Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (14)

11.

Икономът донесе на сребърен поднос пощата на сър Джайлс. Както правеше всяка сутрин, Джайлс я прехвърли набързо, като отделяше дългите тънки кафяви пликове от белите, които щеше да отвори незабавно. Сред пликовете, които привлякоха вниманието му този ден, бе един дълъг, тънък и бял с пощенска марка от Бристол. Отвори го веднага.

Извади единствения лист, адресиран до „За когото може да се отнася“. Прочете го, вдигна глава, усмихна се на Вирджиния, която му правеше компания на късната закуска, и каза:

— Следващата сряда всичко ще бъде приключено.

Вирджиния не вдигна очи от „Дейли Експрес“. Винаги започваше сутринта с чаша черно кафе и светската хроника, за да научи с какво се занимават приятелите й, кои дебютантки се надяват да бъдат представени тази година в двора и кои нямат никакъв шанс.

— Какво ще бъде приключено? — попита тя, като продължаваше да чете.

— Завещанието на мама.

Вирджиния моментално забрави за дебютантките, сгъна вестника и се усмихна сладко на Джайлс.

— Разкажи ми, скъпи.

— Завещанието ще бъде прочетено другата сряда в Бристол. Можем да заминем във вторник следобед, да пренощуваме в Хол и да присъстваме на прочитането на следващия ден.

— В колко часа ще бъде обявено?

Джайлс отново погледна писмото.

— В единайсет, в кантората на „Маршал, Бейкър и Сидънс“.

— Мило, ще имаш ли нещо против, ако тръгнем рано сутринта в сряда? Не мисля, че ще издържа още една вечер да се правя на любезна с устатата ти сестра.

Джайлс понечи да каже нещо, но размисли.

— Разбира се, любов моя.

— Престани да ме наричаш „любов моя“, мило. Ужасно е пошло.

— Какъв ден те очаква, скъпа моя?

— Трескав, както обикновено. Напоследък изобщо не се спирам. Проба на роклята сутринта, обяд с шаферките, а следобед имам среща с фирмата за кетъринг, които продължават да ме притискат с разни числа.

— Какви са последните? — попита Джайлс.

— Малко над двеста гости от моя страна и още сто и трийсет от твоя. Надявах се да им изпратя поканите следващата седмица.

— Нищо против — рече Джайлс. — Което ми напомня — добави той, — че председателят удовлетвори молбата ми да използвам за приема терасата на Камарата на общините, така че може би няма да е зле да поканим и него.

— Разбира се, мило. В края на краищата той е консерватор.

— А може би и мистър Атли — предпазливо предложи Джайлс.

— Не съм сигурна как ще реагира папа, ако лидерът на лейбъристите присъства на сватбата на единствената му дъщеря. Може би трябва да го помоля да покани мистър Чърчил.

 

 

В сряда Джайлс подкара своя „Ягуар“ към Кадоган Гардънс, за да закуси с годеницата си.

— Лейди Вирджиния все още не е слязла, сър — каза икономът. — Но ако нямате нищо против да изчакате в салона, ще ви донеса кафе и сутрешната преса.

— Благодаря, Мейсън — отвърна Джайлс на прислужника, който веднъж му бе споделил на четири очи, че гласува за лейбъристите.

Настани се в удобно кресло и му бе предложено да избира между „Експрес“ и „Телеграф“. Избра „Телеграф“, защото заглавието на първата страница привлече вниманието му — Айзенхауер заявяваше, че ще се кандидатира за президент. Решението му не бе изненада за Джайлс, макар да му бе интересно да научи, че генералът ще се кандидатира като републиканец, защото доскоро като че ли никой не беше съвсем сигурен коя партия поддържа, след като му бяха отправени оферти и от демократите, и от републиканците.

Джайлс поглеждаше часовника си през пет минути, но от Вирджиния нямаше и следа. Когато часовникът над камината отброи половин час, той се зачете в статия на седма страница, според която Великобритания обмисляла построяването на първата си автострада. Патовата ситуация в Корейската война беше отразена на парламентарните страници. Речта на Джайлс за четирийсет и осем часова работна седмица за всички и за допълнителното заплащане на всеки извънреден час също бе разгледана надълго и нашироко; имаше дори редакторски коментар, който заклеймяваше вижданията му. Джайлс се усмихна. В края на краищата това бе „Телеграф“. Тъкмо четеше съобщението на Двора, че принцеса Елизабет ще замине на обиколка на Африка през януари, когато Вирджиния нахълта в стаята.

