Глен Купър
Ще дойде дяволът (15)

14.

Плочките в мазето на болница „Сан Андреа“ бяха болезнено жълтеникави, така че беше трудно да се разбере дали са чисти, или мръсни. За външния наблюдател присъствието на монахинята сред полицаите пред моргата можеше да навява мисли за опечалени семейства и свещенически дълг.

Но Елизабета имаше друга грижа — подготвяше се да се изправи пред лицето на смъртта.

Микаела — беше облечена с дълга бяла лекарска престилка — излезе от моргата и дръпна Елизабета настрани.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Да, сигурна съм — отговори Елизабета с престорена увереност. После добави: — Трябва.

Микаела я прегърна.

Инспектор Леоне дойде при тях, раздразнителен както обикновено. Изглеждаше все едно е спал с униформата си.

— И ние ще влезем.

Микаела се наежи като боен петел.

— Главният патолог каза само тя. Говорете с него — не с мен.

На Елизабета й се стори странно колко удобно се чувства пред „древната“ смърт, но как трепери пред „прясната“, как скелетите и мумифицираните останки бяха складирани в хладнокръвна академична част на ума й, а пресните трупове бяха захвърлени в място, изпълнено с повече страх.

Може би беше нещо примитивно, което се хранеше от страха от заразена плът. А може би, осъзна тя, беше съвсем простичко като детски спомен: опитите й да свърже мъртвото тяло на майка си в ковчега с бликащата от енергия жизнена жена, която беше.

Мъжът лежеше по гръб на масата, кърпа покриваше интимните му части — несъмнено, помисли си Елизабета, от уважение към монашеската скромност. Торсът му беше надупчен от гневни черни дупки, входните рани на деветмилиметрови куршуми. Очите му бяха отворени, но, странно, не изглеждаха по-мъртви, отколкото приживе. Лицето му, застинало в смъртта, беше със същото студено изражение, което бе видяла предната вечер и преди години.

— Той е — прошепна тя на сестра си. — Сигурна съм, че това е мъжът, който ме наръга.

Доктор Фиоре, главният патолог, попита дали Елизабета е готова. Тя кимна и двамата мускулести асистенти в моргата обърнаха тялото по очи. Изходните рани на гърба бяха ужасяващи.

Дръпнаха кърпата и разкриха добре оформените му задни части.

— Виждаш ли — прошепна Микаела. — Същото.

Доктор Фиоре, очевидно развълнуван от гледката, чу забележката й и попита:

— Същото като… като кое?

— Същото, което й казах че ще бъде — уклончиво отговори Микаела.

Все едно снимката на стареца от Улм се беше материализирала в плът и кръв.

Късата дебела опашка лежеше в гънката на задника на трупа като мъртва змия.

Числата бяха татуирани в три кръга в основата на гръбнака.

Елизабета гледаше вцепенено.

— Видях достатъчно — каза след малко.

Би искала да остане сама за няколко минути — може би кратка почивка в болничния параклис, — но нямаше как. В коридора в мазето бяха дошли още хора и бяха избухнали разгорещени пререкания. Дзадзо и Лоренцо бяха пристигнали и моментално се бяха скарали с инспектор Леоне. Дзадзо беше започнал, като бе настоял, че човекът, влязъл с взлом в манастира, и мъжът на масата най-вероятно са едно и също лице. Леоне отвърна саркастично, че неговото разследване със сигурност се нуждаело от повече доказателства, отколкото били нужни на ватиканската жандармерия.

Докато двамата се караха, Микаела излезе, за да отговори на спешно съобщение от болницата. Елизабета остана сама с мислите си, после усети някого зад гърба си.

— Добре ли си?

Беше Лоренцо, скръстил ръце на гърдите си, хванал с два пръста майорската си фуражка.

— Да, добре съм — каза тя.

— Преживяла си ужасна нощ — каза той. Беше забил поглед в обувките си.

В това имаше нещо познато. Виждаше Лоренцо, но усещаше Марко. Физическата прилика не беше толкова голяма. Марко беше по-висок, по-мургав, по-красив, поне в ума й. Но ето че тук беше друг приятел на Дзадзо, с униформа, караше я да се чувства в безопасност само с присъствието си. Имаше и още едно сходство, осъзна тя. Очите. И двамата имаха състрадателни очи.

Той хвърли поглед към Дзадзо и поклати глава.

— До гуша му е дошло от полицията. Снощи се държаха с него като с престъпник. Шест часа разпити и това е само началото, както изглежда. Сложно е, когато застреляш някого.

— А ти някога…

— Не, никога — бързо отговори Лоренцо. — Никога не съм стрелял от гняв. Нитс пък Дзадзо — досега, — но ти го знаеш.

