Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (26)

23.

Тримата кандидати бяха нервни като ученици на първия си урок по танци. Епископът, който изпълняваше ролята на водещ, им обясни как смята да протече вечерта.

— Ще ви дам думата за встъпителна реч, която не бива да е по-дълга от осем минути. На седмата минута ще позвъня със звънеца. — И им показа как. — Ще позвъня отново на осмата минута, за да покажа, че времето ви е изтекло. След това следват въпроси от публиката.

— Как ще определите реда на изказване? — попита Фишър.

— С жребий. — Епископът вдигна три клечки и прикани кандидатите да си изберат.

Фишър изтегли късата.

— Вие откривате дебата, майор Фишър — каза епископът. — Мистър Елсуърти, вие сте втори, а вие, сър Джайлс, сте последен.

Джайлс се усмихна на Фишър.

— Лош късмет, Алекс.

— О, аз исках да съм пръв — отвърна Фишър, при което дори епископът повдигна вежди.

 

 

Водещият качи тримата опоненти на сцената точно в 19:25 и всички в залата заръкопляскаха. Джайлс зае мястото си и погледна претъпканата аудитория. Над хиляда души се бяха събрали да гледат сблъсъка.

Джайлс знаеше, че всяка от трите партии е раздала по 200 билета за поддръжниците си, което означаваше, че се състезава за около 400 колебаещи се — горе-долу колкото мнозинството, с което беше спечелил предишните избори.

В 19:30 епископът откри дебата: представи тримата кандидати и даде думата на майор Фишър.

Фишър бавно излезе напред, постави предварително написаната си реч на катедрата и почука микрофона. Говореше нервно и без да вдига глава: явно се страхуваше да не изгуби мястото, до което е стигнал.

Когато епископът позвъни, за да покаже, че му остава само една минута, Фишър зачете по-бързо и започна да се запъва. Джайлс си помисли, че някой би трябвало да го предупреди, че щом разполага с осем минути, речта му трябва да е не повече от седем. Защото е по-добре да завършиш малко по-рано, отколкото да те прекъснат насред изречението. Въпреки това Фишър се върна на мястото си под продължителните аплодисменти на поддръжниците си.

Джайлс се изненада, когато Редж Елсуърти стана да представи каузата на либералите. Елсуърти нямаше предварително написана реч, нито дори конспект, който да му напомня върху кои теми да се спре. Вместо това заговори за местни проблеми и когато прозвуча предупредителният звънец, спря насред изречението и се върна на мястото си. С което постигна нещо, което Джайлс бе смятал за невъзможно — успя да направи така, че Фишър да изглежда добре. Въпреки това една пета от събралите се изпратиха кандидата си с овации.

Джайлс беше посрещнат топло от своите двеста поддръжници, макар че голяма част от присъстващите не ръкопляскаха — нещо, с което той бе свикнал при речите си в парламента. Застана зад катедрата, като само от време на време поглеждаше бележките си.

Започна с описание на провалите на консерваторите и очерта каква ще е политиката на лейбъристите, ако следващото правителство е тяхно. След това засегна местни въпроси, с което дори успя да развесели залата. Когато свърши речта си, поне половината публика аплодираше. Ако срещата свършеше в този момент, победителят можеше да е само един. Той.

— А сега кандидатите ще отговарят на въпроси на публиката — каза епископът. — И се надявам, че срещата ще продължи прилично и цивилизовано.

Трийсет привърженици на Джайлс скочиха и вдигнаха ръце с внимателно обмислени въпроси, целящи да помогнат на кандидата си да разбие на пух и прах съперниците си. Единственият проблем бе, че в същото време бяха вдигнати също толкова решително още шейсет ръце.

Епископът беше достатъчно схватлив, за да определи къде са седнали поддръжниците на тримата съперници, и умело подбра неутрални членове от останалата публика, които искаха да научат какво е мнението на кандидатите за въвеждането на колонки за паркиране в Бристол, което даде шанс на кандидата на либералите да блесне; за края на купонната система, който всички одобряваха; и за предложеното разширяване на електрическите железопътни линии, което не спомогна за ничия кауза.

