Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (16)

13.

Единственото, за което успяха да постигнат съгласие Джайлс и Ема, бе случаят да се гледа при затворени врати пред съдия, вместо да рискуват с непредсказуемите прищевки на съдебни заседатели и безкрайното преследване от страна на пресата. Негова Чест съдия Камерон беше избран да гледа делото и адвокатите на двете страни увериха клиентите си, че той е в равни степени честен, мъдър и здравомислещ човек.

Макар че пред съд №6 се беше събрала голяма тълпа журналисти, „добро утро“ и „приятна вечер“ бяха единствените коментари от страна на двете страни.

Джайлс се представляваше от сър Кътбърт Мейкинс, а Ема и Грейс бяха избрали мистър Саймън Тод, макар че Грейс ясно даде да се разбере, че няма да присъства на заседанията, тъй като има много по-важни задачи.

— Какви? — попита Ема.

— Да уча умни деца, вместо да слушам споровете на вдетинени възрастни. Ако можех да решавам, просто щях да ви блъсна главите една в друга — беше окончателният й коментар по темата.

В първия ден на изслушванията, когато часовникът зад съдийското кресло започна да отброява десет, съдия Камерон се появи в залата. Всички присъстващи последваха примера на двамата адвокати, станаха и се поклониха. След като отвърна на поздрава им, съдията се настани на кожения стол с висока облегалка, поставен пред кралския герб, оправи перуката си, отвори дебелото червено дело пред себе си, отпи глътка вода и се обърна към двете страни.

— Дами и господа. Натоварен съм със задачата да изслушам аргументите, представени от двамата главни адвокати, да преценя показанията на свидетелите и да определя точките от закона, които имат отношение към този случай. Първо ще попитам адвокатите на страните дали не са стигнали до някакво извънсъдебно споразумение.

Сър Кътбърт бавно се надигна от мястото си и подръпна реверите на дългата си черна роба, преди да отговори.

— От името на двете страни трябва да кажа, че за съжаление, това се оказа невъзможно, милорд.

— В такъв случай да продължим с встъпителната ви реч, сър Кътбърт.

— Както ви е угодно, Ваша Чест. Аз представлявам ищеца сър Джайлс Барингтън. Случаят, милорд, засяга валидността на едно завещание и дали покойната лейди Барингтън е била достатъчно с ума си, за да сложи подписа си под един дълъг и сложен документ с огромни последици, при това само часове преди смъртта си. Смятам, милорд, че тази крехка и изнемощяла жена не е била в положение да вземе обмислено решение, което ще повлияе на бъдещето на толкова много хора. Ще докажа също, че около дванайсет месеца преди смъртта си, когато е била в цветущо здраве и е имала предостатъчно време да обмисли действията си, лейди Барингтън е направила друго завещание. И за тази цел, милорд, бих искал да призова първия си свидетел, мистър Майкъл Пим.

Висок, елегантно облечен мъж с посребрена коса влезе в залата. Още преди да застане на банката на свидетелите той успя да създаде благоприятното впечатление, което целеше сър Кътбърт. След като свидетелят положи клетва, адвокатът му се усмихна топло.

— Мистър Пим, бихте ли казали името и професията си за протокола?

— Казвам се Майкъл Пим и съм главен хирург в болница „Гай“ в Лондон.

— Откога сте на този пост?

— От шестнайсет години.

— Значи сте човек с много богат опит във вашата област. Всъщност би могло да се каже…

— Приемам, че мистър Пим е експерт, сър Кътбърт. Карайте по същество — прекъсна го съдията.

— Мистър Пим — бързо се окопити сър Кътбърт, — като човек със значителен опит, бихте ли казали на съда през какво минава един пациент през последната седмица от живота си, когато страда от такова болезнено и изтощително заболяване като рака?

— Разбира се, всичко варира, но огромното мнозинство пациенти прекарват дълго време в безсъзнание или полусъзнание. В кратките моменти, когато идват на себе си, те често съзнават, че животът ги напуска, но като цяло могат да изгубят всякаква представа за реалността.

— Според вас възможно ли е пациент в подобно състояние на ума да вземе важно решение по сложен юридически въпрос като подписването на завещание?

— Не, не мисля — отвърна Пим. — Всеки път, когато искам подписването на медицинско съгласие в подобни ситуации, се старая това да бъде направено известно време преди пациентът да е стигнал до това състояние.

— Нямам повече въпроси, милорд — каза сър Кътбърт и седна на мястото си.

— Мистър Пим — каза съдията, като се наведе напред, — твърдите ли, че това правило няма изключения?

— Изключенията потвърждават правилото, милорд.

— Точно така — отвърна съдията и се обърна към мистър Тод. — Имате ли въпроси към свидетеля?

