Глен Купър
Ще дойде дяволът (7)

6.

Малкият кабинет на Елизабета беше на третия етаж на Папския институт за свещена археология на Виа Наполеоне, оживена римска улица на полегат хълм. Навън всичко се движеше на високи обороти — коли, мотори и пешеходци — и какофонията от двигателите и хората караше града да изглежда изпълнен с живот. Вътре темпото беше вяло. Служителите сякаш пълзяха из помещенията. Та нали катакомбите и монументите съществуваха от векове, за къде да бързат?

Елизабета не споделяше това чувство на апатия. Там, на Пиаца Мастаи, някой друг водеше часовете й! Сестра Марилена ги беше поела, така че децата бяха в добри ръце — това не беше проблем. Това назначение обаче беше схизма, разцепване в тъканта на душата й въпреки цялото злокобно очарование, което й носеше. Дните й бяха разчетени с една цел, да служи на Бог. За първи път от дванайсет години беше катурната от своята леко полюляваща се спасителна лодка и захвърлена в непознати води.

Книгите и документите на бюрото й бяха от друго време, от друга Елизабета. Тя гледаше собствения си почерк, четеше бележките, които беше направила в полетата, но те й се струваха чужди. Негодуваше срещу тях, срещу професор Де Стефано и срещу хората в института. За нея те всички бяха участници в заговор, който да я откъсне от нещата, които обича. Дори духовниците в института приличаха на обитатели на паралелна вселена с мисии различни от нейната. Сестрите повече приличаха на секретарки, нетърпеливи да приключат работния си ден, свещениците миришеха на цигари и говореха за телевизионни предавания в стаята за обед. А тя — тя трябваше да приключи задачата си, каквато и да беше тя, и да се върне към безценната нормалност.

Докато прелистваше старото си копие на Манилиевата „Астрономика“, изпита внезапна нужда да остави всичко и да се помоли.

Затвори очи и стисна кръста, който висеше на врата й, толкова силно, че ръката, която и без това я наболяваше от старата рана на дланта, я заболя.

— Мили Боже, изгубих всички мисли за себе си и за стария си живот, когато се оставих на Божествения Ти дух. Принесох сърцето си на силата на Твоята любов. Това сърце, което почти бе пронизано от ножа на убиеца, това сърце сега принадлежи на Теб. Отдавам Ти действията си, изпитанията си, страданията си, цялото ми същество е в услуга на Твоята любов, за Твоя почит и прослава. Мое необратимо желание е да принадлежа изцяло на Теб, да живея и да умра като Твоя предана слугиня. Моля Те, не позволявай нищо да наруши мира ми. Изцери сърцето ми от нечистотата. Амин.

Още преди да отвори очи, в мислите й като неканени гости нахлуха неспокойни образи. Образи на частично мумифицирани тела с костени опашки.

Последва внезапен образ, болезнен спомен, който беше блокирала от съзнанието си: полуоголеният задник на мъжа, който я бе намушкал, онова нещо, което стърчеше от гръбнака му, оградено от малки черни татуировки, които приличаха на гъмжило разярени насекоми.

Онова нещо. Все пак беше опашка, нали?

Внезапно замаяна, тя издиша, без да съзнава, че е задържала дъха си.

Сякаш винаги беше знаела.

Почувства се малка и беззащитна, врабче в ураган. Бог беше в нея. Той беше навсякъде около нея. Но за първи път от много дълго време тя жадуваше за топлото убежище на физическата прегръдка.

 

 

— Идваш ли? — чу се нетърпеливият баритон на Марко през вратата на банята.

— Да! — извика в отговор тя.

— Каза да и преди десет минути. Ще закъснеем.

— Идвам.

Тя довърши грима на очите си и се отдръпна колкото можа от огледалото над мивката, за да огледа отражението си по-цялостно. Харесваше новата си рокля — беше червена и лятна и с нея изглеждаше особено стройна. Трябваше само да си избере огърлица, нещо хубаво и дълго, което да подчертае деколтето й.

Отвори вратата и видя как нетърпението по лицето на Марко се стопи.

— Струваше си да почакам — каза той. — Прекрасна си!

