Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (18)

15.

На вратата се почука решително и Джайлс си погледна часовника — 19:20. Кой ли можеше да е? Не беше канил никого за вечеря, а и трябваше да се върне в Парламента в девет за заключителните речи. Отново се почука, пак така решително, и той си спомни, че икономът има почивен ден. Остави протоколите от вчерашното заседание на масичката и стана. На вратата се почука за трети път.

— По-спокойно де — каза Джайлс.

Отвори вратата и се озова пред последния човек, когото очакваше да види в дома си на Смит Скуеър.

— Грейс? — Не можа да скрие изненадата си.

— Направо не мога да повярвам, че помниш името ми — каза сестра му, докато влизаше.

Джайлс се опита да измисли някакъв не по-малко хаплив отговор, но не беше контактувал със сестра си от погребението на майка им и трябваше да признае, че язвителната й забележка е основателна. Всъщност не се беше чувал с никой от фамилията, откакто Вирджиния беше напуснала гневно съдебната зала и го бе оставила да стои сам на тротоара отвън.

— Какво те води в Лондон, Грейс? — измънка той, докато водеше сестра си по коридора към салона.

— Ти — отвърна тя. — Знаеш приказката за Мохамед и планината.

— Нещо за пиене? — попита той, като продължаваше да се чуди каква ли е причината да е тук, освен…

— Благодаря, едно сухо шери ще ми се отрази добре след гадното влачене с влака.

Джайлс отиде до барчето, наля шери за нея и половин чаша уиски за себе си, като отчаяно се мъчеше да измисли какво да каже.

— В десет има гласуване — успя да измънка най-сетне, докато подаваше питието на Грейс. По-малката му сестра винаги го караше да се чувства като непослушен ученик, хванат да пуши от директора на училището.

— Предостатъчно време за онова, което имам да ти казвам.

— Да не си дошла да вземеш полагащото ти се и да ме изхвърлиш от къщата?

— Не, глупчо. Дойдох, за да се опитам да набия малко здрав разум в дебелата ти кратуна.

Джайлс се отпусна в креслото си и отпи глътка уиски.

— Целият съм слух.

— Следващата седмица навършвам трийсет, ако случайно си забравил.

— И си дошла чак тук, за да ми кажеш какъв подарък искаш ли? — каза Джайлс в опит да разведри обстановката.

— Именно — отвърна Грейс и го изненада за втори път.

— И какво си намислила? — Джайлс все още се чувстваше като в небрано лозе.

— Искам да дойдеш на партито ми.

— Но Парламентът е в сесия, а тъй като вече седя на първия ред, от мен се очаква…

— Хари и Ема ще дойдат — каза Грейс, без да обръща внимание на извиненията му, — така че ще е също като навремето.

Джайлс отново отпи от уискито.

— Никога няма да е като навремето. Просто не може да стане.

— Разбира се, че може, глупак такъв. Само че ти, тъкмо ти не го позволяваш.

— Нима те искат да се видят с мен?

— Че защо да не искат? — отвърна Грейс. — Тази глупава разпра продължи достатъчно дълго, поради което смятам да ви блъсна главите една в друга, преди да е станало прекалено късно.

— Кой още ще присъства?

— Себастиан и Джесика, няколко приятели, предимно учени, но не е необходимо да разговаряш с тях, освен може би с Дийкинс. Обаче — добави тя — има един човек, когото не каня. Между другото, къде е кучката?

Джайлс си беше мислил, че сестра му не е в състояние да каже нищо, с което да го шокира. Оказа се, че ужасно греши.

— Нямам представа — успя да отвърне най-сетне. — Не сме се чували от повече от година. Но ако може да се вярва на „Дейли Експрес“, в момента е в Сен Тропе в обятията на някакъв италиански граф.

— Сигурна съм, че от тях ще се получи възхитителна двойка. И по-важното е, че това ти дава основания за развод.

