Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (32)

29.

Себастиан смачка фаса, скочи, грабна куфара си от багажника над седалката и излезе, без да каже нито дума. Много добре осъзнаваше, че макар да не каза нищо, директорът не откъсна нито за миг поглед от него.

Помъкна куфара през няколко вагона до края на влака и се намърда в претъпканата трета класа. Загледа се през прозореца и се опита да измисли някакъв изход от положението.

Може би да се върне в първа класа и да обясни на директора, че ще прекара няколко дни в Лондон с чичо си, депутата сър Джайлс Барингтън? Но защо да го прави, след като му бе наредено да се върне в Бристол и да предаде писмото на д-р Банкс-Уилямс на баща си?

Истината бе, че родителите му бяха заминали за Лос Анджелис за церемонията, на която майка му щеше да получи дипломата си с пълно отличие, и щяха да се върнат в Англия едва в края на седмицата.

Защо не ми го каза от самото начало, несъмнено щеше да го попита Банкс-Уилямс, така че директорът на пансиона да ти купи съответния билет? Защото смяташе да се върне в Бристол в последния ден на срока, така че когато родителите му се върнеха в неделя, да не разберат нищо. Сигурно щеше да се получи, ако не се бе настанил в първа класа и не бе запалил цигара. В края на краищата беше предупреден какви ще са последствията, ако наруши още едно училищно правило преди края на срока. Край. Беше нарушил три правила още в първия час, след като бе излязъл от училището. Но пък откъде да знае, че ще се натъкне на директора?

Искаше му се да каже, че вече е от Старите момчета и може да прави каквото си иска, но знаеше, че това няма да проработи. А и ако решеше да се върне в първа класа, имаше опасност директорът да открие, че билетът му е за трета — номер, който опитваше всеки път, когато пътуваше до и от училище в началото и края на срока.

Настаняваше се в ъгъла на купето, за да може да наблюдава коридора. Когато се появяваше кондукторът, се измъкваше и се скриваше в тоалетната, но не заключваше вратата и оставяше знака за свободно. След като кондукторът продължеше в следващия вагон, Себастиан се връщаше в купето и оставаше там до края на пътуването. И тъй като влакът не спираше никъде, номерът винаги успяваше. Е, веднъж за малко да се провали, понеже кондукторът се върна. Себастиан моментално избухна в сълзи и се извини с обяснението, че майка му и баща му винаги пътували в първа класа и че той дори не знаел, че има и трета. Размина му се, но по онова време беше само на единайсет. Сега бе седемнайсетгодишен и никой не би му повярвал, дори кондукторът.

Нямаше никакви шансове за измъкване и след като прие, че няма да продължи в Кеймбридж през септември, Себастиан се замисли какво да прави, след като влакът пристигне на Падингтън.

 

 

Докато влакът летеше към столицата, директорът дори не погледна речта си.

Дали да потърси момчето и да му поиска обяснение? Знаеше, че директорът на пансиона му е купил билет за трета класа до Бристол, така че какво търсеше в първа класа, при това на път за Лондон? Да не би случайно да е объркал влака? Изключено. Просто не беше очаквал да го хванат. Както и да е, той пушеше, въпреки че изрично му беше казано, че училищните правила важат до последния ден. Момчето не бе издържало дори един час и ги бе нарушило. Нямаше смекчаващи вината обстоятелства. Клифтън просто го беше оставил без избор.

Утре сутринта трябваше да оповести пред учениците, че Клифтън е изключен. След това щеше да се обади на приемащия наставник в Питърхаус и на бащата на момчето, за да обясни защо синът му няма да продължи в Кеймбридж наесен. В края на краищата д-р Банкс-Уилямс трябваше да се грижи за доброто име на училището, което бе поддържал така грижливо през последните петнайсет години.

Обърна няколко страници от речта си и намери съответния откъс. Прочете думите, които бе написал за постиженията на Клифтън, поколеба се за момент и ги зачеркна.

 

 

Себастиан се чудеше дали да слезе пръв или последен. Нямаше кой знае какво значение, стига да внимаваше да не се натъкне на директора.

Реши да е пръв и прекара последните двайсет минути от пътуването, седнал на ръба на седалката. Провери джобовете си и установи, че разполага с един паунд, дванайсет шилинга и шест пенса — много повече от обичайното, защото директорът на пансиона му бе върнал всички джобни пари, които не бе изхарчил през срока.