— Ужасно съжалявам, че те накарах да чакаш, скъпи, но просто не можех да реша какво да облека.

Джайлс скочи и целуна годеницата си по бузите, направи крачка назад и отново си помисли какъв щастливец е, че тази прекрасна жена си е направила труда да го погледне втори път.

— Изглеждаш невероятно — каза той, като се възхищаваше на жълтата рокля, която не бе виждал досега и която подчертаваше стройната й грациозна фигура.

— Не мислиш ли, че е малко предизвикателна за четенето на завещание? — попита Вирджиния, докато се завърташе в кръг.

— Определено не — отвърна Джайлс. — Влезеш ли в залата, никой няма и да помисли за нещо друго.

— Надявам се да не е така — каза Вирджиния и си погледна часовника. — Господи, наистина ли е толкова късно? По-добре да прескочим закуската, мило, ако искаме да стигнем навреме. Не че вече не знаем съдържанието на завещанието, но все пак трябва да се престорим.

По пътя към Бристол Вирджиния запозна Джайлс с последните приготовления за сватбата. Той остана малко разочарован, че не го попита как е била приета речта му от предишния ден, но пък Уилям Хики, водещият светската страница, не беше присъствал в галерията на журналистите. Едва когато излязоха на Западното шосе Вирджиния каза нещо, което грабна цялото му внимание.

— Първото, което трябва да направим след изпълняването на завещанието, е да потърсим заместник на Марсдън.

— Но той е в семейството вече над трийсет години — каза Джайлс. — Познавам го, откакто се помня.

— Което е част от проблема. Но ти не се безпокой, скъпи. Мисля, че съм намерила идеалния заместник.

— Но…

— Е, ако си толкова привързан към него, може да отиде да работи в Имението и да се грижи за лелите ми.

— Но…

— И като говорим за заместници — продължи Вирджиния, — крайно време е да си поговорим сериозно за Джаки.

— Личната ми секретарка ли?

— Твърде лична според мен. Не мога да се преструвам, че одобрявам този модерен навик подчинените да се обръщат към шефовете си с малките им имена. Несъмнено всичко това е част от абсурдната идея на лейбъристите за равенство. Все пак смятам за нужно да й напомня, че трябва да се обръща към мен с лейди Вирджиния.

— Съжалявам — рече Джайлс. — Обикновено е изключително учтива.

— С теб може би, но когато позвъних вчера, ми каза да изчакам на линията, а аз не съм свикнала да чакам.

— Ще си поговоря с нея.

— О, не си прави труда — каза Вирджиния за най-голямо облекчение на Джайлс. И добави: — Защото повече няма да звънна в кабинета ти, докато тя е в твоя екип.

— Това не е ли малко крайно? В края на краищата тя си върши работата идеално и направо не виждам с кого бих могъл да я заменя.

Вирджиния се наведе и го целуна по бузата.

— Мило, надявам се, че аз ще съм единствената, която няма да можеш да замениш.

 

 

Мистър Сидънс влезе в залата и не се изненада, когато видя всички, които бяха получили писмото „За когото може да се отнася“. Седна зад бюрото си и се загледа в изпълнените с надежда лица.

На първия ред седяха сър Джайлс Барингтън и годеницата му лейди Вирджиния Фенуик, която изглеждаше още по-пленително, отколкото на снимката, която бе видял в „Кънтри Лайф“ малко след като двамата бяха обявили годежа си. Мистър Сидънс очакваше с нетърпение да се запознае с нея.

На втория ред, точно зад тях, бяха мистър Хари Клифтън и съпругата му Ема, а до нея сестра й Грейс. Мистър Сидънс се развесели, когато забеляза, че мис Барингтън носи сини чорапи.

Мистър и мисис Холкомби седяха на третата редица заедно с преподобния Доналдсън и някаква дама със строга директорска униформа. Последните два реда бяха заети от хората, работили за фамилията Барингтън дълги години; начинът, по който бяха насядали, изразяваше положението им.

Мистър Сидънс нагласи очилата си за четене на края на носа си и се прокашля, за да обяви началото на четенето.

Преди да започне с встъпителните думи, погледна над очилата събралото се множество. Не му трябваха никакви бележки, тъй като редовно изпълняваше това свое задължение.

