Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (35)

32.

— Прейд стрийт, Падингтън — каза Джайлс, докато скачаше в таксито пред входа за депутати. — И вече съм закъснял, така че дай газ.

След като разбра, че мисис Тибит е напуснала Камарата на общините, Джайлс звънна на зет си да му каже за странното съобщение. Първата реакция на Хари бе да скочи на следващия влак за Лондон, но Джайлс успя да го спре — спокойно можеше да е и фалшива тревога. Освен това бе напълно възможно Себастиан в момента да пътува за Бристол.

Джайлс седеше като на тръни, мислено заповядваше на всеки светофар да светне зелено и караше шофьора да минава в другото платно всеки път, когато можеше да спечели мъничко преднина. Непрекъснато мислеше за онова, което бяха изживели Хари и Ема през последните два дни. Дали бяха казали на Джесика? Ако го бяха направили, тя сигурно седеше на горното стъпало на Имението и чакаше с безпокойство завръщането на Себастиан.

Докато спираше пред №37, шофьорът се запита какво може да търси един член на Парламента в пансион в Падингтън. Но това не беше негова работа, особено след като джентълменът му беше бутнал голям бакшиш.

Джайлс изхвърча от таксито, изтича до вратата и удари няколко пъти с чукчето. След секунди една млада жена отвори и каза:

— Съжалявам, сър, но нямаме свободни стаи.

— Не търся стая — отвърна Джайлс. — Искам да се видя с… — погледна картата, — с мисис Тибит.

— За кого да предам?

— Сър Джайлс Барингтън.

— Почакайте тук, ще й съобщя — отвърна младата жена и затвори вратата.

Джайлс стоеше на тротоара и се питаше дали Себастиан не е бил през цялото време тук, на стотина крачки от гара Падингтън.

След минута вратата се отвори отново.

— Ужасно съжалявам, сър Джайлс — смутено каза мисис Тибит. — Джанис няма представа кой сте. Моля, заповядайте в дневната.

След като настани Джайлс в удобен стол с висока облегалка, мисис Тибит му предложи чай.

— Не, благодаря — каза той. — С нетърпение очаквам да разбера дали имате новини за Себ. Родителите му не са на себе си от притеснение.

— Разбира се, горките — каза мисис Тибит. — На няколко пъти му казах да се обади на майка си, но…

— Но? — прекъсна я Джайлс.

— Дълга история, сър Джайлс, но ще гледам да ви я разкажа колкото се може по-бързо.

Десет минути по-късно мисис Тибит свърши разказа си с това как е видяла Себастиан за последен път, когато заминал с такси обратно за Итън Скуеър, и как оттогава не е чувала за него.

— Значи според последната ви информация той е останал при приятеля си Бруно Мартинес на Итън Скуеър четирийсет и четири?

— Точно така, сър Джайлс. Но аз…

— Много съм ви задължен — каза Джайлс, докато ставаше и вадеше портфейла си.

— Не ми дължите нищо, сър — отсече мисис Тибит. — Направих всичко това за Себастиан, а не заради вас. Но ако приемете един съвет от мен…

— Да, разбира се — каза Джайлс и отново седна.

— Себастиан се тревожи, че родителите му ще са ядосани, че е изпуснал шанса си да отиде в Кеймбридж и…

— Но той не е изгубил мястото си в Кеймбридж — прекъсна я Джайлс.

— Това е най-добрата новина, която чувам за тази седмица. По-добре го намерете бързо и му го кажете, защото той няма да иска да се прибере у дома, докато си мисли, че родителите му са му сърдити.

— Оттук отивам направо на Итън Скуеър четирийсет и четири — каза Джайлс и стана пак.

— Преди да тръгнете — каза мисис Тибит, без да помръдва от мястото си, — трябва да знаете, че той е поел върху себе си вината на приятеля си, поради което Бруно Мартинес не е бил наказан по същия начин. Така че може би заслужава потупване по гърба вместо конско.

