Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (42)

39.

Дон Педро бе след последните, които си тръгнаха от градинското парти, при това чак след като най-сетне се убеди, че принцесата няма да се появи отново.

Себастиан седна до него на задната седалка на лимузината.

— Това бе един от най-големите дни в живота ми — повтаряше дон Педро.

Себастиан мълчеше, защото не можеше да измисли какво ново да каже по въпроса. Дон Педро беше явно пиян — ако не от вино, то от мисълта, че е попаднал в кралските кръгове. Себастиан бе изненадан, че толкова преуспял човек може да бъде поласкан така лесно. Внезапно Мартинес смени темата.

— Момчето ми, искам да знаеш, че ако някога ти потрябва работа, за теб винаги ще има в Буенос Айрес. Изборът е твой. Можеш да станеш каубой или банкер. Като се замисля, разликата не е чак толкова голяма — добави той и се изсмя на собствената си шега.

— Много любезно от ваша страна, сър — отвърна Себастиан.

Макар че искаше да му каже, че в крайна сметка ще влезе в Кеймбридж с Бруно, реши да не го прави, защото щеше да му се наложи да обяснява как е разбрал. Но вече започваше да се чуди защо баща му бе обиколил половината свят само за да му каже… Дон Педро прекъсна мислите му, като извади пачка банкноти от по пет паунда от джоба си, отброи осемнайсет и му ги подаде.

— Винаги съм вярвал в авансовото плащане.

— Но аз още не съм свършил работата, сър.

— Знам, че ще изпълниш твоята част от уговорката.

Думите му само накараха Себастиан да се почувства още по-виновен за малката си тайна и ако колата не беше спряла пред офиса на Мартинес, сигурно нямаше да се вслуша в съвета на баща си.

— Закарай мистър Клифтън до хотела му — нареди дон Педро на шофьора и се обърна към Себастиан. — В сряда следобед ще те вземе кола и ще те откара на пристанището. Погрижи се да се забавляваш през последните си два дни в Буенос Айрес, защото този град има какво да предложи на един млад мъж.

 

 

Хари никога не си беше падал по мръсния език, дори в книгите си. Порядъчната му майка просто не би го одобрила. Но след като слуша в продължение на цял час безкрайния монолог за живота на Тед Болтън, за отговорностите на дъщеря му като групов водач на момичешката организация, където имала значки за отличник по бродерия и готвене, за ролята на жена му като секретарка на Съюза на бристолските майки, за лекторите, които поканил в Ротари Клуб тази есен, дори за мнението му за Мерилин Монро, Никита Хрушчов, Хю Гейтскел и Тони Ханкок, най-сетне не издържа.

Отвори очи, поизправи се в седалката и каза:

— Мистър Болтън, защо не вървите по дяволите?

За негова най-огромна изненада и облекчение Болтън стана и се върна на мястото си, без да каже нито дума.

Хари заспа след секунди.

 

 

Себастиан реши да се вслуша в съвета на дон Педро и да прекара по-голямата част от времето си в града, преди да дойде време да се качи на борда на „Куин Мери“ и да потегли към дома.

След като на следващата сутрин закуси, размени четири от банкнотите си за триста песос и излезе да търси Испанската колонада с надеждата да намери подаръци за майка си и сестра си. Избра брошка от родохрозит за майка си — в бледорозов нюанс, който според търговеца не можел да се намери никъде другаде по света. Цената малко го стресна, но Себастиан си спомни през какво е минала майка му през последните две седмици и плати.

Докато вървеше по булеварда обратно към хотела, една картина на витрината на близка галерия привлече вниманието му и го накара да се замисли за Джесика. Влезе, за да я разгледа по-добре. Продавачът го увери, че младият художник имал бъдеще, така че натюрмортът бил не само чудесен, но и представлявал умна инвестиция. И да, приемал английски пари. Себастиан се надяваше, че мнението на Джесика за „Купа с органи“ на Фернандо Ботеро ще съвпадне с неговото.