— Никога не бих могъл да се разведа с Вирджиния, дори да исках. Не забравяй през какво мина мама. Не бих искал да повтарям подобно изживяване.

— О, разбирам — каза Грейс. — Значи Вирджиния може да се шляе из Южна Франция с италианския си любовник, а съпругът й не може да иска развод, така ли?

— Може и да се подиграваш — рече Джайлс, — но един джентълмен не постъпва така.

— Не ме разсмивай, ако обичаш. Един джентълмен едва ли би помъкнал мен и Ема по съдилищата заради завещанието на майка ни.

— Това беше удар под кръста — каза Джайлс, докато отпиваше поредната голяма глътка уиски. — Но предполагам, че съм си го заслужил. И е нещо, за което ще съжалявам до края на живота си. Ще ми простите ли някога?

— Аз ще ти простя, ако дойдеш на партито ми и се извиниш на сестра си и на най-стария си приятел, че си такъв дръвник.

— Не съм сигурен, че мога да се изправя пред тях.

— Изправил си се срещу цяла немска батарея, въоръжен само с няколко ръчни гранати и пистолет.

— И бих го направил отново, ако това би убедило Ема и Хари да ми простят.

Грейс стана, прекоси стаята и коленичи до брат си.

— Разбира се, че ще ти простят, загубеняк такъв.

И го прегърна, а Джайлс сведе глава.

— Много добре знаеш, че майка не би искала да се разделим заради онази жена — добави Грейс.

 

 

Докато минаваше покрай табелата, показваща пътя за Кеймбридж, Джайлс си мислеше, че все още не е късно да се върне, макар да знаеше, че ако го направи, може никога да не получи втори шанс.

Когато влезе в университетското градче, усети академичната атмосфера навсякъде около себе си. Млади мъже и жени с роби с различна дължина бързаха във всички посоки. Гледката му навя спомени от неговото пребиваване в Оксфорд, прекъснато ненавременно от хер Хитлер.

Когато Джайлс след пет години се върна в Англия, след като избяга от лагер за военнопленници, директорът на Брейсъноус му предложи да продължи в стария си колеж и да довърши образованието си. Но той вече бе двайсет и пет годишен кален в битките ветеран и смяташе, че моментът е отминал, както бе отминал и за толкова много други млади мъже от неговото поколение, в това число и за Хари. Освен това се бе появила възможност за нова битка и той не можеше да устои на предизвикателството да се бори за място на зелените скамейки на Камарата на общините. „Не съжалявам“, помисли си Джайлс. Е, все пак съжаляваше мъничко.

Излезе на Грейндж Роуд, зави надясно и паркира на Сиджуик авеню. Мина под арката с надпис „Нюнам Колидж“, основан през 1871, преди жените да получат правото да получават научни степени, от един загледан в бъдещето мечтател, който вярвал, че подобно нещо е можело да се случи още по негово време. Не се беше случило.

Джайлс спря във фоайето и тъкмо се канеше да попита къде се провежда партито на мис Барингтън, когато портиерът каза:

— Добър вечер, сър Джайлс, сигурно търсите зала „Сиджуик“.

Познаха го. Връщане нямаше.

— Направо по коридора и нагоре по стълбите, третата врата отляво. Няма как да я пропуснете.

Джайлс тръгна в указаната посока, като се размина с десетина студентки с дълги черни поли, бели блузи и академични роби. Те изобщо не му обърнаха внимание, но пък и защо да го правят? Той бе на трийсет и три, почти два пъти по-възрастен от тях.

Изкачи стълбите и нямаше нужда от допълнително упътване, защото чу оживените гласове и смеха много преди да стигне третата врата отляво. Пое дълбоко дъх и се опита да влезе незабележимо.

Джесика го забеляза първа и моментално се втурна към него с викове: „Чичо Джайлс, чичо Джайлс, къде беше?“. Къде наистина, помисли си Джайлс, докато гледаше момичето, което обожаваше — не съвсем лебед, но вече не и патенце. Джесика скочи и го прегърна. Той погледна над рамото й и видя Грейс и Ема да вървят към него. И трите се опитаха да го прегърнат едновременно. Другите гости се загледаха към тях, питайки се каква е причината за тази врява.