Бе смятал да прекара няколко дни в Лондон и да се върне в Бристол в последния ден на срока, без абсолютно никакво намерение да предава писмото на директора на баща си. Извади го от джоба си. Беше адресирано до „Х. А. Клифтън, ескуайър: лично“. Себастиан се огледа, за да се увери, че никой не го следи, и го отвори. Прочете го бавно, после го прочете още веднъж. Писмото беше премерено, честно и, за негова изненада, не споменаваше нищо за Руби. Ако беше взел влака за Бристол, за да се прибере у дома и да предаде писмото на баща си, след като се върне от Америка, нещата щяха да са съвсем различни. По дяволите! Какво изобщо търсеше директорът в този влак?

Прибра писмото в джоба си и се опита да измисли какво ще прави в Лондон, защото определено нямаше да се върне Бристол, докато всичко не отшуми, а това нямаше да стане много скоро. Но колко време можеше да изкара с един паунд, дванайсет шилинга и шест пенса? Скоро щеше да разбере.

Беше до вратата на вагона много преди влакът да влезе в Падингтън и я отвори, докато още беше в движение. Скочи навън, затича се с всички сили към бариерата, тикна билета си на кондуктора и се смеси с тълпата.

Досега беше идвал в Лондон само веднъж, при това с родителите си, и тогава пред гарата ги чакаше кола, за да ги откара до къщата на чичо му на Смит Скуеър. Чичо Джайлс го беше завел до Тауър да види кралските бижута, а след това до музея на мадам Тюсо, където се полюбуваха на восъчните фигури на Едмънд Хилари, Бети Грейбъл и Дон Брадман, преди да седнат на чай и кифла в хотел „Риджънт Палас“. На следващия ден ги заведе в Камарата на общините и видяха Уинстън Чърчил да гледа свирепо от първия ред. Себастиан остана изненадан, когато видя колко е дребен.

Когато дойде време да се приберат, Себастиан каза на чичо си, че с нетърпение очаква отново да дойде в Лондон. Ето че сега беше тук, но този път не го очакваше кола, а чичо му бе последният човек, при когото би се осмелил да отиде. Нямаше представа къде ще прекара нощта.

Докато вървеше през тълпата, един забързан млад мъж го блъсна и едва не го събори — и дори не си направи труда да се извини.

Себастиан излезе от гарата и се озова на улица с викториански къщи, на някои от които имаше табели, че предлагат легло и закуска. Избра си онази с най-ярко полираното чукче на вратата и най-подредените саксии на прозорците. Приятна жена в найлонова домашна роба на цветя отговори на почукването му и се усмихна дружелюбно на потенциалния си гост. Дори и да се бе изненадала да види младеж в ученическа униформа на прага си, не го показа с нищо.

— Заповядайте — каза тя. — Търсите къде да отседнете ли, сър?

— Да — отвърна Себастиан, изненадан от обръщението „сър“. — Трябва ми стая за през нощта и се питах каква е цената?

— Четири шилинга на нощ заедно със закуската, или един паунд за седмица.

— Ще остана само една нощ — каза Себастиан. Явно на сутринта трябваше да потърси по-евтина квартира, ако възнамеряваше да остане в Лондон малко по-дълго.

— Заповядайте — каза тя, взе куфара му и тръгна по коридора.

Себастиан никога досега не бе виждал жена да носи куфар, но домакинята вече беше изкачила наполовина стълбите, преди той да успее да реагира по някакъв начин.

— Аз съм мисис Тибит — каза тя, — но редовните ми гости ме наричат Тиби. — И когато стигна площадката на първия етаж, добави: — Ще ви настаня в седма стая. Тя е в дъното на къщата, така че едва ли ще се събудите от сутрешния трафик.

Себастиан нямаше представа за какво му говори, тъй като никога през живота си не се бе будил от трафик.

Мисис Тибит отключи вратата на седма стая и се дръпна настрани, за да направи път на госта си.

Стаята бе по-малка от кабинета му в „Бийчкрофт“, но подобно на собственичката, беше спретната и чиста. Имаше легло с чисти чаршафи и умивалник в ъгъла.

— Банята е в дъното на коридора — обясни мисис Тибит, преди да я е попитал.

— Размислих, мисис Тибит — каза той. — Ще взема стаята за цяла седмица.

Тя извади ключ от джоба на робата си, но преди да му го подаде, каза:

— В такъв случай цената е един паунд, предварително.

— Да, разбира се — каза Себастиан. Бръкна в джоба на панталона си и откри, че е празен. Опита друг джоб, после друг, но парите му ги нямаше никакви. Накрая коленичи, отвори куфара си и започна трескаво да търси сред дрехите.

Мисис Тибит постави ръце на кръста си. Усмивката й беше изчезнала. Себастиан напразно тършуваше из багажа си, докато най-сетне не се отказа, просна се на леглото и се замоли Тибит да прояви малко повече съчувствие от директора.

