Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (11)

8.

— Това книга на баща ти ли е?

Себастиан погледна купчината романи, изложени на витрината на книжарницата. Надписът над тях гласеше: „Нищо спечелено“ от Хари Клифтън. „Най-новите приключения на Уилям Уоруик“.

— Да — гордо отвърна Себастиан. — Искаш ли една?

— Да — каза Лу Ян.

Себастиан влезе в книжарницата и приятелят му го последва. На една маса до входа имаше купчина от последната книга на баща му с твърди корици, заобиколена от бройки с меки корици на „Случаят със слепия свидетел“ и „Нищо рисковано“ — първите два романа от серията за Уилям Уоруик.

Себастиан даде на Лу Ян и трите книги. Към двамата бързо се присъединиха неколцина съученици и Себастиан даде и на тях по една бройка от последната книга, а в някои случаи и от другите две. Докато купчината бързо се стопяваше, мъж на средна възраст изскочи иззад тезгяха, сграбчи Себастиан за яката, дръпна го от масата и викна:

— Крадец!

— Не съм крадец — отвърна Себастиан. — Това са книги на баща ми!

— Така значи — каза мъжът, помъкна протестиращия Себастиан към дъното на книжарницата и се обърна към помощника си: — Обади се в полицията. Хванах го на местопрестъплението.

Приятелите му побягнаха.

Вкара Себастиан в кабинета си и го бутна да седне на едно старо канапе с пълнеж от конски косъм.

— И да не си мръднал — каза той, излезе и затвори вратата.

Себастиан чу как ключалката изщрака. Стана, отиде до бюрото на управителя, взе една книга, върна се на канапето и се зачете. Беше стигнал до девета страница и Ричард Хани започваше доста да му харесва, когато вратата се отвори и управителят се появи отново с тържествуваща усмивка.

— Ето го, главен инспектор. Хванах го на местопрестъплението.

Главен инспектор Блейкмор се опита да запази сериозна физиономия, когато управителят добави:

— Има нахалството да твърди, че книгите били на баща му.

— Не е излъгал — каза Блейкмор. — Това е момчето на Хари Клифтън. — Погледна строго Себастиан и добави: — Но това не е извинение за постъпката ви, млади момко.

— Дори баща му да е Хари Клифтън, аз съм на една лира и осемнайсет шилинга загуба — каза управителят. — Какво смятате да правите? — И посочи обвинително Себастиан.

— Вече се свързах с мистър Клифтън, така че скоро ще научите отговора на този въпрос — отвърна Блейкмор. — Съветвам ви, докато го чакаме, да обясните на сина му икономическите принципи на книгоразпространението.

Малко засрамен, управителят се опря на ръба на бюрото си и каза:

— Когато баща ти напише книга, издателите му плащат предварително, след което и допълнителен процент от коричната цена на всяка продадена бройка. Предполагам, че в случая с баща ти става въпрос за около десет процента. Издателят трябва да плаща също на своите разпространители, на редакторите и останалия си екип, на печатницата, както и за реклама и разпространение.

— А колко плащате вие за всяка книга? — попита Себастиан.

Блейкмор с нетърпение зачака отговора на книжаря.

Управителят се поколеба.

— Около две трети от коричната цена.

Себастиан присви очи.

— Значи баща ми получава само десет процента от всяка книга, а вие си слагате в джоба трийсет и три?

— Да, но трябва да плащам наема и таксите, както и надниците на подчинените си — обясни управителят.

— Значи на баща ми ще му излезе по-евтино просто да възстанови книгите, вместо да ви плаща коричната цена, така ли?

На главния инспектор му се прииска сър Уолтър Барингтън все още да беше жив. Този разговор щеше страшно да му хареса.

— Бихте ли ми казали, сър, колко книги трябва да бъдат възстановени? — продължи Себастиан.

— Осем с твърди корици и единайсет с меки — отвърна управителят, докато Хари влизаше в кабинета.

Главен инспектор Блейкмор му обясни какво се е случило и добави:

— Няма да наказвам момчето за кражба в този случай, мистър Клифтън, а само ще го предупредя. Оставям на вас да се погрижите да не постъпва така безотговорно в бъдеще.

— Разбира се, главен инспектор — отвърна Хари. — Изключително съм ви благодарен и ще помоля издателя да достави книгите незабавно. А ти, момчето ми, оставаш без джобни, докато не възстановиш и последното пени — добави той, обръщайки се към Себастиан.

Себастиан прехапа устна.

— Благодаря, мистър Клифтън — каза управителят и малко притеснено добави: — Така и така сте тук, сър, та се питам ще бъдете ли така добър да подпишете останалите книги?

 

 

Когато постъпи в болница за преглед, Елизабет се опита да увери Ема, че няма за какво да се безпокои и че не е нужно да казва на Хари и децата, защото само щяла да ги разтревожи.

Самата Ема определено се разтревожи и веднага щом се върна в Барингтън Хол, се обади на Джайлс в Камарата на общините и на сестра си в Кеймбридж. Двамата моментално зарязаха всичко и хванаха първия влак за Бристол.