— Това е ужасно — тъжно каза Елизабета. — Иска ми се да не се беше налагало. Иска ми се професор Де Стефано да не беше убит. Иска ми се злото да не съществуваше.

— Семейната ви църква е „Санта Мария“ в Трастевере, нали? — попита Лоренцо.

— Знаеш ли я?

— Бегло. Дзадзо ми спомена. Може би когато конклавът свърши и нещата се поуспокоят, ще мога да дойда и да се помоля заедно с теб.

— Ще ми бъде приятно. — Елизабета се сепна. — Всички трябва да се молим за прошката Христова.

Когато полицаите влязоха в моргата, Дзадзо дойде при Елизабета и Лоренцо.

— Тези тиквеници нямат нищо! Имат име — Алдо Вани, и толкова. Не знаят къде е работил, няма сведения да е плащал данъци. Претърсили апартамента му и казват, че не намерили нищо. Мобилният му телефон няма списък с адреси и списъкът с последните повиквания е празен. Според тях той е призрак.

— Като млад полицай работих в Неапол — каза Лоренцо. — Този тип е като наемен убиец на Камората — на практика не съществува. Ами опашката му? Къде се е чуло видяло такова нещо?

Дзадзо погледна Елизабета.

— Не знаем дали това е важно. Може би да, може би не.

Телефонът на Лоренцо иззвъня и когато той отиде встрани, за да отговори, Дзадзо я попита:

— Как си?

— Уморена, но благодарна, че съм жива.

— Казах ти да не излизаш.

— Професорът ми се обади. Беше толкова настоятелен, бедният. Сигурно този звяр го е заплашвал. Слава богу, че оставих бележка.

Дзадзо посочи вратата на моргата.

— Господи, Елизабета, ако не я беше оставила, ти щеше да си там. Искам да се върнеш у татко и да стоиш там. Не излизай. Ще се помъча да накарам Леоне да ти осигури полицейска охрана, но не ми се вярва да го направи. Повече го интересува Де Стефано и си мисли, че ти просто си се натъкнала на нещо. Не свързва точките.

— Не бях особено откровена с него — каза Елизабета.

— Недей. Не е в твой интерес да му казваш всичко. А и това ще му изгори жичките в мозъка. Той дори не се замисля за възможността онзи негодник да е същият, който се опита да те убие навремето. Божичко, ако конклавът не започваше след два дни, щях да си взема отпуск и да те пазя денонощно.

Тя го погали по бузата.

— Ти си чудесен брат.

Дзадзо се засмя.

— Да, чудесен съм си. Знаеш ли, може би ще е по-добре да отидеш във фермата на татко.

Елизабета поклати глава.

— Тук се чувствам по-сигурно. И мога да ходя в църквата си. Но, Дзадзо…

— Какво?

— Занемарила съм задълженията и молитвите си. Искам просто да се върна в училището и да си върна предишния си живот.

— Скоро. Сигурен съм, че скоро ще си го върнеш. Ще разплетем тази работа.

Лоренцо и Микаела свършиха разговорите си почти едновременно и отидоха при тях.

— Инспектор Лорети ще получи удар — каза Лоренцо. — Иска веднага да се върнем във Ватикана. Там гъмжи от червени шапки и журналисти.

— Ще я заведеш ли вкъщи? — обърна се Дзадзо към Микаела.

— Инспектор Леоне каза, че пак иска да говори с мен — обади се Елизабета.

— Значи след това, става ли?

— Ще я заведа — съгласи се Микаела.

Откъм асансьорите се чуха стъпки. Трима свещеници забързаха към тях, следвани от един архиепископ.

— Това е архиепископ Луонго — каза Елизабета. — Началникът на папската комисия за свещена археология.

— Добре, да се махаме от тук — каза Дзадзо и тупна Лоренцо по рамото. — Ще ти се обадя у таткови.

На Елизабета й се стори, че Лоренцо иска да я прегърне за довиждане или поне да й стисне ръката, но вместо това той само се усмихна и тръгна.

— Ето ви — провикна се архиепископът. — Как сте, мила моя?

— Невредима съм, ваше преосвещенство.

Луонго беше висок, над метър и осемдесет. Елизабета го беше виждала в института веднъж без шапка. Главата му беше съвсем гладка и плешива, нямаше дори вежди, да не говорим за брада. Alopecia totalis, беше й казала Микаела, когато Елизабета беше полюбопитствала за това състояние. Напълно неокосмено тяло. Той беше амбициозен човек — всички в института го казваха — и откъслечните слухове, които беше дочула в столовата, се въртяха около това дали болестта му ще попречи на явното му желание да се издигне до кардинал.

— Случилото се с професор Де Стефано е огромна трагедия. Той беше прекрасен човек. Аз лично го назначих на тази работа, както знаете.