Тя го попита дали роклята й му харесва, а той отговори, като прокара големите си длани по копринения плат и по чорапите й.

Елизабета се дръпна със смях.

— Нали каза, че ще закъснеем.

— Това е просто сватбата на братовчед ми. Дори не го харесвам.

— Е, аз няма да ти дам да ми развалиш грима и да ми омачкаш роклята. Да не говорим за новия ти костюм, който изглежда много добре, между другото.

Марко се огледа в огледалото в антрето.

— Мислиш ли?

— Да, мисля. Момичетата ще полудеят по теб.

— Няма да ме получат — весело каза той. — Аз съм вречен на друга.

— За това ще те целуна, но после. Ей сега се връщам. Трябва да си сложа огърлица.

В този момент той престана да се държи като наперен мъжага и придоби изражението на малко развълнувано момче. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади тънка кадифена кутия.

— Може би това ще свърши работа.

— Марко, какво си направил?

Тя я отвори и на мига я хареса. Беше висулка във формата на сърчице на златна верижка, половината беше инкрустирана с диаманти, половината — с рубини.

— Харесва ли ти?

— Господи! Много ми харесва!

Тя изтича обратно в банята, за да си я сложи, и се върна грейнала от щастие.

— Прекрасна е — каза той. — Като теб.

— Едната половина съм аз, а другата си ти — каза Елизабета. — Аз коя съм? Диамантите или рубините?

— Която си избереш.

Тя пристъпи към него и вдигна лице към неговото. Той я прегърна със силните си ръце и нежно я притисна. Тя затвори очи, обви ръце около кръста му и долепи ухо до сърцето му, по-щастлива от всякога.

 

 

— Преча ли?

Елизабета стреснато отвори очи. На прага стоеше професор Де Стефано.

— Не. Влезте, моля ви.

Старецът изглеждаше притеснен.

— Исках само да се уверя, че имаш всичко, от което се нуждаеш.

— Да, всичко е тук — каза тя, докато се съвземаше. — Кашонът с нещата ми пристигна сутринта от апартамента на баща ми. Компютърът май работи.

— Имаш ли нужда от помощ с него?

— Професоре, в училище също имаме компютри. Справям се много добре.

— Добре, добре. Ще накарам секретарката си да ти даде достъп до моите файлове със снимки от мястото.

— Това ще е полезно — каза Елизабета.

Де Стефано се поколеба, после попита малко рязко:

— Имаш ли план? Знам, че е едва първият ти ден, и не искам да те притискам, но сутринта вече ми се обаждаха от Ватикана. Очакват доклад.

Тя потупа тома на „Астрономика“.

— Мисля върху символите. Искам да се опитам да разбера значението им, важността, която е възможно да са имали за тези… създания. И трябва да разбера по-добре този феномен — опашките.

Де Стефано закима енергично.

— Да, това е жизненоважно. Трябва бързо да разгадаем тази загадка. Кои са били тези хора? Как са се озовали там? Как са умрели? От огън ли? Убити ли са били? И ако е така, кой е отговорен? Масово самоубийство ли е било? И ако е така, защо са го направили? Какво ни казват опашките им и символите им за тях самите? Римляни ли са били? Езичници ли са били? Има ли дори най-нищожна възможност да са били християни? Невъзможно е да покрием работата така, че да не се разчуе. Такива неща винаги изтичат. Надявам се само да имаме разумно обяснение, което да предложим, ако излезе преди началото или по време на заседаването на конклава. Ще го оставя на теб. Но ми се обади веднага щом имаш напредък. — В гласа му звучеше молба.

Тя отвори малкия том на едно отбелязано място. Марк Манилий беше римски астролог, чийто живот беше преминал на границата на управлението на Август и Тиберий, личност, която би се изгубила в пясъците на времето, ако не беше епичната му поема „Астрономика“, която трябваше да предаде на съвременниците му изкуството на зодиака.