— Надявам се, че не съм ви изгубила времето — каза Ема, когато ги посрещна на Темпъл Мийдс.

— Аз пък се надявам да си ни изгубила времето — отвърна Грейс.

Джайлс беше потънал в мисли и само се взираше през прозореца на колата.

Още преди мистър Лангбърн да затвори вратата на кабинета си, Ема усети, че новината няма да е добра.

— Иска ми се да имаше лесен начин да ви го съобщя — каза той, щом всички седнаха. — Но се боя, че такъв няма. Доктор Рейбърн, който е личен лекар на майка ви от няколко години, е направил рутинен профилактичен преглед и когато получил резултатите, я изпрати при мен за по-обстойно изследване.

Ема стисна юмруци, както правеше като ученичка, когато беше нервна или в беда.

— Вчера — продължи мистър Лангбърн — получих резултатите от клиничната лаборатория. Те потвърдиха опасенията на доктор Рейбърн. Майка ви има рак на гърдата.

— Може ли да се излекува? — незабавно попита Ема.

— В момента няма лек за пациент на нейната възраст — отвърна д-р Лангбърн. — Учените се надяват на пробив в бъдеще, но се боя, че майка ви няма да доживее този ден.

— Можем ли да направим нещо? — попита Грейс.

Ема се пресегна и хвана сестра си за ръката.

— През това време тя ще се нуждае от цялата любов и подкрепа, която можете да й дадете. Елизабет е забележителна жена и след всичко, през което премина, заслужава нещо по-добро. Но тя не се оплака нито веднъж. Не е в стила й. Типична Харви.

— Колко още ще е с нас? — попита Ема.

— Боя се, че по-скоро седмици, отколкото месеци — отвърна Лангбърн.

— В такъв случай трябва да й кажа нещо — рече Джайлс, който до този момент беше мълчал.

 

 

Книжният инцидент, както стана известен в „Сейнт Бийд“, превърна Себастиан от малко саможив и изолиран в нещо като приказен герой и момчета, които преди не биха си направили труда да се занимават с него, започнаха да го канят в бандите си. Хари реши, че това може да се окаже повратна точка, но когато каза на Себастиан, че на баба му й остават само няколко седмици живот, момчето отново се затвори в черупката си.

Джесика беше започнала първата си година в „Ред Мейдс“. Трудеше се много по-упорито от Себастиан, но така и не стана първа по никой предмет. Учителката по изкуство сподели с Ема, че е жалко, че рисуването не е отделен предмет, защото на осемгодишна възраст Джесика показвала повече талант, отколкото самата тя била показала през последната си година в колежа.

Ема реши да не повтаря този разговор пред Джесика, а да я остави с времето сама да открие дарбата си. Себастиан редовно й казваше, че е гений, но какво разбираше той? Себастиан смяташе за гений и Стенли Матюс^[1].

Себастиан се провали на трите предварителни изпита, които се проведоха само няколко седмици преди приемните. Нито Хари, нито Ема намериха сили да го мъмрят, докато беше така притеснен от състоянието на баба си. Всеки следобед след училище Себастиан отиваше с Ема в болницата, настаняваше се на леглото на баба си и й четеше от любимата си книга, докато тя не заспиваше.

Всеки ден Джесика рисуваше за баба си нова картина и я оставяше в болницата всяка сутрин преди Хари да я откара на училище. Към края на срока стените на личната й галерия бяха почти изцяло заети.

Джайлс пропусна няколко тридневни заседания, Грейс — безчет лекции, Хари — безкрайни срокове, а Ема понякога не успяваше да отговори на ежеседмичните писма на Сайръс Фелдман. Елизабет обаче чакаше с огромно нетърпение срещите си със Себастиан. Хари не беше сигурен на кого се отразяват по-добре тези свиждания — на сина му или на тъща му.

 

 

На Себастиан му се наложи да кандидатства в Бристолската гимназия, докато животът на баба му постепенно угасваше.

Резултатът бе точно такъв, какъвто беше предсказал директорът на „Сейнт Бийд“ — смесен. Резултатите му по латински, френски, английски и математика бяха на нивото за стипендиант, но в същото време той едва успя да прескочи бариерата по история, на косъм не взе географията и изкара само 9 точки по естествени науки.

Д-р Хедли се обади на Хари в Барингтън Хол минути след като резултатите бяха изложени на училищното табло.

— Поговорих с Джон Гарет, моя колега в Бристолската гимназия. Напомних му, че Себастиан е изкарал сто точки по латински и математика и почти със сигурност ще получи стипендия, когато дойде време да продължи в университета.

— Можехте също да му напомните, че с чичо му сме възпитаници на гимназията, както и че дядо му, сър Уолтър Барингтън, е бил председател на настоятелството.

— Не мисля, че е нужно да му се напомня това — рече Хедли. — Все пак ще посоча, че бабата на Себастиан е била в болница, докато той се е явявал на изпитите. Остава ни само да се надяваме, че ще оправдае очакванията ми.