Единственото, което купи за себе си, беше великолепен кожен колан с огромна катарама. Не беше евтин, но просто не се сдържа.

Спря да обядва в едно улично кафе и се натъпка с аржентинско печено телешко, докато четеше стар брой на „Таймс“. Във всички по-големи градове в Англия щели да налагат ограничения за паркиране по улиците. Себастиан не можеше да повярва, че чичо му Джайлс би гласувал за подобно нещо.

След като приключи с обяда, с помощта на пътеводителя откри единственото кино в Буенос Айрес, в което се прожектираха англоезични филми. Седна сам на задния ред да гледа „Място под слънцето“, влюби се в Елизабет Тейлър и се запита как ли може да намери момиче като нея.

На връщане към хотела се отби в една антикварна книжарница, която можеше да се похвали с рафт английски романи. Усмихна се, когато видя, че първата книга на баща му струва само три песос, и си излезе с оръфано копие на „Офицери и джентълмени“.

Вечеря в ресторанта на хотела и с помощта на пътеводителя си избра няколко места, които искаше да разгледа, ако му остане време — Градската катедрала, Националния музей за изящни изкуства, Каза Росада и Ботаническата градина Карлос Таис в стария квартал Палермо. Дон Педро беше прав — градът определено имаше какво да предложи.

Подписа сметката и реши да се върне в стаята си и да продължи да чете Ивлин Уо. И щеше да направи точно това, ако не я беше видял да седи на бара. Тя му отправи кокетна усмивка, която направо го закова. Втората усмивка подейства като магнит и секунди по-късно той стоеше до нея. Тя изглеждаше горе-долу на възрастта на Руби, но бе много по-съблазнителна.

— Ще ме почерпиш ли едно питие? — попита тя.

Себастиан кимна и седна на стола до нейния. Тя се обърна към бармана и поръча две чаши шампанско.

— Казвам се Габриела.

— Себастиан — каза той и протегна ръка. Тя я пое. Той никога не бе и помислял, че докосване на жена може да му подейства по такъв начин.

— Откъде си?

— От Англия — отвърна той.

— Ще посетя Англия някой ден. Тауър и Бъкингамския дворец — каза тя, докато барманът им наливаше. — Наздраве.

Себастиан вдигна чашата си.

— Наздраве. — Беше му трудно да не зяпа стройните й грациозни крака. Искаше му се да ги докосне.

— В хотела ли си отседнал? — попита тя и постави ръка на бедрото му.

Себастиан се радваше, че светлините в бара са толкова приглушени, че тя не може да види цвета на бузите му.

— Да.

— Сам ли си? — попита тя, без да маха ръката си.

— Да — смотолеви той.

— Искаш ли да се кача в стаята ти, Себастиан?

Себастиан не можеше да повярва на късмета си. Беше открил Руби в Буенос Айрес, а директорът се намираше на 7000 мили оттук. Не беше нужно да отговаря, защото тя се плъзна от стола, хвана го за ръка и го поведе към изхода.

Тръгнаха към асансьорите.

— Кой номер е стаята ти, Себастиан?

— Единайсет седемдесет — каза той, докато влизаха в кабината.

Когато стигнаха стаята му на единайсетия етаж, Себастиан едва успя да напъха ключа в ключалката. Тя започна да го целува още преди да са влезли и продължи, като сръчно сваляше сакото му и разкопчаваше колана. Спря едва когато панталоните му се свлякоха.

Когато отвори очи, Себастиан видя, че блузата и полата й са на пода при панталоните му. Искаше просто да стои и да се любува на тялото й, но тя отново хвана ръката му и го поведе към леглото. Той се освободи от ризата и вратовръзката. Изгаряше от желание да я докосва навсякъде едновременно. Тя легна по гръб на леглото и го дръпна върху себе си. Секунди по-късно той изстена.