 

 

Човешкият разум не си поставял граници, докато не достигнал небето и не схванал най-съкровените тайни на света, като разбрал причините за тях и съзрял всичко, което съществува навсякъде. Разбрал защо облаците се разтърсват от гръмотевиците, защо зимният сняг е по-мек от летния град, защо вулканите изригват и земната твърд се тресе, защо вали дъжд и какво кара ветровете да се движат. Когато открил истинските причини на много явления, разумът осмелил да се издигне отвъд границата на въздуха, да търси знания в небесната шир и да я разбере изцяло. И определил формата и имената на съзвездията и открил какви са техните цикли според строгия закон и че всички неща се движат според волята и разположението на небето, като съзвездията със своята променяща се подредба определят различните съдби.

 

 

Това Елизабета си го спомняше: древните римляни били луди по астрологията, вярвали страстно, че небесата управляват съдбата им. Някои императори, особено самоуверените като Тиберий, насърчавали тази практика. Други — например Август, който бил уплашен, че се опитват да предскажат гибелта му, — категорично забранявали астрологичните наблюдения.

Но въпреки широкото разпространение на зодиака в ежедневния римски живот Елизабета знаеше, че астрологическите символи рядко се срещат на фрески в домове и гробници. Символите, с които бе пълен този колумбарий, бяха уникални и — предвид контекста — тревожни.

Сравни старите си бележки за оригиналната, вече несъществуваща стена с новите набързо водени записки. Подредбата на символите беше същата, дванайсетте астрологични знака просто, но красиво изписани в голям кръг в традиционния си ред от Овен до Риби, следвани от седемте знака на планетите в странен ред: Луна, Меркурий, Венера, Слънце, Марс, Юпитер, Сатурн. И в двата кръга знакът на Рибите беше обърнат — като изправен човек.

Ами мумифицираните и изтлели скелети? Трябваше да разгледа внимателно снимките на Де Стефано, но по-важно, трябваше да се върне в катакомбите с лопатка и четка и да се позанимава с останките. Започна да си записва да не забрави да помоли професора да уреди още едно посещение, но се разсея от едно залепващо се листче с удивителна, което преди години беше сложила да се подава от една страница на „Астрономика“. Отвори книгата на отбелязаното място.

Висша сила често размесва телата на диви зверове с крайниците на човешките същества: това не е естествено раждане… звездите създават невиждани форми, небесата въвеждат чертите им.

Уроди.

Елизабета потрепери. Защо бе отбелязала този пасаж?

Компютърът й изпиука, че е получила имейл. Тя завъртя стола си и кликна върху пощенската кутия. Очакваше снимките на Де Стефано, но съобщението беше от Микаела — темата беше просто „Здрасти“.

„Пращам ти няколко статии. Надявам се да са ти полезни. Ще полудея, че не ми казваш какво става.

Мик.“

Елизабета изпрати документите на общия принтер в стаята за копиране и отпечатване и забърза да ги вземе, преди някой да ги е видял.

Радваше се, че е сама и далеч от любопитни погледи, когато статиите паднаха в кошницата на принтера. Тя почна да ги закопчава с телбод, докато чакаше следващите. А после усети, че не е сама. Измежду редиците рафтове се беше появил млад свещеник и я гледаше.

Тя се обърна и го зяпна прекалено продължително.

Беше много висок, поне два метра, с продълговато лице и рядка руса коса, заради което приличаше на пищящия човек от картината на Мунк. Носеше черни пластмасови очила с толкова дебели стъкла, че приличаха на изкривени лещи. Но Елизабета беше потресена най-вече от издължения му торс и нелепо дългите ръце — бяха прекалено дълги дори за тяло като неговото, а тънките му кокалести китки стърчаха от възкъсите ръкави на черната му свещеническа риза.

Тя се смути от неволното си зяпване и понечи да каже нещо, но той се изниза през вратата и изчезна, без да каже нищо.

Елизабета се върна на бюрото си и прибра статиите в чантата си. Вечерно четиво. Щеше да прекара останалата част от следобеда над файла на Де Стефано със снимките от разкопките.