— Дами и господа — започна той. — Аз съм Дезмънд Сидънс и имах привилегията да бъда адвокат на фамилия Барингтън през последните двайсет и три години, макар че ще мине известно време, преди да достигна рекорда на баща ми, чиято връзка с фамилията съвпадна с кариерите на сър Уолтър и сър Хюго Барингтън. Аз обаче се отклоних.

Лейди Вирджиния като че ли споделяше напълно забележката му.

— Пред мен — продължи той — е последната воля и завещание на Елизабет Мей Барингтън, което беше съставено от мен по нейно искане и подписано в присъствието на двама независими свидетели. Следователно този документ — каза той и го вдигна, за да го видят всички — анулира всички предишни от подобен род.

— Няма да ви губя времето и да ви чета страниците на юридически език, които са задължителни по закон. Вместо това ще се спра на няколкото завещания, оставени от покойната лейди. Ако някой желае да се запознае по-подробно със съдържанието, спокойно може да го направи по-късно. — Погледна надолу, обърна страницата и нагласи очилата си. — В завещанието са споменати няколко благотворителни организации, които са били присърце на покойната. Това са енорийската църква „Сейнт Ендрю“, домовете „Доктор Барнардо“ и болницата, която се грижеше така всеотдайно за лейди Барингтън до последните й дни. Всяко от тези учреждения ще получи дарение от пет хиляди паунда.

Мистър Сидънс отново нагласи очилата си.

— Минавам към онези, които са служили на домакинството Барингтън повече от пет години. Всеки член на прислугата, работил за лейди Барингтън повече от пет години, ще получи сума в размер на едногодишна заплата, като икономите ще получат още пет хиляди паунда допълнително.

Марсдън сведе глава и устните му безмълвно изрекоха: „Благодаря, милейди“.

— Следва мисис Холкомби, бивша мисис Артър Клифтън. Лейди Барингтън й завещава викторианската брошка, която е носила в деня на сватбата на дъщеря си, и се надява, цитирам, мисис Холкомби да помни многото щастливи моменти, които са изживели заедно.

Мейзи се усмихна, но неволно се запита кога изобщо би й се удал случай да носи подобно великолепно бижу.

Мистър Сидънс обърна следващата страница и побутна очилата на носа си, преди да продължи.

— Завещавам на Джесика Клифтън, по рождение Петровски, любимия акварел на дядо ми „Шлюзът при Кливланд“ на Търнър. Надявам се картината да я вдъхновява, защото вярвам, че тя притежава забележителен талант, който трябва да получи всички възможности да разцъфти.

Джайлс кимна; много добре си спомняше тези думи, когато майка му обясняваше защо иска Джесика да наследи така желания Търнър.

— А на внука ми, Себастиан Артър Клифтън — продължи мистър Сидънс, — завещавам сумата от пет хиляди паунда, която той ще получи при навършване на пълнолетие, на девети март хиляда деветстотин шейсет и първа година.

Джайлс отново кимна. Дотук никакви изненади.

— Останалото, в това число двайсетте и два процента от „Барингтън Шипинг“, както и Имението — мистър Сидънс не се стърпя и погледна към лейди Вирджиния, която седеше на ръба на стола си, — остава за… любимите ми дъщери Ема и Грейс, които да се разпореждат с тях както намерят за добре, с изключение на сиамската ми котка Клеопатра, която завещавам на лейди Вирджиния Фенуик, защото двете имат много общи неща. И двете са прекрасни, добре поддържани, суетни, коварни, манипулативни хищници, които смятат, че всички останали съществуват, за да им служат, в това число и сляпо влюбеният ми син, за когото мога само да се моля, че ще се освободи от магията й, преди да е станало прекалено късно.

От шокираните лица и оживения шепот в залата ставаше ясно, че никой не е очаквал това, макар мистър Сидънс да забеляза, че мистър Клифтън е останал забележително спокоен. Това обаче далеч не се отнасяше за лейди Вирджиния, която шепнеше нещо в ухото на Джайлс.

— С това четенето на завещанието завърши — заяви мистър Сидънс. — Ако има въпроси, с радост ще отговоря.

— Само един — каза Джайлс, преди някой друг да успее да отвори уста. — Колко време имам за оспорване на завещанието?

— Можете да оспорите завещанието пред Върховния съд по всяко време в рамките на следващите двайсет и осем дни, сър Джайлс. — Мистър Сидънс очакваше този въпрос, както и кой ще го зададе.

Дори да имаше други въпроси, сър Джайлс и лейди Вирджиния не ги чуха, тъй като гневно напуснаха залата.