Тя кимна.

— Кой би направил подобно нещо? Какво казва полицията?

— Все още разследват.

Архиепископът погледна Микаела над очилата си.

— Това е доктор Челестино, сестра ми — каза Елизабета.

— Ах, колко е хубаво да се занимавате с изкуството на изцеляването.

Микаела успя да се усмихне пресилено и за облекчение на Елизабета си прехапа езика, преди да изтърси някоя язвителна забележка.

— Питах се дали мога да поговоря с вас насаме — каза Луонго на Елизабета.

— Ако е за катакомбите и за мъжа, който направи това снощи, можете да говорите пред сестра ми. Тя е подписала споразумение за конфиденциалност. Знае всичко за „Свети Каликст“, Улм и сега за това.

— Да, да спомням си. Привлякохме ви в паството като консултант, нали така, докторе? Благодаря ви, че помагате на комисията и на църквата. В такъв случай ще говоря свободно, Елизабета. Посланието ми е кратко и се надявам — ясно. Трябва да балансираме отговорностите си към света и към църквата. Сигурен съм, че ще изпълните дълга си да помогнете на полицията, за да открият защо този човек… — Луонго прошепна следващите няколко думи, — който, доколкото разбрах, има опашка, та защо този мъж е извършил тези ужасни деяния. Но същевременно съм сигурен, че ще проявите разбиране спрямо ситуацията, в която се намираме. Конклавът наближава. Целият свят наблюдава тържественото величие на това, което ние, като църква, ще направим, за да изберем следващия папа. Не можем да омърсим работата си, като позволим да плъзнат зловещи приказки за „Свети Каликст“ и опашати мъже. По тази причина се радваме на пълното сътрудничество на светските власти в налагането на новинарско ембарго върху злощастните събития от снощи. И, трябва да подчертая, че въпреки странното съвпадение с анатомическата особеност на мъжа, нападнал вас и професор Де Стефано, между двете ситуации няма ясна връзка.

Микаела започваше да почервенява и Елизабета се притесни, че ще вземе да насоли архиепископа. Опита се да я спре, като каза:

— Разбирам, ваше преосвещенство.

Не беше достатъчно. Микаела сякаш едва удържаше гласа си на прилично за болница ниво.

— Съвпадение?! Няма ясна връзка? Сигурно се шегувате! Намирате онези скелети е катакомбите, после те изчезват до един, после някой влиза в манастира на сестра ми, после професорът е убит, а Елизабета, само по божията милост, да не говорим за брат ми, се спасява. И искате тя да си мълчи?

Елизабета не познаваше добре Луонго. Беше го виждала само няколко пъти. Но сега в лицето му настъпи ужасяваща промяна, експлозия от гняв, която накара дори Микаела да загуби ума и дума.

— Нека да се изразя по-точно. — Шепотът му беше горещ и съскаше като пара, излизаща от врящ чайник. — И двете сте под най-строга поверителност. Споразуменията ни за конфиденциалност са подготвени от най-добрата адвокатска кантора в Рим и ви уверявам, че ако бъдат нарушени, нашите адвокати ще ви се сторят по-страховити от всякакви опашати мъже.

 

 

Постепенно коридорът пред моргата се опразваше — полицията и духовниците си тръгваха. Главният патолог също си отиде и до завития труп на Алдо Вани остана само един помощник, който се оправяше с документацията.

На вратата на моргата се почука и помощникът неохотно отвори.

Видя дългурест свещеник, който се извисяваше над него.

— Да, какво има? — грубо попита помощникът.

— Аз съм отец Тремблей. Тук съм да огледам трупа. — Рязко му подаде някакво писмо. — Имам позволение от най-висока инстанция.

 

 

„Домус Санкте Марте“ обгръщаше склоновете на един полегат хълм на Ватикана долепен до базиликата. Беше обикновена пететажна сграда, скромна в амбициите си, символ на сдържаност и аскетичност. Беше чисто и просто обща спалня, която предлагаше настаняване за духовниците, дошли на посещение в града. Обичайната му натовареност беше ниска, но той значително се различаваше от всички останали хотели по света: беше създаден за конклави и в редките случаи, когато беше пълен, това означаваше, че на апостолическия престол зее печална празнота.

На първия етаж на хотела имаше частен параклис с остър ромбовиден таван и малък орган, дарен от рицарите на Колумб. Около две трети от кардиналите бяха пристигнали в Рим и се бяха събрали в параклиса за частна меса, отслужена от кардинал Диас, едно от безкрайните задължения на декана на колежа на кардиналите през периода на траур.

Старият боксьор стърчеше над аналоя и той изглеждаше все едно е направен за дете. Акустиката беше съвършена и гласът на Диас стигаше до задните редове без нужда от микрофон.