— Вие сте невероятна, мисис Тибит. Трябвало е да станете дипломат.

— А вие сте ласкател, сър Джайлс, подобно на повечето членове на Парламента. Не че ми се е случвало да се срещам с други — призна тя. — Но да не ви задържам повече.

— Още веднъж ви благодаря. След като намеря Себастиан и оправим нещата — каза Джайлс, докато ставаше за трети път, — какво ще кажете да дойдете в Камарата на общините да пием чай?

— Много любезно от ваша страна, сър Джайлс. Но не мога да си позволя два почивни дни за една седмица.

— Тогава ще го направим следващата седмица — каза Джайлс, докато отваряше външната врата и излизаше на тротоара. — Ще пратя кола да ви вземе.

— Много мило от ваша страна, но…

— Никакво но. Себастиан е извадил късмет, огромен късмет, че е спрял на трийсет и седми номер.

 

 

Телефонът иззвъня и дон Педро отиде до него, но не вдигна слушалката, преди да се увери, че вратата на кабинета е затворена.

— Вашият международен разговор с Буенос Айрес, сър.

Чу се прещракване и друг глас каза:

— Диего.

— Слушай внимателно. Всичко се подреди по мед и масло, в това число и троянският ни кон.

— Това означава ли, че „Сотбис“ са се съгласили да…

— Скулптурата ще бъде включена в продажбите им в края на месеца.

— Значи ни трябва само куриер.

— Мисля, че намерих идеалния човек. Един училищен приятел на Бруно, който си търси работа и владее отлично испански. Още по-хубавото е, че чичо му е в Парламента, а един от дядовците му е бил лорд, така че си пада синя кръв по стандартите на англичаните, а това само ще улесни нещата.

— Той знае ли защо си го избрал?

— Не. И най-добре да си остане тайна — каза дон Педро — Така ще можем да останем настрана от цялото упражнение.

— Кога ще пристигне в Буенос Айрес?

— Довечера заминава с мен с кораб и ще се върне в Англия много преди някой да се е досетил какво правим.

— Мислиш ли, че е достатъчно голям, за да свърши такава важна работа?

— Момчето е по-възрастно от годините си. Още по-хубавото е, че обича да поема рискове.

— Звучи идеално. Бруно в играта ли е?

— Не. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Съгласен — каза Диего. — Имаш ли задачи за мен, преди да пристигнеш?

— Погрижи се товарът да е готов и да е регистриран в „Куин Мери“ за обратния път.

— А банковите документи?

Мислите на дон Педро бяха прекъснати от внимателно почукване по вратата. Той се обърна и видя Себастиан да влиза в стаята.

— Надявам се, че не ви прекъсвам, сър.

— Не, в никакъв случай — каза дон Педро, затвори телефона и се усмихна на младежа, който бе станал последното парче от пъзела.

 

 

Джайлс си помисли дали да не спре при първата телефонна кабина, за да звънне на Хари и да му съобщи, че е открил Себастиан и отива да го вземе, но реши, че ще е по-добре първо да се види с момчето.

Колите по Парк Лейн бяха броня до броня, а шофьорът на таксито нямаше никакво намерение да се промушва в пролуките, още по-малко да включва сигналните светлини. Джайлс пое дълбоко дъх. „Какво значение има, ако пристигна няколко минути по-късно?“, помисли си, докато завиваха по Хайд Парк Корнър.

Таксито най-сетне спря пред Итън Скуеър 44 и Джайлс плати точната сума според брояча, преди да изкачи стъпалата и да почука. Отвори му някакъв великан и му се усмихна така, сякаш го беше очаквал.

— Да, сър?

— Търся племенника си, Себастиан Клифтън. Разбрах, че е тук с приятеля си Бруно Мартинес.

— Наистина беше тук, сър — любезно каза икономът. — Но преди двайсетина минути заминаха за летището.

