Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (34)

31.

— Не съм сигурен, че е тук — каза мъжът, когото Себастиан никога нямаше да забрави. — Но ще проверя.

— Себ! — отекна глас в мраморния коридор. — Толкова се радвам да те видя, друже — добави Бруно, докато стискаше ръката на приятеля си. — Боях се, че никога вече няма да те видя, ако слуховете са верни.

— Какви слухове?

— Карл, би ли помолил Елена да сервира чай в салона?

Бруно поведе Себастиан в къщата. В „Бийчкрофт“ Себ винаги беше начело, а Бруно го следваше по петите. Сега ролите се бяха разменили и гостът вървеше след домакина по дългия коридор. Себастиан винаги бе смятал, че е израснал в относителен комфорт и дори лукс, но онова, което видя в салона, сигурно би изненадало и някоя по-дребна кралска особа. Картините, мебелите, дори килимите щяха да изглеждат съвсем на мястото си в някой музей.

— Какви слухове? — нервно повтори Себастиан, докато сядаше на ръба на канапето.

— След малко ще стигна и до това — каза Бруно. — Първо обаче ми кажи защо изчезна така неочаквано? В един момент седиш с Вик и мен в кабинета, а в следващия изчезваш.

— Директорът нищо ли не каза на следващата сутрин?

— Нито дума, което само засили мистерията. Естествено, всички си имат свои теории, но тъй като директорът на пансиона и Банкс-Уилямс мълчат като гроб, никой не знае кое е истина и кое измислица. Попитах икономката, която знае всичко, но тя мълчи като пън, направо да не повярваш. Вик се боеше от най-лошото, но пък за него чашата винаги е наполовина празна. Убеден е, че са те изключили и че повече няма да чуем за теб, но аз му казах, че ще се видим отново в Кеймбридж.

— Боя се, че не — рече Себастиан. — Вик е прав.

И разказа на приятеля си всичко, което се бе случило след разговора с директора, без да скрива колко е отчаян, че е изгубил мястото си в Кеймбридж.

Когато Себастиан завърши историята си, Бруно каза:

— Значи затова Хили-Били ме извика в кабинета си след сбора в сряда сутринта.

— Какво наказание ти наложи?

— Разжалва ме като префект и ме предупреди, че при още едно провинение ще бъда временно отстранен.

— А аз сигурно щях да се отърва само с временното отстраняване, ако Хили-Били не ме беше хванал да пуша във влака за Лондон — рече Себастиан.

— Защо си тръгнал за Лондон, след като си имал билет до Бристол?

— Смятах да се помотая тук до петък и да се върна у дома в последния ден на срока. Майка и татко ще се върнат от Щатите утре и реших, че няма да разберат нищо. Ако не се бях сблъскал с Хили-Били във влака, щеше да ми се размине.

— Но ако вземеш днес влака за Бристол, те пак няма да разберат.

— Няма начин — рече Себастиан. — Не забравяй какво каза Хили-Били. „Училищните правила важат за теб до края на срока — имитира директора той и се хвана за реверите на сакото. — Ако нарушиш дори едно от тях, няма да се поколебая да преосмисля позицията си относно влизането ти в Кеймбридж. Разбра ли ме?“ А само за един час, след като ме изрита от кабинета си, аз наруших три правила — и той ме видя!

В стаята влезе прислужница с голям сребърен поднос, отрупан с храна, каквато никой от двамата не бе вкусвал в „Бийчкрофт“.

Бруно си намаза една гореща кифличка с масло и каза:

— След като свършим с чая, иди в пансиона и си вземи нещата. Ще пренощуваш тук и ще опитаме да измислим какво да правим.

— Но какво ще каже татко ти?

— На връщане от училище му казах, че нямаше да отида в Кеймбридж през септември, ако ти не беше поел вината върху себе си. Той каза, че съм щастливец, че имам приятел като теб, и че би искал да ти благодари лично.

— Ако Банкс-Уилямс беше извикал първо теб, ти щеше да направиш абсолютно същото за мен, Бруно.

— Не е там работата, Себ. Той извика най-напред теб, така че аз се измъкнах само с конско, а на Вик съвсем му се размина, при това тъкмо навреме, защото се надяваше да опознае Руби по-отблизо.

— Руби — повтори Себастиан. — Разбрахте ли какво се е случило с нея?

— Изчезна в същия ден, в който изчезна и ти. Готвачът ми каза, че повече няма да я видим.

— И още ли си мислиш, че имам шанс да продължа в Кеймбридж?

Двете момчета се умълчаха.