— Разбира се, милорд — каза мистър Тод и стана от мястото си. — Мистър Пим, случвало ли ви се е да се срещате с лейди Барингтън, било то светски или професионално?

— Не, но…

— Значи не сте имали възможност да се запознаете с историята на заболяването й?

— Разбира се, че не. Тя не беше моя пациентка, така че подобно нещо би било нарушение на правилника на Съвета на медиците.

— Значи никога не сте се срещали с лейди Барингтън и не сте запознат със случая й?

— Не, сър.

— Тогава възможно ли е, мистър Пим, тя да е била едно от изключенията, които потвърждават правилото?

— Възможно е, но е много малко вероятно.

— Нямам повече въпроси, милорд.

Сър Кътбърт се усмихна.

— Ще призовавате ли други експерти за свидетели, сър Кътбърт? — попита съдията.

— Не, милорд, мисля, че подкрепих становището си. Към материалите обаче съм приложил три писмени заявления от също толкова видни представители на медицинското съсловие. Ако вие, милорд, или мистър Тод сметнете, че те следва да се явят пред съда, всички са на ваше разположение.

— Браво на вас, сър Кътбърт. Прочетох и трите становища и те потвърждават мнението на мистър Пим. Мистър Тод, желаете ли да призовете някой от тези свидетели? Или може би и тримата?

— Не е необходимо, милорд — отвърна Тод. — Разбира се, освен ако някой от тях не познава лично лейди Барингтън или не е запознат със случая й.

Съдията погледна към сър Кътбърт, който поклати глава.

— Нямам други свидетели, милорд.

— В такъв случай вие можете да призовете вашия първи свидетел, мистър Тод — каза съдията.

— Благодаря, милорд. Призовавам мистър Кенет Лангбърн.

Мистър Лангбърн трудно би могъл да бъде по-различен от мистър Пим. Беше нисък и две копчета от жилетката му липсваха, което означаваше, че или е напълнял напоследък, или че не е женен. И или малкото кичури по главата му си имаха свое мнение, или си беше изгубил някъде гребена.

— Бихте ли казали името и професията си?

— Казвам се Кенет Лангбърн, главен хирург на Бристолската кралска болница.

— Откога сте на този пост, мистър Лангбърн?

— Заемам го през последните девет години.

— Докато пребиваваше в Бристолската кралска болница, лейди Барингтън ваш пациент ли беше?

— Да. Беше пратена при мен от доктор Рейбърн, личния лекар на семейството й.

— Прав ли съм, като казвам, че след като сте направили няколко изследвания на лейди Барингтън, вие сте потвърдили диагнозата на семейния лекар за рак на гърдата и сте й съобщили, че й остават само още няколко седмици живот?

— Да, една от неизбежните и трудни задачи на хирурга е да информира пациентите си за лошата прогноза. Още по-тежко е, когато въпросният пациент е твой стар приятел.

— Бихте ли казали на Негова Чест как лейди Барингтън реагира на новината?

— Лично аз бих казал стоически. И след като прие съдбата си, тя показа твърда решимост, която предполагаше, че има да свърши нещо важно и няма нито миг за губене.

— Но, мистър Лангбърн, нима тя не е била изтощена от постоянната болка и упоена от лекарствата?

— Наистина прекарваше дълги часове в сън, но когато бе будна, можеше напълно спокойно да чете „Таймс“ и всеки път, когато й идваха на свиждане, именно посетителите й си тръгваха изтощени.

— Как бихте обяснили това, мистър Лангбърн?

— Никак. Мога само да кажа, че понякога се изумявам как може да реагира човек, след като приеме, че времето му е ограничено.

— Предвид това, че сте запознат със случая, мистър Лангбърн, смятате ли, че лейди Барингтън е била в състояние да разбере сложен правен документ като завещание и да сложи подписа си под него?

— Не виждам защо не. Докато беше в болницата, тя написа няколко писма и наистина ме помоли да бъда свидетел при подписването на завещанието й в присъствието на нейния адвокат.

— Често ли изпълнявате тази задача?

— Само ако съм сигурен, че пациентът напълно осъзнава какво подписва. В противен случай щях да откажа.

— Но в този случай сте били сигурен, че лейди Барингтън напълно е съзнавала какво прави, така ли?

— Да, точно така.

— Нямам повече въпроси, милорд.

— Сър Кътбърт, желаете ли да разпитате свидетеля?

— Имам само един въпрос, милорд — каза сър Кътбърт. — Мистър Лангбърн, колко време живя лейди Барингтън, след като бяхте свидетел на подписването на завещанието?

— Тя почина по-късно същата нощ.

— По-късно същата нощ — повтори сър Кътбърт. — Значи само след няколко часа?

— Да.

— Нямам повече въпроси, милорд.

— Можете да призовете следващия си свидетел, мистър Тод.

— Да, милорд. Призовавам мистър Дезмънд Сидънс.