— Знаете ли кой полет ще вземат? — попита Джайлс.

— Нямам представа, сър Джайлс.

— Къде отиват?

— Нямам представа, сър Джайлс.

— Благодаря — каза Джайлс, разбрал, че няма да научи нищо повече. Обърна се да потърси друго такси, докато вратата се затваряше зад него. Забеляза осветен жълт знак и вдигна ръка, а колата незабавно направи обратен завой, за да го вземе.

— Към летището — каза той и бързо седна отзад. — И ще ти платя двойно, ако стигнем за четирийсет минути.

Потеглиха и точно в този момент вратата на №44 се отвори и от нея изскочи младеж, махаше с ръце като обезумял.

— Спри! — извика Джайлс и шофьорът наби спирачки.

Джайлс свали прозореца, а младежът дотича до колата и каза:

— Аз съм Бруно Мартинес. Не заминаха за летището. Пътуват за Саутхамптън, за да се качат на „Южна Америка“.

— В колко часа отплават? — попита Джайлс.

— С последния отлив, около девет вечерта.

— Благодаря — каза Джайлс. — Ще съобщя на Себастиан…

— Не, моля ви, сър — каза Бруно. — И каквото и да правите, не казвайте на баща ми, че съм разговарял с вас.

Никой от двамата не забеляза, че някой ги наблюдава от един прозорец на №44.

 

 

Себастиан се наслаждаваше на возенето на задната седалка на просторния „Ролс-Ройс“, но се изненада, когато спряха в Батърси.

— Някога качвал ли си се на хеликоптер? — попита го дон Педро.

— Не, сър. Никога досега не съм летял.

— Така ще спестим два часа път. Ако работиш за мен, бързо ще научиш, че времето е пари.

Хеликоптерът се издигна в небето, зави надясно и се насочи на юг към Саутхамптън. Себастиан се загледа надолу към вечерния трафик — колите пълзяха като охлюви.

 

 

— Не мога да стигна до Саутхамптън за четирийсет минути, шефе — каза шофьорът.

— Знам — отвърна Джайлс. — Но ако ме закараш на пристанището преди отплаването на „Южна Америка“, пак ще ти платя двойно.

Шофьорът натисна газта и полетя като състезателен кон, като правеше всичко възможно да изпревари трафика: завиваше по странични улички, за чието съществуване Джайлс не беше и подозирал, минаваше в насрещното платно и рязко се връщаше в тяхното, за да мине на светофари, които вече светваха червено. Въпреки това му отне час да излезе на Уинчестър Роуд, който се оказа в ремонт — дълги участъци бяха само с една лента и скоростта се определяше от най-бавните коли. Джайлс се подаде през прозореца, но не видя нещата да са по-розови нататък по пътя.

Непрекъснато поглеждаше часовника си, но стрелките продължаваха да пълзят неумолимо и шансовете да стигнат на пристанището преди девет изглеждаха все по-малки и по-малки с всяка минута. Замоли се корабът да бъде задържан поради някаква причина, макар да знаеше, че капитанът не може да си позволи да изпусне отлива.

Замисли се за думите на Бруно. „Каквото и да правите, не казвайте на баща ми, че съм разговарял с вас.“ Себастиан едва ли би могъл да мечтае за по-добър приятел. Погледна отново часовника си — 19:30. Как бе възможно икономът да направи такава грешка — да каже, че са тръгнали за летището? 19:45. Явно не беше грешка, защото се бе обърнал към него със „сър Джайлс“, макар че нямаше откъде да знае, че Джайлс ще се появи на прага му. Освен ако… 20:00. И когато каза заминаха за летището, кого имаше предвид? Бащата на Бруно ли? 20:15. Докато таксито излизаше от Уинчестър Роуд и се насочваше към пристанището, Джайлс не беше намерил задоволителен отговор на никой от тези въпроси. 20:30. Джайлс остави настрана всички опасения и се замисли какво трябва да направи, ако пристигнат преди корабът да е вдигнал котва. 20:45.