— Елена — каза Бруно, когато прислужницата се върна с голям плодов кейк, — приятелят ми ще се върне на Падингтън да си вземе нещата. Би ли помолила шофьора да го закара? И се погрижи да приготвят една стая за гости, докато се върне.

— Шофьорът току-що излезе да вземе баща ви от офиса. Едва ли ще се приберат преди вечеря.

— В такъв случай ще трябва да вземеш такси — каза Бруно. — Но не и преди да си дегустирал плодовия кейк на готвача.

— Но аз едва имам пари за автобус, та какво остава за такси — прошепна Себастиан.

— Ще ти поръчам едно и ще го пиша на сметката на баща ми — каза Бруно и взе ножа за сладкиши.

 

 

— Чудесна новина — каза мисис Тибит, след като Себастиан й разказа всичко, което се бе случило този следобед. — Но все пак си мисля, че трябва да се обадиш на родителите си и да им кажеш къде си. В края на краищата няма как да си сигурен, че си изгубил мястото си в Кеймбридж.

— Руби е изхвърлена, директорът на пансиона отказва да говори по въпроса, дори икономката, която никога не пропуска да си изкаже мнението, не продумва нито дума. Бъдете сигурна, мисис Тибит, няма да продължа в Кеймбридж. А и родителите ми ще се върнат от Америка чак утре, така че не мога да се свържа с тях, дори да го исках.

Мисис Тибит помълча, после каза:

— Е, щом ще си тръгваш, по-добре иди да си събереш нещата, защото стаята може да ми потрябва. Вече ми се наложи да отпратя трима клиенти.

— Изобщо няма да се бавя.

Себастиан излезе от кухнята и изтича по стълбите до стаята си. След като си събра багажа и оправи стаята, се върна и видя, че мисис Тибит и Джанис го чакат в коридора.

— Беше паметна седмица, направо незабравима — каза мисис Тибит, докато отваряше външната врата. — Двете с Джанис едва ли ще я забравим.

— Когато седна да пиша мемоарите си, Тиби, ще ти посветя цяла глава — каза Себастиан, докато излизаха на тротоара.

— Дотогава отдавна ще си ни забравил — каза тя малко тъжно.

— Няма начин. Това място ще стане мой втори дом, ще видиш. — Себастиан лепна целувка на бузата на Джанис и прегърна силно Тиби. — Няма да се отървете така лесно от мен — добави, докато се качваше в чакащото такси.

Мисис Тибит и Джанис му махаха, докато таксито потегляше обратно към Итън Скуеър. Тиби искаше да му каже още веднъж да се опита да позвъни на майка си веднага щом тя се върне от Америка, но знаеше, че е безсмислено.

— Джанис, иди да смениш чаршафите в седма стая — каза тя, когато таксито зави надясно и изчезна от поглед, и бързо влезе в къщата.

Щом Себ нямаше да се свърже с майка си, щеше да го направи тя.

 

 

Вечерта бащата на Бруно заведе момчетата на вечеря в „Риц“. Пак имаше шампанско и Себастиан за пръв път опита стриди. Дон Педро, както настоя Себастиан да се обръща към него, му благодареше отново и отново, че е поел вината върху своите рамене и че е направил възможно Бруно да продължи в Кеймбридж. „Толкова британско“ — повтаряше непрекъснато.

Бруно ровеше мълчаливо храната си и рядко се включваше в разговора. Цялата му самоувереност от следобеда сякаш се бе изпарила в присъствието на баща му. Най-голямата изненада на вечерта обаче дойде, когато дон Педро разкри, че Бруно има двама по-големи братя, Диего и Луис — нещо, за което приятелят му никога не бе споменавал, а и те определено не бяха идвали да го видят в училище. На Себастиан му се искаше да попита защо, но тъй като приятелят му продължаваше да седи с наведена глава, реши, че е по-добре да изчака, докато останат насаме.

— Работят с мен в семейния бизнес — каза дон Педро.

— А какъв е семейният ви бизнес? — невинно попита Себастиан.

— Импорт и експорт — отвърна дон Педро, без да навлиза в подробности.

После предложи на младия си гост първата му кубинска пура и попита какво смята да прави, след като няма да заминава за Кеймбридж.

— Май ще трябва да си търся работа — призна Себастиан, докато кашляше от пурата.

— Искаш ли да спечелиш сто паунда в брой? Можеш да свършиш една работа в Буенос Айрес и ще се върнеш в Англия към края на месеца.

— Благодаря, сър, много щедро от ваша страна. Но какво ще очаквате от мен срещу такава голяма сума?