Сидънс влезе в залата, сякаш влизаше у дома си, и се закле като опитен професионалист.

— Бихте ли казали името и професията си?

— Аз съм Дезмънд Сидънс, старши съдружник в „Маршал, Бейкър и Сидънс“ и семеен адвокат на Барингтън през последните двайсет и три години.

— Мистър Сидънс, позволете първо да ви попитам дали вие бяхте натоварен със съставянето на по-ранното завещание, което според сър Джайлс е всъщност последното на лейди Барингтън?

— Да, сър.

— И кога беше съставено то?

— Малко повече от година преди смъртта на лейди Барингтън.

— По-късно лейди Барингтън свърза ли се с вас, за да ви съобщи, че иска да напише ново завещание?

— Точно така, сър. Само няколко дни преди да почине.

— И с какво последното завещание, което в момента се оспорва, се различава от съставеното година по-рано?

— Всички суми за благотворителна дейност, прислуга, внуци и приятели си останаха непроменени. Всъщност в целия документ имаше само една значителна промяна.

— И каква по-точно, мистър Сидънс?

— Основната част от имението Харви вече не преминава у сина й, сър Джайлс Барингтън, а се завещава на двете й дъщери, мисис Харолд Клифтън и мис Грейс Барингтън.

— И тъй, нека изясним напълно — каза мистър Тод. — Ако изключим тази промяна, която наистина е значителна, останалият документ си е останал същият, така ли?

— Точно така.

— В какво състояние на ума бе лейди Барингтън, когато поиска да направите тази значителна промяна в завещанието?

— Милорд, трябва да възразя — скочи на крака сър Кътбърт. — Как може мистър Сидънс да съди за състоянието на ума на лейди Барингтън? Той е адвокат, а не психиатър.

— Съгласен съм — каза съдията, — но тъй като мистър Сидънс е познавал покойната лейди в продължение на двайсет и три години, ще ми бъде интересно да чуя мнението му.

— Беше много уморена — каза Сидънс. — И й бе необходимо повече време от обичайното, за да изрази волята си. Въпреки това тя ясно заяви, че желае експедитивно да бъде съставено ново завещание.

— Експедитивно — тази дума ваша ли е, или нейна? — попита съдията.

— Нейна, милорд. Тя често ме кореше, че изписвам по цял абзац, когато и едно изречение би било напълно достатъчно.

— Значи подготвихте експедитивно новото завещание?

— Определено, милорд, тъй като осъзнавах, че времето не е на наша страна.

— Присъствахте ли на подписването на завещанието?

— Да. Свидетели на подписването бяха мистър Лангбърн и старшата сестра на крилото мис Ръмболд.

— И продължавате да твърдите, че лейди Барингтън е знаела точно какво подписва, така ли?

— Абсолютно — твърдо отвърна Сидънс. — В противен случай не бих се съгласил да продължа процедурата.

— Точно така. Нямам повече въпроси, милорд — каза мистър Тод.

— Свидетелят е ваш, сър Кътбърт.

— Благодаря, милорд. Мистър Сидънс, казахте на съда, че сте били под значителен натиск да съставите завещанието и поради това сте го подготвили експедитивно, ако позволите да използвам вашата дума.

— Да. Бях предупреден от мистър Лангбърн, че на лейди Барингтън не й остава да живее още много.

— И затова сте направили всичко по силите си да ускорите нещата, което е напълно разбираемо.

— Нямах друг избор.

— Не се и съмнявам, мистър Сидънс. Мога ли да ви попитам колко време ви отне съставянето на предишното завещание, което според моя клиент е автентичната воля на лейди Барингтън?

Сидънс се поколеба за момент.

— Три, може би четири месеца.

— С постоянни консултации с лейди Барингтън, предполагам?

— Да, тя беше много взискателна и към най-дребните детайли.

— Сигурен съм, че е била. Но не е имала много време да обмисли детайлите на по-късното си завещание. Разполагала е само с пет дни, ако трябва да бъдем точни.

— Да, но не забравяйте…

— И на петия ден е успяла да го подпише в последния момент. Прав ли съм?

— Да, предполагам, че може да се каже по този начин.

Сър Кътбърт се обърна към секретаря на съда.

— Бихте ли дали на мистър Сидънс двете завещания на лейди Барингтън, моля?

Сър Кътбърт изчака двата документа да бъдат връчени на свидетеля, след което продължи с разпита си.

— Мистър Сидънс, ще се съгласите ли с мен, че подписът върху по-ранното завещание е поставен с много по-сигурна ръка, отколкото онзи, положен „в последния момент“? Всъщност направо ми е трудно да повярвам, че двата документа са подписани от едно и също лице.

— Сър Кътбърт, да не би да намеквате, че лейди Барингтън не е подписала второто завещание? — попита съдията.