Джан Паоло Трапани беше заснел стотици пози. Разкопките бяха повърхностни и скелетите бяха само частично разделени един от друг и от каменните отломки. Тя внимателно разгледа всяка снимка. Първото й впечатление беше, че тези хора са били заможни. По телата имаше златни и сребърни гривни и украсени със скъпоценни камъни висулки. Тук-там имаше купчинки сребърни монети, които предполагаха отдавна разложили се кесии. Телата бяха притиснати едно в друго доста равномерно, което сочеше към скупчване в тясно пространство. Но една особеност се набиваше на очи. Скелетите на децата и дори на бебетата сякаш бяха случайно пръснати сред тези на възрастните. И нито едно дете не бе в обятията на някой възрастен. Къде беше изчезнал майчинският инстинкт?

А след това снимката на един скелет я накара да трепне.

Беше мъж, ако се съдеше по ръста му и по обема на черепа. Що се отнася до мумифицирането, той беше сред най-добре запазените, с достатъчно стегната кафява кожа, залепнала за лицевите кости. Тя знаеше, че промените след смъртта правят този тип преценка трудна, ако не и абсурдна, но това първично лице пазеше застинало изражение на измъчена ярост.

Скелетът беше обсипан със злато. На костите на китките имаше тежки златни гривни. Сред ребрата лежеше медальон от ковано злато. Елизабета потърси близко изображение на медальона, но не намери. Увеличи мястото с програмата за разглеждане на снимките, но не се получи нищо. И да имаше някакви знаци, не можеше да ги различи. Да, трябваше да огледа този скелет по-добре, когато пак отидеше в „Св. Каликст“.

А следващата — и последна — снимка на този скелет направо я стресна. В едната му ръка имаше нещо — скъсана сребърна верижка със сребърен медальон. Полазиха я тръпки и тя увеличи образа. Изображението беше размазано, но тя беше почти сигурна какво е — кръст хи-ро, един от най-ранните християнски символи, съставен от комбинацията на първите две букви на името на Христос на гръцки.

Какво правеше този символ на ранната църква в този категорично нехристиянски контекст на римски колумбарий, украсен с езически астрологически символи?

Елизабета затвори папката със снимките и разтърка сухите си очи.

Поредната загадка.

 

 

Пристигна на Пиаца Мастаи твърде късно за вечерната служба и се наложи да се моли сама, докато останалите сестри вечеряха. Тъй като параклисът беше далеч от кухнята, вътре беше спокойно и тихо. Когато приключи, тя се прекръсти, стана и видя, че сестра Марилена седи на последния ред.

— Не те чух — каза Елизабета.

— Видях — каза възрастната монахиня. — Мама ти остави една чиния. Не обича да пропускаме хранене.

Мама беше деветдесет и две годишната майка на сестра Марилена. Още преди години Марилена беше поискала и получила разрешение от майката игуменка майка й да живее с тях вместо да я пращат в старчески дом. Имаха предостатъчно място. Третият и четвъртият етаж на манастира подслоняваха само осем сестри — четири италианки и четири малтийки — и десет послушнички, до една африканки. Напоследък беше трудно да се привлекат млади послушнички, особено от Италия и Европа, така че жените се ширеха в сградата и разполагаха с лукса да имат собствени стаи.

— Допълнителна молитва, а? — попита Елизабета.

Това беше шега само между тях двете. Марилена все се промъкваше в параклиса за допълнителни молитви. Орденът не получаваше достатъчно средства, а им трябваха хубави учебници и компютри. А с малобройните послушнички, които се присъединяваха към ордена, трябваше да разчитат на светски учители на договор, които излизаха скъпо. Повечето родители не можеха да си позволят вдигане на таксите. Така че Марилена постоянно се молеше за още средства.

— Вярвам, че този път Господ ме е чул — каза Марилена както обикновено.

Елизабета са усмихна и попита:

— Как се справи Мишел на теста по геометрия?

— Не добре. Това изненадва ли те?

— Не. Ще й трябва още помощ.

— Не се тревожи — каза Марилена. — Добре си спомням Питагор и Евклид. А ти как се справи?

— Не ми харесва. Почти нямах време да се помоля.

— Ти и в училище почти нямаш време.

— Различно е. Тук съм с теб. Техният офис ми е чужд, хората също.

— Ще свикнеш.

— Надявам се, че няма — каза Елизабета. — Искам да изпълня задачата и да се върна тук.

Марилена кимна.

— Ще направиш каквото църквата иска от теб и съм сигурна, че Бог ще те благослови за службата ти. Сега ела да хапнеш, преди мама да се е скарала и на двете ни.