— Ела с мен в Буенос Айрес следващия понеделник, остани за няколко дни като мой гост и после се върни с една пратка в Саутхамптън на борда на „Куин Мери“.

— Но защо аз? Нима някой от хората ви не може да изпълни подобна проста задача?

— Защото пратката съдържа семейни ценности — каза дон Педро, без да му мигне окото. — И ми трябва човек, който говори испански и английски и на когото мога да се доверя. Това, което си направил, когато Бруно е загазил, ме убеждава, че ти си подходящият човек. — Погледна Бруно и добави: — И може би това е моят начин да ти се отблагодаря.

— Много мило от ваша страна, сър — каза Себастиан, който не можеше да повярва на късмета си.

— Ще ти дам десет паунда в аванс — каза дон Педро и извади портфейла си. — Ще получиш другите деветдесет в деня, в който се върнеш в Англия.

Извади две банкноти от по пет паунда и ги сложи на масата. Парите бяха повече, отколкото Себастиан бе получавал през целия си живот.

— Защо двамата с Бруно не се позабавлявате този уикенд? В края на краищата напълно сте го заслужили.

Бруно не каза нищо.

* * *

След като и последният гост беше обслужен, мисис Тибит заръча на Джанис да почисти салона и да приготви масите за утрешната закуска, но първо да измие чиниите, сякаш никога досега не й бе давала подобни нареждания. После се качи горе. Джанис предположи, че отива в кабинета си да приготви списък за покупките. Мисис Тибит обаче седна на бюрото и се загледа в телефона. Наля си чаша уиски — нещо, което правеше много рядко, преди последният й гост да си е легнал — отпи глътка и вдигна слушалката.

— Телефонни поръчки — каза и зачака да я свържат.

— Име? — попита гласът.

— Мистър Хари Клифтън — отвърна тя.

— Кой град?

— Бристол.

— Адрес?

— Не го зная, но той е прочут писател — каза мисис Тибит, като се мъчеше да говори така, сякаш го познава.

Изчака известно време и тъкмо започна да се чуди дали линията не е прекъснала, когато гласът каза:

— Името на абоната не фигурира в указателя, мадам. Не мога да ви свържа.

— Въпросът е спешен.

— Съжалявам, мадам, но не бих могъл да ви свържа дори да сте английската кралица.

Мисис Тибит затвори. Поседя известно време, като се чудеше дали няма друг начин да се свърже с мистър Клифтън. Накрая се сети за Джанис, слезе в кухнята и я попита:

— Откъде купуваш онези книжки, с които все си пълниш главата?

— От гарата, докато идвам на работа — отвърна Джанис, без да спира да мие чиниите.

Докато обмисляше отговора й, мисис Тибит почисти печката и след като остана доволна от резултата, свали престилката си, сгъна я прилежно, взе пазарската кошница и заяви:

— Отивам на пазар.

Излезе от пансиона, но не зави надясно, както правеше всяка сутрин, когато искаше да посети месаря за най-добрия датски бекон, зарзаватчията за най-свежите плодове и хлебаря за най-топлите хлябове, току-що извадени от пещта и предлагани на разумна цена. Не и днес. Днес зави наляво и тръгна към гара Падингтън.

Държеше здраво чантата си, тъй като често й се случваше да слуша разказите на разочаровани и ядосани гости как са били ограбени секунди след като кракът им стъпи в Лондон; Себастиан беше последният пример. Момчето беше толкова зряло за възрастта си — и в същото време ужасно наивно.

Мисис Тибит беше необичайно нервна, когато пресече улицата и се вля в оживената тълпа, влизаща в гарата. Може би защото никога досега не бе влизала в книжарница. Не беше имала много време за четене, откакто съпругът и малкият й син бяха убити преди петнайсет години при една бомбардировка в Ийст Енд. Ако детето бе оцеляло, сега щеше да е горе-долу на възрастта на Себастиан.

Останала без покрив над главата, Тиби бе заминала на запад, подобно на птица, търсеща ново място за преживяване. Започна работа в пансиона „Сейф Хейвън“ като обща работничка. Три години по-късно стана сервитьорка и когато собственикът почина, тя не толкова наследи пансиона, колкото го взе, тъй като банката търсеше човек, който да плаща ипотеката.

Едва не фалира, но през 1951 г. бе спасена от Световното изложение, което привлече милион посетители в Лондон и пансионът за първи път излезе на печалба. И оттогава печалбата се увеличаваше с всяка година, макар и съвсем малко; ипотеката вече беше изплатена и бизнесът бе неин. Тиби разчиташе на редовните си посетители, за да изкара зимата, тъй като отрано беше научила, че онези, които разчитат единствено на случайни клиенти, скоро затварят врати.