 

 

Директорът влезе в стаята си в „Риформ Клуб“ и бързо се изкъпа, преди да се преоблече във вечерния костюм и да слезе долу.

Ник Джъд, председателят на Старите момчета, въведе почетния гост в приемната, при другите членове на комитета.

— Какво ще пиете, господин директор?

— Само сухо шери, благодаря.

Следващите думи на Джъд го обезпокоиха.

— Позволете пръв да ви поздравя — каза той, след като поръча питиетата, — за най-големите стипендии, спечелени от училището в Питърхаус. Достойна награда, увенчаваща последната ви година.

Директорът не каза нищо, но си даде сметка, че трите реда, които бе зачеркнал в речта си, ще трябва да бъдат върнати. Новината за изключването на Клифтън щеше да бъде оповестена по-късно. В края на краищата момчето беше спечелило стипендията и това нямаше да се промени, докато не разговаряше с приемащия наставник в Кеймбридж на сутринта.

За съжаление председателят не беше единственият, който спомена постижението на Клифтън, и когато стана да представи годишния си доклад, директорът не виждаше причина да съобщава на събранието какво беше възнамерявал да направи на следващия ден. Изненада се, че обявяването на стипендиите бе посрещнато с толкова продължителни аплодисменти.

Речта се прие добре и когато д-р Банкс-Уилямс си седна, толкова много от Старите момчета дойдоха на масата му да го поздравят и да му пожелаят щастливо пенсиониране, че едва не изпусна последния влак за Бийчкрофт.

Веднага щом се настани в първокласното купе, мислите му се върнаха към Себастиан Клифтън и той започна да си води бележки за обръщението утре; дойдоха му наум думи като „правила“, „почтеност“, „чест“, „дисциплина“ и „уважение“, и когато влакът спря в Бийчкрофт, вече беше готов с първата чернова.

Предаде билета си и с облекчение видя, че въпреки късния час жена му го чака с колата.

— Как мина? — попита го тя още преди да е затворил вратата.

— Мога да кажа, че речта ми бе приета добре, предвид обстоятелствата.

— Обстоятелства?

Докато стигнат до къщата, той вече й беше разказал всичко за злополучната среща с Клифтън във влака за Лондон.

— И какво възнамеряваш да направиш? — попита тя, докато той отключваше входната врата.

— Нямам избор. Утре ще обявя, че Клифтън е изключен и че за съжаление няма да продължи в Кеймбридж през септември.

— Мярката не е ли малко драконовска? — попита мисис Банкс-Уилямс. — В края на краищата може да е имал основателна причина да пътува за Лондон.

— Тогава защо изхвърча от купето веднага щом ме видя?

— Сигурно не е искал да прекарва целия път в компанията ти, скъпи. Все пак можеш да бъдеш доста плашещ.

— Но не забравяй, че го хванах и да пуши — каза той, без да обръща внимание на коментара й.

— И защо да не пуши? Намирал се е извън пределите на училището и не е бил in statu pupillari^[1].

— Съвсем ясно му заявих, че училищните правила важат за него до края на срока, в противен случай ще трябва да си понесе последствията.

— Искаш ли питие преди лягане, скъпи?

— Не, благодаря. Трябва да се опитам да се наспя. Утре няма да е лесно.

— За теб или за Клифтън? — поинтересува се тя, преди да изгаси лампата.

 

 

Себастиан седна на ръба на леглото и разказа на мисис Тибит всичко, което се бе случило през деня. Не скри нищо, дори й показа писмото на директора.

— Не мислиш ли, че ще е по-добре да се прибереш у дома? Родителите ти ще се обезпокоят до смърт, ако не те заварят, когато се върнат. Пък и не можеш да си сигурен, че директорът ще те изключи.

— Повярвайте ми, мисис Тибит, Хили-Били вече си го е наумил и ще обяви решението си още утре сутринта.

— Въпреки това е по-добре да се прибереш у дома.

— Не мога, след като така ги разочаровах. Единственото, което са искали винаги, е да постъпя в Кеймбридж. Никога няма да ми простят.

— На твое място не бих била толкова сигурна — каза мисис Тибит. — Баща ми винаги казваше — ако имаш проблем, първо се наспи, преди да вземеш решение, за което по-късно може да съжаляваш. Нещата винаги изглеждат по-розови сутрин.

— Но аз дори нямам къде да преспя.

— Стига глупости — каза мисис Тибит и постави ръка на рамото му. — Ще пренощуваш тук. Но не и на празен стомах, така че след като си разопаковаш багажа, слез долу при мен в кухнята.