Джайлс обаче знаеше, че рано или късно ще изстрелят стрела по него, и трябваше да се погрижи тя да не улучи целта си. Накрая чу избръмчаването на тетивата.

— Може би сър Джайлс да обясни защо при предишния си мандат посещаваше по-често Кеймбридж, отколкото избирателния си район? — попита един висок слаб мъж на средна възраст, който му се стори познат.

Джайлс за момент замръзна. И тъкмо да се изправи, Фишър скочи на крака — явно не беше изненадан от въпроса и приемаше, че всички присъстващи знаят за какво намеква питащият.

— Искам да уверя всички в тази зала — каза Фишър, — че ще прекарвам много повече време в Бристол, отколкото в който и да е друг град, каквито и съблазни да има там.

Джайлс огледа публиката и видя редици неразбиращи лица. Явно събралите се нямаха представа за какво говори Фишър.

Кандидатът на либералите също стана. Очевидно не беше разбрал намека, защото каза:

— Като възпитаник на Оксфорд, аз никога не ходя никъде, освен ако не е абсолютно наложително.

Неколцина в залата се разсмяха.

Двамата опоненти на Джайлс му бяха осигурили боеприпаси, за да отвърне на удара, и той стана и се обърна към Фишър.

— Искам да попитам майор Фишър следното. Щом възнамерява да прекарва повече време в Бристол, отколкото в който и да е друг град, това означава ли, че ако победи следващия четвъртък, няма да отиде в Лондон и да заеме мястото си в Камарата на общините?

Изчака смехът и аплодисментите да утихнат и добави:

— Сигурен съм, че не е нужно да напомням на кандидата на консерваторите думите на Едмънд Бърк: „Избран съм да представлявам хората на Бристол в Уестминстър, а не хората на Уестминстър в Бристол“. Това е консерватор, с когото се съгласявам с цялото си сърце.

И си седна сред бурни аплодисменти. Макар да знаеше, че не е отговорил на въпроса, му се беше разминало.

— Мисля, че има време само за още един въпрос — каза епископът и посочи една жена, която му се струваше неутрална.

— Може ли всеки от тримата кандидати да ни каже къде са тази вечер съпругите им? — попита тя.

Фишър се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си, а Елсуърти изглеждаше озадачен. Епископът се обърна към Джайлс.

— Мисля, че сега е ваш ред да говорите пръв.

— Със съпругата ми — започна той — в момента сме в развод и се надявам въпросът да бъде приключен в най-близко бъдеще.

В залата настъпи неловко мълчание. Елсуърти стана и заяви високо:

— Признавам, че откакто станах кандидат на либералите, нямам време да открия жена, която да е готова да излезе с мен, а още по-малко да се омъжи за мен.

Думите му бяха посрещнати със смях и аплодисменти. За момент Джайлс си помисли, че Елсуърти е спомогнал за отслабване на напрежението.

Фишър бавно се изправи и каза за най-голяма изненада на Джайлс:

— Моята приятелка, която тази вечер е тук и седи на първия ред, ще е плътно до мен до края на кампанията. Джени, стани да те видят, ако обичаш.

Една привлекателна млада жена стана, обърна се към публиката и помаха. Беше посрещната с аплодисменти.

— Къде съм виждала тази жена? — прошепна Ема, но вниманието на Хари бе изцяло съсредоточено върху Фишър, който още не бе седнал и явно искаше да каже още нещо.

— Реших, че може би ще ви е интересно да научите, че тази сутрин получих писмо от лейди Барингтън.

В залата се възцари пълна тишина, каквато никой от тримата не бе успял да постигне досега. Джайлс се напрегна. Фишър извади от вътрешния джоб на сакото си лист, бавно го разгъна и зачете:

— „Скъпи майор Фишър, пиша ви, за да изразя възхищението си от доблестната кампания, която водите от името на Консервативната партия. Искам да ви уверя, че ако живеех в Бристол, не бих се поколебала да гласувам за вас, тъй като смятам, че сте най-добрият кандидат от всички. С нетърпение очаквам да ви видя в Камарата на общините. Искрено ваша, Вирджиния Барингтън.“

В залата настъпи истински пандемониум и Джайлс осъзна, че всичко, което бе постигнал през последния час, се е изпарило за секунди. Фишър сгъна писмото, прибра го в джоба си и седна. Епископът напразно се опитваше да въдвори ред, докато поддръжниците на Фишър надаваха ликуващи викове, а последователите на Джайлс гледаха отчаяно.