— Ужасно съжалявам — каза Джайлс, докато се ръкуваше с Хари. — Изобщо не трябваше да ти причинявам това.

— Стига си се измъчвал — отвърна Хари. — Пък и, честно казано, и двамата сме минавали през много по-лоши неща.

Джайлс се изненада колко бързо се отпусна с най-стария си приятел. Бъбреха за Питър Мей като в старите времена, когато я видя — и вече не можеше да откъсне очи от нея.

— Най-добрият удар, който съм виждал — каза Хари и изнесе крак напред, като се мъчеше да демонстрира без бухалка. Не беше забелязал, че вниманието на Джайлс е насочено другаде.

— Да, бях в Хедингли, когато отбеляза сто точки срещу южноафриканците още от първия опит.

— Аз също видях това отбелязване — обади се възрастен господин, който се беше присъединил към тях. — Великолепен удар.

Джайлс се извини и се запромъква през тълпата, като спря да побъбри със Себастиан за това как се справя в училище. Младежът изглеждаше много по-спокоен и уверен, отколкото го помнеше.

Джайлс започваше да се опасява, че тя ще си тръгне, преди да е имал шанс да се запознае с нея, и когато Себастиан се разсея с една кренвиршка, продължи през гостите, докато не се озова до нея. Тя бъбреше с някаква по-възрастна жена и като че ли не го забеляза. А той стоеше с вързан език и се питаше защо на англичаните им е така трудно да се представят на жени, особено ако са красиви. Колко прав беше вицът — а тук дори не беше необитаем остров.

— Не мисля, че Шварцкопф има подходящ глас за тази роля — тъкмо казваше другата жена.

— Може би сте права, но въпреки това съм готова да дам половината си годишна заплата само за да я чуя как пее.

По-възрастната жена погледна Джайлс и се обърна да поговори с друг, сякаш беше разбрала какво предстои. Джайлс се представи с надеждата, че никой няма да им се лепне. Ръкуваха се. Дори съвсем лекото докосване…

— Здравейте. Аз съм Джайлс Барингтън.

— Вие трябва да сте братът на Грейс, депутатът с радикалните възгледи, за когото чета непрекъснато. Аз съм Гуинет.

— Студентка ли сте?

— Ласкаете ме — отвърна тя и му се усмихна. — Не. Тъкмо завършвам докторската си дисертация. Сестра ви ми е научен ръководител.

— На каква тема?

— Връзката между математиката и философията в Древна Гърция.

— С нетърпение очаквам да я прочета.

— Ще се опитам да ви пратя чернова.

— Кое е момичето, с което си говори Джайлс? — попита Ема сестра си.

Грейс се обърна и погледна през залата.

— Гуинет Хюз, най-добрата ми докторантка. Определено е пълна противоположност на лейди Вирджиния. Дъщеря на уелски миньор от долините, както обича да напомня на всички, и определено знае значението на израза compos mentis^[1].

— Много е красива — каза Ема. — Мислиш ли…

— Господи, не, какво общо може да има помежду им?

Ема се усмихна и попита:

— Прехвърли ли своите единайсет процента от компанията на Джайлс?

— Да — отвърна Грейс. — Заедно с правата ми върху къщата на дядо на Смит Скуеър, както се бях разбрала с мама, след като се уверя, че тоя глупчо най-сетне се е отървал от Вирджиния.

Ема я погледна изненадано.

— Значи от самото начало си знаела за новото завещание на мама?

— И за съдържанието на плика — небрежно отвърна Грейс. — Именно затова не можех да присъствам на делото.

— Колко добре те е познавала майка.

— Колко добре познаваше и трима ни — каза Грейс, докато се взираше през помещението към брат си.