Върна се в реалността, огледа се и видя табелата „У. Х. Смит“. Загледа как пътниците влизат и излизат забързано от книжарницата. Повечето си купуваха само вестник за половин пени, но имаше и такива, които разглеждаха рафтовете отзад.

Тя влезе и застана безпомощно в средата на книжарницата. Забеляза една жена с дървена количка да слага книги по рафтовете, отиде при нея, но не посмя да прекъсне работата й.

Жената я погледна и попита любезно:

— С какво мога да ви помогна, мадам?

— Да сте чували за писателя Хари Клифтън?

— О, разбира се — отвърна жената. — Той е един от най-популярните ни автори. Нещо конкретно ли търсите от него? — Мисис Тибит поклати глава. — Тогава да идем да видим с какво разполагаме.

Заведе я при секцията с табела „Криминалета“. Серията „Загадките на Уилям Уоруик“ беше подредена в спретната редица и празните места потвърждаваха колко популярен е авторът.

— Разбира се — продължи жената, — разполагаме и със затворническите дневници, както и с биографията от лорд Престън, озаглавена „Принципът на наследяването“, която е невероятно интересна и се занимава със случая Клифтън-Барингтън. Спомняте ли си го? Беше на първите страници на вестниците седмици наред.

— Кой от романите на мистър Клифтън ще ми препоръчате?

— Всеки път, когато ми задават този въпрос за който и да било автор — отвърна жената, — винаги препоръчвам да започнат с първата му книга.

И взе от рафта „Уилям Уоруик и случаят със слепия свидетел“.

— А онази книга за наследяването ще ми разкаже ли повече за фамилията Клифтън?

— Да. И освен това е интересна като роман — каза жената и поведе мисис Тибит към биографичния отдел. — Три шилинга, мадам. — И й подаде двете книги.

Мисис Тибит се върна в пансиона малко преди обяд и Джанис се изненада, като видя, че кошницата й е празна. И се изненада още повече, когато работодателката й се затвори в кабинета си и излизаше само когато на вратата почукаше евентуален клиент.

На мисис Тибит й бяха нужни два дни и две нощи да прочете „Принципът на наследяването“ от Рег Престън и накрая осъзна, че ще й се наложи да посети друго място, където никога не бе стъпвала, и че това ще е много по-изнервящо от посещението й в книжарницата.

 

 

В понеделник сутринта Себастиан слезе за закуска рано, тъй като искаше да поговори с бащата на Бруно, преди да е заминал на работа.

— Добро утро, сър — каза той, докато сядаше на масата.

— Добро утро, Себастиан — отвърна дон Педро и остави вестника си. — Е, реши ли дали ще дойдеш в Буенос Айрес с мен?

— Да, сър. С голямо удоволствие, стига да не съм закъснял.

— Изобщо не е проблем — каза дон Педро. — Само гледай да си готов, когато се върна.

— По кое време заминаваме, сър?

— Към пет следобед.

— Ще съм готов и ще чакам — каза Себастиан.

В този момент дойде и Бруно.

— Себастиан ще пътува с мен до Буенос Айрес — каза дон Педро, след като синът му седна. — Ще се върне в Лондон в края на месеца. Погрижи се да го посрещнеш, когато пристигне.

Бруно понечи да каже нещо, но точно тогава се появи Елена, сложи в средата на масата кошничка препечени филийки и попита Бруно:

— Какво желаете за закуска, сър?

— Две варени яйца.

— За мен също — каза Себастиан.

— Трябва да тръгвам — каза дон Педро и стана. — Имам среща на Бонд стрийт. — Обърна се към Себастиан и добави: — Гледай да си готов за тръгване в пет. Не можем да си позволим да изпуснем отлива.

— Очаквам с нетърпение, сър — с искрено вълнение отвърна Себастиан.

— Приятен ден, папа — каза Бруно, докато баща му излизаше. Не каза нито дума повече, докато не чу външната врата да се затваря. После погледна Себастиан и попита: — Сигурен ли си, че вземаш правилното решение?

 

 

Мисис Тибит беше изнервена. Не беше убедена, че е в състояние да премине през всичко това. Когато гостите седнаха за закуска, получиха преварени яйца, изгорели филийки и хладък чай. Накрая Джанис излезе виновната, нищо че мисис Тибит не беше пазарувала през последните два дни, така че хлябът беше корав, плодовете позагнили и беконът бе свършил. Джанис изпита облекчение, когато последният недоволен гост напусна салона. Един дори отказа да плати сметката.