Остана да лежи неподвижен, а тя се измъкна изпод него, събра дрехите си и изчезна в банята. Себастиан придърпа чаршафа върху голото си тяло и с нетърпение я зачака да се върне. Искаше да прекара остатъка от нощта с тази богиня и се чудеше колко ли пъти ще може да я люби до сутринта. Но когато вратата на банята се отвори, Габриела излезе напълно облечена и изглеждаше така, сякаш се канеше да си тръгне.

— За пръв път ли ти беше? — попита го.

— Разбира се, че не.

— Така и предполагах — каза тя. — Но цената си остава същата. Триста песос.

Себастиан рязко се изправи. Не разбираше какво става.

— Да не си мислиш, че красивото ти лице и английският ти чар ме накараха да дойда в стаята ти?

— Не, разбира се, че не — каза Себастиан.

Стана от леглото, взе сакото от пода и извади портфейла си. Загледа се в останалите му банкноти.

— Двайсет паунда — каза тя. Явно и преди се беше сблъсквала с подобен проблем.

Себастиан извади четири банкноти и й ги подаде.

Тя взе парите и изчезна по-бързо, отколкото се бе появила.

 

 

Когато самолетът най-сетне кацна в Лондон, Хари се възползва от униформата и мина с екипажа през митницата, без да го спират. Отклони предложението на Анабел да вземе с нея автобуса до града и вместо това се нареди на дългата опашка за таксита.

След четирийсет минути таксито спря пред къщата на Джайлс на Смит Скуеър. Зажаднял за гореща вана, английска храна и хубав сън, Хари заблъска с месинговото чукче с надеждата, че Джайлс си е у дома.

Джайлс отвори и щом го видя, избухна в смях, застана мирно и козирува.

— Добре дошъл у дома, капитане.

 

 

Когато на сутринта Себастиан се събуди, първата му работа бе да провери портфейла си. Бяха му останали само десет паунда, а се беше надявал да започне живота си в Кеймбридж със спестени осемдесет. Огледа пръснатите по пода дрехи. Дори новият кожен колан беше изгубил привлекателността си. Тази сутрин щеше да може да посети само местата, на които не се плащаше за вход.

Чичо му Джайлс беше прав, когато му бе казал, че в живота на човек има определящи моменти, в които научаваш много за себе си и депозираш наученото в сметката на опита, за да можеш по-късно да теглиш от нея.

След като събра малкото си багаж и подаръците, Себастиан се замисли за Англия и предстоящия студентски живот. Очакваше го с нетърпение. Когато излезе от асансьора на партера, с изненада видя шофьора на дон Педро да стои във фоайето с фуражка под мишница. Сложи фуражката си веднага щом видя Себастиан и каза:

— Шефът иска да ви види.

Себастиан се качи в лимузината, доволен, че ще има възможност да благодари на дон Педро за всичко, което беше направил за него; нямаше намерение обаче да споменава, че са му останали само десет паунда.

Въведоха го направо в кабинета на дон Педро.

— Себастиан, съжалявам, че те домъкнах така тук, но се появи един малък проблем.

Сърцето на Себастиан се сви.

— Проблем?

— Приятелят ми мистър Матюс от британското посолство ми се обади тази сутрин. Посочи, че си влязъл в страната без паспорт. Казах му, че си пътувал на мой кораб и че си мой гост в Буенос Айрес, но както обясни той, това нямало да ти помогне да се върнеш във Великобритания.

— Това означава ли, че ще изпусна кораба? — Себастиан не можеше да скрие ужаса си.

— Разбира се, че не — отвърна Мартинес. — Шофьорът ще те откара до посолството на път за пристанището. Посланикът ми обеща, че паспортът ще те чака на рецепцията.

— Благодаря — каза Себастиан.

— Разбира се, това стана възможно, защото посланикът ми е личен приятел — с усмивка каза Мартинес и му подаде дебел плик. — Предай това на митницата, когато стигнеш Саутхамптън.

— Това ли е пратката, която трябва да занеса в Англия? — попита Себастиан.

— Не, не — разсмя се Мартинес. — Това са само експортните документи, деклариращи съдържанието на контейнера. Достатъчно е само да ги представиш на митницата, а оттам „Сотбис“ ще поемат нещата.