Така и стана. Д-р Хедли се обади на Хари в края на седмицата и му съобщи, че директорът на Бристолската гимназия ще посъветва настоятелството Себастиан да бъде приет за есенния срок въпреки провала му на два изпита.

— Благодаря ви — каза Хари. — Това е първата добра новина, която чувам от седмици.

— Но — добави Хедли — той ми напомни, че крайното решение е на настоятелството.

 

 

Хари беше последният, който посети Елизабет онази вечер, и тъкмо се канеше да си тръгне, когато тя прошепна:

— Скъпи, можеш ли да останеш още мъничко? Искам да обсъдя нещо с теб.

— Разбира се — отвърна Хари и отново седна на ръба на леглото.

— Прекарах сутринта с фамилния ни адвокат Дезмънд Сидънс — каза Елизабет бавно. — Исках да ти кажа, че оставих ново завещание, защото не мога да понеса мисълта, че онази ужасна жена Вирджиния Фенуик ще сложи ръка върху нещо мое.

— Не мисля, че това вече е проблем. Не сме виждали и чували Вирджиния от седмици, така че предполагам, че всичко е приключило.

— Причината да не сте я виждали и чували от седмици, Хари, е защото тя иска да повярвам, че всичко е приключило. Не е случайно, че тя изчезна от сцената само дни след като Джайлс научи, че не ми остава да живея дълго.

— Сигурен съм, че преувеличаваш, Елизабет. Не вярвам, че дори Вирджиния може да е толкова коварна.

— Скъпи Хари, винаги си склонен да се довериш на всеки, защото си добър. Ема е невероятна щастливка, че срещна теб.

— Много мило от твоя страна, Елизабет, но съм сигурен, че след време…

— Времето е нещо, с което не разполагам.

— В такъв случай искаш ли да се обадим на Вирджиния да дойде да те види?

— На няколко пъти ясно казах на Джайлс, че бих искала да я видя, но всеки път ми беше отказвано по все по-неубедителни поводи. И защо според теб е това? Не си прави труда да отговаряш, Хари, защото ти си последният, който би се досетил какво всъщност цели Вирджиния. И можеш да си сигурен, че тя няма да предприеме нищо до погребението ми. — На лицето на Елизабет се появи нещо като усмивка и тя добави: — Аз обаче все още крия коз в ръкава и не възнамерявам да го изиграя, преди да ме спуснат в гроба, когато духът ми ще се завърне като ангел на отмъщението.

Извади изпод възглавницата си един плик и продължи:

— А сега ме слушай внимателно, Хари. Трябва да изпълниш заръките ми буква по буква. — Тя стисна ръката му. — Ако Джайлс реши да оспори последното ми завещание…

— Но защо ще го прави?

— Защото е Барингтън, а Барингтънови винаги са били слаби, когато става дума за жени. Така че, ако реши да оспори последното ми завещание — повтори тя, — трябва да дадеш този плик на съдията, избран да решава кой член на фамилията ще наследи имението ми.

— А ако не го направи?

— Тогава го унищожи — каза Елизабет. С всяка секунда дишането й ставаше все по-плитко. — Не бива да го отваряш, нито да допускаш Джайлс или Ема да научат за съществуването му. — Стисна ръката му и прошепна едва чуто: — А сега трябва да ми дадеш думата си, Хари Клифтън, защото знам, че Стария Джак те е научил, че това би трябвало да е достатъчно.

— Имаш думата ми — каза Хари и прибра плика във вътрешния джоб на сакото си.

Елизабет пусна ръката му и отпусна глава върху възглавницата с доволна усмивка.

 

 

Докато закусваше, Хари прегледа пощата.

Бристолска гимназия

Юнивърсити Роуд,

Бристол

27 юли, 1951 г.

Уважаеми мистър Клифтън,

Със съжаление трябва да Ви съобщя, че синът Ви Себастиан не е…

Хари скочи от масата и отиде при телефона. Набра номера от края на писмото.

— Кабинетът на директора — отговори му непознат глас.

— Мога ли да говоря с мистър Гарет?

— За кого да му предам?

— Хари Клифтън.

— Свързвам ви, сър.

— Добро утро, директоре. Обажда се Хари Клифтън.

— Добро утро, мистър Клифтън. Очаквах обаждането ви.

— Не мога да повярвам, че настоятелството е стигнало до такова неоснователно решение.

— Честно казано, и аз, мистър Клифтън, особено след като се застъпих лично за сина ви.

— Каква причина посочиха, за да го отхвърлят?

— Казаха, че не бива да се правят изключения за сина на наш възпитаник, който е пропаднал на изпитите по два задължителни предмета.

— Това ли е единствената причина?

— Не — отвърна директорът. — Един от настоятелите повдигна въпроса, че синът ви е получил полицейско предупреждение за кражба от магазин.

— Но за този инцидент има съвсем невинно обяснение — каза Хари, като се мъчеше да не избухне.

— Не се съмнявам — отвърна Гарет. — Но новият председател на настоятелството беше непреклонен.

— В такъв случай ще звънна и на него. Кой е той?

— Майор Алекс Фишър.