Слезе долу в кухнята да види как се чувства мисис Тибит, но нея я нямаше никаква. Джанис се зачуди къде ли е изчезнала.

Мисис Тибит беше в автобус 148 и пътуваше към Уайтхол. Не знаеше дали ще може да се справи. Дори той да се съгласеше да се срещне с нея, какво щеше да му каже? От друга страна, какво й влизаше в работата? Беше така погълната от тревоги и мисли, че автобусът мина през Уестминстър Бридж, преди да слезе. Върна се пеша по моста над Темза, но не за да се любува на гледката, както правеха туристите.

На няколко пъти промени решението си, преди да стигне площада на Парламента. Крачките й ставаха все по-бавни и по-бавни, докато накрая не спря пред входа на Камарата на общините и, подобно на жената на Лот, замръзна на място.

Старшият портиер, който бе свикнал да се сблъсква с хора, изпълнени с нерешителност при първото си посещение тук, се усмихна на замръзналата статуя.

— Мога ли да ви помогна, мадам?

— Тук ли мога да се срещна с депутат?

— Имате ли уговорена среща?

— Нямам — каза мисис Тибит с надеждата, че ще я отпратят.

— Не се безпокойте, само малцина имат. Дано само въпросният депутат да е в Парламента и в момента да е свободен. Ако се наредите на опашката, някой от колегите ми ще ви помогне.

Мисис Тибит изкачи стъпалата, мина покрай Уестминстър Хол, нареди се на дългата мълчалива опашка и чак сега си спомни, че не е казала на Джанис къде отива.

Редът й дойде и я отведоха в Централното лоби, където някакъв служител я насочи към рецепцията.

— Добър ден, мадам — каза дежурният чиновник. — С кой депутат искате да се видите?

— Със сър Джайлс Барингтън.

— От неговия район ли сте, мадам?

„Още един шанс да се измъкна“, бе първата й мисъл.

— Не. Трябва да разговарям с него по личен въпрос.

— Разбирам — каза чиновникът, сякаш нищо не бе в състояние да го изненада. — Ако ми кажете името си, ще попълня посетителската карта.

— Мисис Флорънс Тибит.

— Адрес?

— Прейд стрийт трийсет и седем.

— Какво желаете да обсъдите със сър Джайлс?

— Става въпрос за племенника му, Себастиан Клифтън.

Чиновникът попълни картата и я предаде на вътрешния куриер.

— Колко време ще се наложи да чакам? — попита тя.

— Депутатите обикновено реагират доста бързо. Но все пак е по-добре да седнете и да го изчакате — каза той и посочи зелените пейки покрай стените.

 

 

Залата беше претъпкана — депутатите бяха дошли да изслушат финансовия министър Питър Торникрофт, който обясняваше, че ограниченията върху потреблението на бензин ще бъдат вдигнати след края на Суецката криза.

Куриерът забеляза сър Джайлс Барингтън на обичайното му място и предаде картата на един депутат в края на третия ред, откъдето тя започна бавния си път напред — всеки депутат поглеждаше името и я предаваше нататък по реда, докато тя най-сетне стигна до сър Джайлс.

Представителят на Бристолското пристанище пъхна картата в джоба си и скочи на крака веднага щом външният министър приключи с отговарянето на предишния въпрос, с надеждата да привлече вниманието на председателя.

— Сър Джайлс Барингтън — обяви председателят.

— Може ли господин външният министър да каже как ще се отрази президентското изявление на британската индустрия и най-вече на онези наши граждани, които работят в сферата на отбраната?

Мистър Селвин Лойд се изправи и се хвана за парапета на банката.

— Мога да уверя почитаемия джентълмен, че поддържам постоянна връзка с нашия посланик във Вашингтон и той ме уверява…

Докато мистър Лойд отговори и на последния въпрос, минаха почти четирийсет минути и Джайлс напълно забрави за посетителската карта.

А после, докато седеше в бюфета с колеги, извади портфейла си и картата падна на пода. Джайлс я взе и погледна името, но мисис Тибит не му говореше нищо. Обърна картата, прочете съобщението, скочи и изхвърча навън. Спря едва когато стигна Централното лоби. Молеше се жената да не се е отказала. Стигна до бюрото на дежурния и го помоли да извика мисис Тибит.

— Съжалявам, сър Джайлс, но дамата напусна преди малко. Трябвало да се връща на работа.

— По дяволите! — изруга Джайлс, обърна картата и погледна адреса.