Себастиан никога не бе чувал за „Сотбис“ и си отбеляза името наум.

— Снощи се обади Бруно и каза, че очаква с нетърпение да те види в Лондон и се надява да останеш при него на Итън Скуеър. В края на краищата това несъмнено е по-добра алтернатива от приют на Падингтън.

Себастиан си помисли за Тиби и му се прииска да обясни на дон Педро, че „Сейф Хейвън“ по нищо не отстъпва на хотел „Маджестик“ в Буенос Айрес.

— Благодаря, сър — каза той.

— Бон вояж и се погрижи „Сотбис“ да поемат пратката. Щом стигнеш в Лондон, съобщи на Карл, че си я доставил, и му напомни, че се връщам в понеделник.

Той заобиколи бюрото си, хвана Себастиан за раменете и го целуна по двете бузи.

— Гледам на теб като на четвърти син.

 

 

Първият син на дон Педро стоеше до прозореца в кабинета си на долния етаж и гледаше как Себастиан излиза с дебел плик на стойност осем милиона паунда. Не помръдна, докато Себастиан не се качи в лимузината и тя не потегли.

После бързо се качи при баща си.

— Статуята на борда ли е вече? — попита дон Педро веднага щом вратата се затвори.

— Сутринта гледах как я спускат в трюма. Но все още не съм убеден.

— В какво?

— В тази статуя има осем милиона твои пари, а на борда няма никой от екипа ни, който да я държи под око. Защо остави едно момче, току-що излязло от училище, да отговаря за цялата операция?

— Именно защото никой няма да прояви интерес нито към статуята, нито към него — каза дон Педро. — Документите са на името на Себастиан Клифтън и единственото, което трябва да направи, е да ги предаде на митницата и да подпише формуляра за освобождаване, след което „Сотбис“ поемат нещата. Нищо не показва, че имаме пръст в цялата работа.

— Да се надяваме, че си прав.

— Обзалагам се, че когато пристигнем на летището в Лондон в понеделник, цял куп митничари ще започнат да ровят багажа ни — каза дон Педро. — Ще открият единствено одеколона ми, а междувременно статуята ще е на сигурно място при „Сотбис“ в очакване на търга.

 

 

Щом влезе в посолството да си вземе паспорта, Себастиан с изненада видя Беки на рецепцията.

— Добро утро — каза тя. — Посланикът очаква с нетърпение да се срещне с вас. — И без да каже нито дума повече, тръгна по коридора към кабинета на мистър Матюс.

Себастиан я последва за втори път, като се питаше дали баща му не е от другата страна на вратата и дали няма да пътува с него за Англия. Надяваше се да е така.

Беки почука, отвори вратата и се дръпна, за да му направи път.

Посланикът гледаше през прозореца, но щом чу вратата да се отваря, се обърна, пресече помещението и топло се ръкува със Себастиан.

— Радвам се, че най-сетне се срещаме, момко. Исках да ти го дам лично. — Взе паспорта от бюрото и му го подаде.

— Благодаря, сър — рече Себастиан.

— Мога ли да съм сигурен, че няма да внасяш повече от хиляда паунда във Великобритания? Не искаме да нарушаваме закона, нали?

— Останали са ми само десет — призна Себ.

— Ако декларираш само това, би трябвало изобщо да не се задържиш на митницата.

— Да, но доставям скулптура от името на дон Педро Мартинес, която трябва да бъде поета от „Сотбис“. Не зная нищо за нея, освен че според документите се нарича „Мислителят“ и тежи два тона.

— Не би трябвало да те забави — каза посланикът, докато го изпращаше до вратата. — Между другото, Себастиан, какво е второто ти име?

— Артър, сър — каза младежът и излезе в коридора. — Кръстен съм на дядо си.

— Приятно плаване, момчето ми — бяха последните думи на мистър Матюс, преди да затвори вратата.

После се върна при бюрото и записа в бележника си три имена.