Гриф се беше оказал прав. Никога не давай платформа на противника си.

 

 

— Успя ли да изкупиш поне част от онези акции?

— Още не — каза Бени. — „Барингтън“ все още са на гребена на вълната благодарение на по-добрите от очакваното годишни резултати и изгледите торите да увеличат мнозинството си на изборите.

— Каква е цената им в момента?

— Четири паунда и седем шилинга. Не виждам как може да падне в близко бъдеще.

— Колко се очертава да изгубим? — попита Фишър.

— Ние? Не ние, а само вие — каза Бени. — Лейди Вирджиния няма да изгуби нищо. Тя продаде всичките си акции на много по-висока цена от онази, която бе платила за тях.

— Но ако не ги изкупи, ще изгубя мястото си в борда.

— А ако ги изкупи, ще трябва да плати тлъста премия и предполагам, че това едва ли ще й се хареса. — Помълча няколко секунди и добави: — Опитайте се да погледнете от добрата страна на нещата, майоре. Другата седмица по това време ще бъдете в Парламента.

 

 

На следващия ден местните вестници не представляваха добро четиво за сегашния депутат. Речта на Джайлс почти не се споменаваше, а на първата страница имаше голяма снимка на сияещата Вирджиния, под която бе текстът на писмото й до Фишър.

— Не обръщай страницата — каза Гриф.

Джайлс моментално обърна страницата и видя резултатите от последните социологически проучвания, според които торите щяха да увеличат мнозинството си с двайсет и три места. Бристолското пристанище беше осмо в списъка на спорните райони, които най-вероятно щяха да преминат към консерваторите.

— Един депутат не може да направи кой знае какво, когато настроенията на нацията се обърнат срещу партията му — каза Гриф, след като Джайлс прочете статията. — Е, ако е много добър, депутатът може да спечели допълнителни хиляда гласа, а лошият съперник съответно да изгуби толкова, но ако трябва да съм честен, не съм сигурен, че дори две хиляди допълнителни гласа ще са достатъчни. Това обаче няма да ни спре да се борим за всеки глас до девет вечерта в четвъртък. Така че се погрижи винаги да си нащрек. Искам те на улицата и да се ръкуваш с всичко, което мърда. С изключение на Алекс Фишър. Ако ти се изпречи на пътя, имаш разрешението ми да го удушиш.

 

 

— Успя ли да купиш акции на „Барингтън“?

— Съжалявам, но не, майоре. Не слязоха под четири паунда и три шилинга.

— В такъв случай губя мястото си в борда.

— Мисля, че това е влизало в плана им от самото начало — отвърна Бени.

— Какво искаш да кажеш?

— Санди Макбрайд купи акциите ви в мига, когато излязоха на пазара, и пак той беше основният купувач през последните двайсет и един дни. Всички знаят, че е брокер на „Барингтън“.

— Кучи син такъв!

— Явно са усетили какво предстои, майоре. Но новината не е чак толкова лоша, защото лейди Вирджиния излезе с повече от седемдесет хиляди печалба в сравнение с първоначалната инвестиция, така че предполагам, че тя ви е длъжник.

 

 

През последната седмица от кампанията Джайлс работеше всеотдайно, макар понякога да се чувстваше като Сизиф, бутащ камъка си нагоре по планината.

Когато се появи в щаба в навечерието на изборите, за първи път видя Гриф потиснат.

— Десет хиляди от тези са били пуснати в пощенските кутии снощи, за да не ги пропусне никой.

Джайлс погледна репродукцията на първата страница на „Бристол Ивнинг Поуст“ със снимката на Вирджиния и писмото й до Фишър. Отдолу имаше текст: „Ако искате да бъдете представлявани в Парламента от честен и почтен човек, гласувайте за Фишър“.

