентуалното неодобрение и дамга в съчувствие.

След като бащата на Консуела не бил преизбран за кмет — защото Мартинес подкрепил противниковия кандидат — тя заживяла в едно село на няколко мили от Буенос Айрес. Получавала месечна издръжка, която не й позволявала да посещава често магазините в столицата и напълно я лишавала от възможност да пътува зад граница. За нейно съжаление само един от синовете й показвал някакъв интерес да поддържа връзка с нея, но пък той сега живеел в Англия.

Само един човек извън фамилията на Мартинес можеше да се похвали със собствена страница в досието — Карл Рамирес, изпълняващ ролята на иконом и слуга. Макар и с аржентински паспорт, Рамирес поразително приличал на някой си Карл Ото Лунсдорф, член на германския отбор по борба от Олимпиадата през 1936 г., който по-късно станал лейтенант от СС и се специализирал в разпитите. Документите на Рамирес били впечатляващи като банкнотите на Мартинес и почти със сигурност били от същия източник.

Мис Карик отнесе подноса и предложи на капитан Мей бренди и пура, но той любезно отказа и й благодари за турбуленцията. Мис Карик се усмихна.

— Оказа се, че не чак е толкова силна, колкото предполагаше капитанът — каза със заговорническа усмивка. — Той ме помоли да ви кажа, че ако ще отсядате в хотел „Милонга“, сте добре дошли в автобуса на компанията. Така ще можете да се отървете от мистър Болтън. — Хари повдигна вежда. — Мъжът от Бристол, който е абсолютно убеден, че ви е срещал някъде.

Хари не пропусна да забележи, че мис Карик неведнъж погледна безименния пръст на лявата му ръка, където имаше светла ивица кожа, показваща, че там наскоро е имало халка. Капитан Питър Мей се беше развел с жена си Анджела преди малко повече от две години. Имаха две деца — Джим, на десет, който се надяваше да постъпи в колежа в Епсъм, и Сали, на осем, която си имаше свое собствено пони. Можеше да го докаже дори със снимка. Хари беше дал пръстена си на Ема да го пази точно преди да отпътува. Това бе нещо друго, което тя не одобри.

— От Лондон искат да се срещна с някой си капитан Питър Мей утре в десет сутринта — каза посланикът.

Секретарката му си записа в дневника.

— Желаете ли някаква допълнителна информация за капитан Мей?

— Не, защото нямам представа кой е той и защо от Външно министерство искат да се срещам с него. Просто го доведете в кабинета ми веднага щом пристигне.

Хари изчака всички пътници да слязат и се присъедини към екипажа. След като мина през митническата проверка, излезе от летището и видя микробус, който чакаше пред входа.

Шофьорът сложи куфара му в багажника, а Хари се качи и видя усмихващата се мис Карик.

— Мога ли да седна до вас?

— Разбира се — отвърна тя и се дръпна, за да му направи място.

— Казвам се Питър — каза той и стисна ръката й.

— Анабел. Какво ви води в Аржентина? — попита тя, докато автобусът потегляше към града.

— Брат ми Дик работи тук. От много години не сме се виждали, така че реших да се жертвам по случай четирийсетия му рожден ден.

— Значи е по-голям от вас? — ухили се Анабел. — С какво се занимава?

— Машинен инженер е. Работи на язовира Парана през последните пет години.

— Никога не съм чувала за такъв язовир.

— Няма и причина да сте чували. Намира се насред нищото.

— Е, ще преживее малък културен шок от сблъсъка си с Буенос Айрес. Това е един от най-космополитните градове на света и определено любимото ми място.

— Колко време ще останете тук? — Хари искаше да смени темата, преди да са му свършили детайлите около новата му самоличност.

— Четирийсет и осем часа. Познавате ли Буенос Айрес, Питър? Ако не, очаква ви истинско преживяване.

— Не, за първи път идвам тук — каза Хари. Дотук не беше направил нито една грешка. „Не губете концентрация, защото точно тогава ще се подхлъзнете“, така го беше предупредил сър Алън.

— И по какъв маршрут летите обикновено?

— Прескачам през Атлантика — Ню Йорк, Бостън и Вашингтон. — Анонимният мъж от Външно министерство беше избрал този маршрут, защото той включваше три града, които Хари бе посещавал по време на литературното си турне.

— Сигурно е интересно. Гледайте обаче да опитате нощния живот, докато сте тук. В сравнение с аржентинците янките са направо консервативни.

— Има ли някое конкретно място, където да заведа брат ми?

— „Лизард“ е прочут с най-добрите си танцьори на танго, но съм чувала, че в „Маджестик“ предлагат най-добрата кухня, не че съм я опитвала. Екипажът обикновено ходи в клуб „Матадор“ на Площада на независимостта. Така че ако с брат ви се окажете с време за убиване, добре сте дошли.

— Благодаря — каза Хари, докато микробусът спираше пред хотела. — Може и да ви послушам.

Отнесе куфара на Анабел в хотела.

— Тук е евтино и весело — каза стюардесата, докато се регистрираха. — Ако искате вана, но не ви се чака водата да се загрее, най-добре да я вземете късно вечерта или рано сутринта — добави, докато влизаха в асансьора.

Когато стигнаха четвъртия етаж, Хари остави Анабел, излезе в зле осветения коридор и намери стая 469. Оказа се, че стаята му не е много по-добра от коридора. Голямо двойно легло с провиснала в средата пружина, кран, от който течеше кафява вода, една-единствена кърпа за лице и бележка, която го уведомяваше, че банята е в дъното на коридора. Спомни си думите на сър Алън: „Резервирали сме ви място в хотел, в който Мартинес и мутрите му не биха и помислили да стъпят“. Вече разбираше защо. Това място се нуждаеше от майка му като управител, за предпочитане от вчера.

Свали фуражката си и седна на леглото. Искаше да се обади на Ема и да й каже колко му липсва, но сър Алън беше повече от ясен — никакви телефонни обаждания, никакви нощни клубове, никакво разглеждане на забележителности, никакво пазаруване; никакво излизане от хотела, докато не дойде време за среща с посланика. Той качи крака на леглото и положи глава на възглавницата. Замисли се за Себастиан, Ема, сър Алън, Мартинес, клуб „Матадор“… Капитан Мей потъна в сън.