— В никакъв случай, милорд. Просто изказвам предположението, че тя не е имала представа какво подписва.

— Мистър Сидънс — продължи сър Кътбърт, обръщайки се отново към адвоката, който беше стиснал свидетелската банка с ръце. — След като съставихте набързо новото завещание, запознахте ли клиента си подробно с всяка клауза?

— Не. В края на краищата в новото завещание имаше само една значителна промяна.

— Щом не сте запознали лейди Барингтън точка по точка с документа, мистър Сидънс, разполагаме само с вашата дума, че това е така.

— Милорд, това е възмутително — скочи на крака мистър Тод. — Мистър Сидънс има дълга и бляскава кариера като юрист и не заслужава името му да бъде опетнявано по такъв начин.

— Съгласен съм с вас, мистър Тод — каза съдията. — Сър Кътбърт, ще оттеглите заявлението си.

— Моите извинения, милорд — с лек поклон каза сър Кътбърт, след което отново се обърна към свидетеля. — Мистър Сидънс, чие е било предложението всички трийсет и шест страници на по-ранното завещание да бъдат подписани с инициалите Е. Б.?

— Мое — малко обезсърчено отвърна Сидънс.

— Но не сте настоявали за същата стриктна процедура за второто завещание, за експедитивно съставения документ.

— Не сметнах, че това е необходимо. В края на краищата, както вече казах, в него имаше само една значителна промяна.

— И на коя страница можем да открием въпросната значителна промяна, мистър Сидънс?

Сидънс прелисти завещанието и се усмихна.

— На страница двайсет и девет, точка седем.

— А, да, и аз го имам пред мен — каза сър Кътбърт. — Само че не виждам инициалите в края на страницата, нито до въпросната точка. Може би лейди Барингтън е била твърде уморена, за да успее да сложи два подписа в един и същи ден?

Сидънс като че ли понечи да протестира, но премълча.

— Позволете да ви попитам, мистър Сидънс, в колко случаи през вашата дълга и бляскава кариера не сте посъветвали свой клиент да постави подписа си на всяка страница на завещанието си?

Сидънс не отговори. Сър Кътбърт погледна първо мистър Тод, после съдията, след което отново се обърна към свидетелската банка.

— Все още чакам отговора ви, сър.

Сидънс погледна отчаяно към съдията.

— Милорд, ако прочетете писмото, адресирано от лейди Барингтън до вас, това би могло да ви помогне да решите дали е знаела точно какво прави.

— Писмо? — озадачено попита съдията. — Не знам нищо за никакво писмо. Такова определено няма сред приложените към делото документи. Сър Кътбърт, известно ли ви е за подобно писмо?

— За първи път чувам за писмо, милорд. В пълно неведение съм, също като вас.

— Защото то ми беше предадено едва тази сутрин — каза Сидънс. — Нямах време да предупредя дори мистър Тод за съществуването му.

— За какво става дума? — попита съдията.

Сидънс извади от вътрешния си джоб плик и го вдигна високо, сякаш пареше.

— Този плик ми беше предаден тази сутрин, милорд.

— От кого, мистър Сидънс? — остро попита съдията.

— От мистър Хари Клифтън. Той ми каза, че писмото му е било дадено от лейди Барингтън часове преди да умре.

— Отваряли ли сте плика, мистър Сидънс?

— Не, милорд. Писмото е адресирано до вас, в качеството ви на съдия по делото.

— Разбирам — рече съдията. — Мистър Тод, сър Кътбърт, бихте ли дошли в кабинета ми?

 

 

— Това е крайно необичаен случай, господа — каза съдията, като сложи неотворения плик на бюрото си пред двамата адвокати. — Признавам, че предвид обстоятелствата не зная как е най-добре да постъпим.

— И двамата бихме могли да представим убедителни аргументи, че писмото следва да се разглежда като неразделна част от материалите по случая — каза мистър Тод.

— Съгласен — заяви сър Кътбърт. — Но ако трябва да съм честен, проклети да сме, ако го направим, както и ако не го направим. Защото ако не отворите писмото, след като вече е стигнало до съда, губещата страна, която и да е тя, определено ще има всички основания да обжалва.

— Боя се, че случаят е точно такъв — каза съдията. — Щом и двамата сте съгласни, мисля, че би било разумно, Саймън, да призовете мистър Клифтън като свидетел под клетва и да видим дали той няма да хвърли известна светлина върху това как изобщо писмото е попаднало у него. Какво мислите, Кътбърт?

— Нямам възражения — каза сър Кътбърт.

— Добре. Нека обаче ви кажа — продължи съдията, — че няма да отворя този плик, преди да съм изслушал показанията на мистър Клифтън, и ще го направя само с одобрението и на двама ви. И това ще стане в присъствието на всички, които могат да бъдат засегнати от резултата от това дело.