— Този тип е абсолютно лайно — заяви Гриф. — При това пуснато право върху главите ни от голяма височина — добави, докато един от първите доброволци влизаше със сутрешните вестници.

Джайлс се пльосна в стола си и затвори очи. Секунда по-късно обаче можеше да се закълне, че чу Гриф да се смее. Наистина се смееше. Джайлс вдигна глава. Гриф му подаваше новия брой на „Дейли Мейл“.

— Ще е на косъм, момчето ми, но поне отново сме на пистата.

Джайлс не разпозна веднага красивото момиче на първата страница, избрано наскоро да играе в „Шоуто на Бени Хил“. Джени разказваше на кореспондент от шоубизнеса за работата си, преди да направи големия удар.

„Плащаха ми по десет паунда на ден да съпровождам един кандидат на торите из избирателния му район и да казвам на всички, че съм приятелката му.“

Макар и красива, снимката определено не представяше Фишър в особено добра светлина.

* * *

Щом видя първата страница на „Дейли Мейл“, Фишър изруга.

Макар и ядосан, изпи кафето и стана, за да тръгне към предизборния щаб, но чу сутрешната поща да пада на килима. Всички писма трябваше да почакат до довечера и той щеше да ги подмине, ако не беше забелязал един плик с логото на „Барингтън“. Наведе се, взе го и се върна в кухнята. Отвори го и извади два чека. Единият беше на негово име и на стойност 1000 паунда, колкото бе тримесечното му възнаграждение като член на борда на директорите. Вторият бе за 7341 паунда, годишният дивидент на лейди Вирджиния, също изпратен до „Майор Александър Фишър“, така че никой да не знае, че именно нейните 7,5% са му осигурили мястото в управата на компанията. Това вече бе минало.

Вечерта трябваше да напише чек за същата сума и да го изпрати на лейди Вирджиния. Погледна си часовника и се запита дали не е твърде рано да й се обажда. Едва минаваше осем и той трябваше да е пред Темпъл Мийдс и да се среща с гласоподавателите, които излизаха от гарата на път към работните си места. Е, лейди Вирджиния несъмнено вече беше будна. Фишър вдигна слушалката и набра номер в Кенсингтън.

Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да му отговори сънен глас. Фишър едва не затвори.

— Кой е? — сърдито попита Вирджиния.

— Алекс Фишър. Реших да се обадя и да ви съобщя, че продадох всичките ви акции на „Барингтън“ и направихте печалба от над седемдесет хиляди паунда. — Зачака „благодаря“, но такова не последва. — Смятате ли да изкупите обратно акциите си? В края на краищата изкарахте добри пари, откакто съм в борда.

— Същото се отнася и за вас, майоре, но съм сигурна, че не е нужно да ви го припомням. Плановете ми за бъдещето претърпяха известна промяна и „Барингтън“ вече не фигурира в тях.

— Но ако не изкупите своите седем и половина процента, ще изгубя мястото си в борда.

— Това няма да се отрази никак на съня ми, майоре.

— Но аз се питах, предвид обстоятелствата…

— Какви обстоятелства?

— Дали няма да решите, че един малък бонус няма да се окаже подходящ — каза той, докато гледаше чека за 7341 паунда.

— Колко малък?

— Ами, може би пет хиляди паунда?

— Ще си помисля. — Настъпи тишина и Алекс се замисли дали не са му затворили. Накрая Вирджиния заговори отново. — Помислих си, майоре, и съм против.

— Тогава може би заем… — каза той, като се мъчеше да скрие отчаянието си.

— Бавачката не ви ли е казвала „нито давай, нито вземай заем“? О, разбира се, че не, защото не сте имали бавачка.

Вирджиния се обърна и почука силно три пъти по дървената рамка на леглото.

— А, майоре, току-що пристигна прислужницата със закуската, така че трябва да се сбогувам. И когато казвам сбогом, наистина имам предвид сбогом.

Телефонът изщрака. Фишър се загледа в чека за 7341 паунда, адресиран на негово име, и си спомни думите на Бени: „Тя ви е длъжник“.