После, в стаята си, Елизабета седна на бюрото си по нощница и пантофи, за да прегледа статиите, които й беше пратила Микаела. Вървеше трудно. Тематиката беше техническа и откровено противна — компендиум от медицинска литература за опашки при хората. Повечето доклади бяха на английски и тя почна с тях. Имаше няколко на френски, немски, руски и японски, които остави за после.

Остави четиринайсетия доклад за атавистични човешки опашки — термин, с който досега не беше запозната. Атавизъм — повторната поява на изгубена характеристика, специфична за далечен еволюционен предшественик. Наред с други атавизми научната литература говореше за човешките опашки като пример за общото ни наследство с нечовешки бозайници.

Елизабета нямаше да се остави да бъде въвлечена в дебат по еволюционна биология. Тя беше израсла като учен и предпочиташе да остави църковната доктрина да съществува паралелно и в мир с всеизвестните истини за еволюцията, поне в своя ум. Никой в църквата не бе имал случай да я попита за убежденията й по въпроса и тя щеше да се постарае нещата да си останат така.

Човешките опашки, научи тя, са редки — много редки — с едва стотина добре документирани случая през последния век. Насили се да разгледа снимките, особено тези на бебета. Те раздвижваха нещо в нея, нещо дълбоко тревожно и низко: погнуса свиваше стомаха й. Имаше и друго — елемент на страх. Древен Дарвинов страх на плячка в присъствието на хищник. Тя си пое дълбоко дъх и продължи нататък.

Човешките опашки варираха от малки бучки до по-дълги змиеподобни израстъци. Притежаваха всички структури на опашките при бозайниците с допълнителни кости — до половин дузина опашни прешлени, покрити със сухожилия, мускули и розова кожа. Можеха да се движат с пълния съзнателен контрол на напречно набраздения мускул.

Повечето родители прибягваха до хирургическо премахване, за да не израсте детето заклеймено, и по тази причина опашките при възрастните бяха още по-необичайни.

Клепачите на Елизабета натежаха. Беше прегледала всички доклади на английски и откри, че се повтарят. Най-отгоре на останалата купчина имаше един немски доклад. Беше от Deutsche Medizinische Wochenschrift^[1], кратка статия от 2007 г. Познанията й по немски не бяха добри, но реши, че заглавието се отнася за случай с опашка при възрастен човек. Текстът беше почти неразбираем.

Реши да се заеме с него на сутринта.

Време беше да прочисти ума си и да влезе в релси с кратка молитва, преди сънят да я обори.

Докато ставаше от стола, изпита внезапен импулс да обърне още една страница. Опита се да се възпротиви, но ръката й се стрелна твърде бързо.

Щом видя снимката, залитна и се стовари обратно на стола толкова силно, че изпъшка от болка.

Господи!

Гол старчески труп, проснат по очи на маса за аутопсии, сниман от кръста до коленете.

Над сбръчкания мъжки задник стърчеше опашка, двайсет сантиметра от основата до върха според рулетката, поставена до нея. Дебела в основата си, опашката беше цилиндрична по цялата си дължина и незаострена — завършваше рязко с дебел връх като край на наденица.

Но имаше и друго.

Елизабета се помъчи да преглътне, но устата й беше пресъхнала. Присви очи към снимката и намести настолната лампа, но това не беше достатъчно.

Задъхана, тя изтича навън, като грабна халата си и го навлече, докато летеше по коридора. Сестра Силвия, мила женица със слаб пикочен мехур, която отиваше в тоалетната, се стресна, когато Елизабета прелетя покрай нея и хукна по стълбите към класните стаи.

Запали лампата и намери каквото търсеше в кабинета по природни науки. После се върна тичешком по стълбите, стиснала в ръка лупа.

Седна на бюрото. Основата на гръбнака на мъртвия мъж — ето това беше привлякло вниманието й като шамар през лицето.

И ето ги, видими под лупата, опасващи опашката в концентрични полукръгове: редица малки черни татуировки. Страх вцепени Елизабета, сякаш този гол старчески труп можеше да стане от листа и да я прониже с нож в сърцето.