— По-бързо! — нареди той, макар шофьорът вече да беше натиснал педала до дупка.

Най-сетне забеляза огромния лайнер, който ставаше все по-голям и по-голям с всяка минута, и започна да вярва, че все пак ще успее. Но после чу звука, от който се ужасяваше най-много — три силни, дълги изсвирвания на корабна сирена.

— Времето и отливът не чакат никого — каза шофьорът.

Наблюдение, от което точно в този момент Джайлс изобщо не се нуждаеше.

Таксито спря до „Южна Америка“, но мостчето вече беше вдигнато и въжетата освободени, за да може огромният кораб бавно да се отдалечи от дока и да се насочи към открито море.

Джайлс безпомощно гледаше как два влекача извеждат кораба в естуара, подобно на мравки, водещи слон към по-безопасен терен.

— Към офиса на началника на пристанището! — извика той, без да има никаква представа къде се намира това място.

Шофьорът на два пъти спираше за упътване, докато не се озоваха пред единствената административна сграда, в която все още имаше светлини.

Джайлс изскочи от таксито и нахълта в кабинета на началника, без да чука. Вътре се озова срещу три сепнати лица.

— Кой сте вие? — остро попита мъж с униформа на пристанищните власти, на която имаше повече златни нашивки, отколкото на другите двама.

— Сър Джайлс Барингтън. Племенникът ми е на борда на онзи кораб — каза той и посочи през прозореца. — Има ли някакъв начин да го свалим?

— Не мисля, сър, освен ако капитанът не е готов да спре кораба и да се съгласи да го спуснат в някой от влекачите, но това е много малко вероятно. Все пак ще опитам. Как се казва пътникът?

— Себастиан Клифтън. Все още е непълнолетен и съм упълномощен от родителите му да го сваля от кораба.

Началникът взе микрофон и започна да върти някакви копчета по пулта, за да се свърже с капитана.

— Не искам да подхранвам надеждите ви — каза той, — но двамата с капитана служихме заедно в Кралския флот, така че…

— Говори капитанът на „Южна Америка“ — каза глас с типичен английски акцент.

— Говори Боб Уолтърс, шкипер. Имаме проблем и ще съм благодарен, ако можеш да помогнеш — каза началникът на пристанището и предаде молбата на Джайлс.

— При нормални обстоятелства с най-голямо удоволствие, Боб — каза капитанът, — но собственикът е на мостика, така че ще трябва да поискам разрешение от него.

— Благодаря — казаха в един глас Джайлс и началникът, след което връзката прекъсна.

— Има ли обстоятелства, при които имате власт да отмените капитанска заповед? — попита Джайлс, докато чакаха.

— Само докато корабът е в естуара. След като подмине северния фар, корабът се води в Ламанша и е извън моята юрисдикция.

— Но можете да дадете заповед на капитана, докато корабът е още в естуара, нали?

— Да, сър, но не забравяйте, че това е чуждестранен съд и не желаем да се стига до дипломатически инциденти, така че не бих искал да нареждам на капитана, освен ако не съм убеден, че става въпрос за някакво престъпление.

Минутите отминаваха.

— Защо се бави толкова? — попита Джайлс.

Внезапно радиостанцията отново изпращя.

— Съжалявам, Боб. Собственикът не желае да изпълни искането ви, тъй като приближаваме вълнолома и скоро ще бъдем в Ламанша.

Джайлс грабна микрофона от ръцете на началника.

— Аз съм сър Джайлс Барингтън. Моля ви, свържете ме със собственика. Искам да говоря лично с него.

— Съжалявам, сър Джайлс — каза капитанът, — но мистър Мартинес напусна мостика и се оттегли в каютата си с изричната заповед да не бъде обезпокояван.