— Скъпи братя, базиликата „Свети Петър“, свидетел на не един значим и важен момент по време на службата на нашия скъп починал баща, днес обръща взор към тези, които са се събрали за молитва, които са имали отговорността и привилегията да бъдат негови близки и негови преки сътрудници, споделяйки отеческата грижа за католическата църква. В тези дни на печал и тъга Божието слово осветява вярата ни и укрепва надеждата ни, уверявайки ни, че той е влязъл в Небесния Йерусалим, където, както знаем от Откровение „ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък“.

Когато месата приключи, Диас излезе от хотела заедно с кардиналите Аспромонте и Джаконе.

— Елате в кабинета ми — каза им Диас. — Поговорих на четири очи с някои от нашите влиятелни приятели. Бих искал да споделя мислите си с вас.

— Агитираш ли? — попита Аспромонте, което накара Джаконе да се изкикоти.

— Не се смей, Луиджи — каза Диас. — Ти си този, за когото говорят всички.

Аспромонте изглеждаше посърнал. Огромната му плешива глава клюмна напред, сякаш беше станала прекалено тежка за врата му. От своя страна, Джаконе затвори очи и поклати глава, при което гушата му се разлюля.

— Трябва да сложим край на това. Не искам тази работа.

Тримата минаха през няколко кръга ватиканска жандармерия, която отговаряше за запечатването на хотела. Дзадзо и Лоренцо, които отиваха да проверят хората си, им се поклониха и продължиха по пътя си към двамата ефрейтори на входа.

— Кога полицейските кучета пак ще правят проверка? — попита Дзадзо.

— В шест — отговори единият ефрейтор.

— Докладвайте, когато свърши.

Ефрейторите изглеждаха така, сякаш искаха да попитат за престрелката от предната вечер. Всички умираха от любопитство и из корпуса се вихреха слухове. Но щеше да е чисто неподчинение да повдигнат темата, а Дзадзо нямаше намерение да им казва нищо.

Дзадзо и Лоренцо се обърнаха да си вървят и се озоваха лице в лице с офицер с техния чин — майор Герхард Глаузер от Швейцарската гвардия, дребосък с непоносимо надменно поведение. Всеки път, когато говореха за него, Дзадзо се надигаше на пръсти като доказателство на мнението си, че Глаузер е излъгал, за да докара минималния ръст, изискван за да станеш гвардеец.

— Дочух нещо за някакъв инцидент снощи — подметна Глаузер.

— Възникна малък проблем. Дзадзо се погрижи за него — каза Лоренцо.

— Чух, че било повече от малък проблем. Чух, че си убил някого.

Дзадзо вдигна пръст пред устните си.

— Разследването тече, Глаузер. Не мога да ти кажа повече.

— Ако бяха замесени гвардейци, началниците ми със сигурност биха освободили офицера, докато трае разследването.

— Е, гвардейците не са замесени, нали? — каза Дзадзо и го заобиколи.

С Лоренцо забързаха към оперативния център в Палацо Трибунале и се настаниха в общия си кабинет, за да прегледат графиците преди следобедния брифинг с главен инспектор Лорети. След малко Лоренцо дойде до бюрото на Дзадзо.

— Ще ходя за кафе. Ти искаш ли?

Дзадзо кимна. Лоренцо погледна екрана на компютъра му и попита:

— Какво правиш на сайта на Интерпол?

— Не любопитствай излишно.

— Кажи де — настоя Лоренцо.

— Взех от моргата картата с отпечатъците на оня негодник. Леоне е такъв гений, че сигурно не е пуснал отпечатъците му в Интерпол. А и нали видя странните знаци около опашката? Трябва да ти кажа под секрет, че Елизабета е виждала идентична татуировка на човек, починал в Германия преди няколко години. Искам Интерпол да провери стари телефонни записи и да видят дали онзи от Германия и нашият човек Вани някога са разговаряли.

— Господи! — възкликна Лоренцо. — Ако инспектор Лорети разбере, че водиш свое разследване по случай на полицията насред конклав… знаеш какво ще стане.

— Ами не му казвай тогава — каза Дзадзо. — С три захарчета.

 

 

Крек спусна завесите на офиса си, за да предпази очите си от следобедното слънце. Седна пак и провери календара си. Имаше още три насрочени срещи. После вечеря е хотел в центъра на града с един швед, който нямаше търпение да разтовари строителната си компания. Прииска му се да разхлаби вратовръзката си. Искаше питие. Искаше жена. Но и трите трябваше да почакат. Обади се на секретарката си.

— Доведи Мулей.

Едрият мъж влезе тежко, попипваше яката си.

— Алдо ни провали напълно — каза Крек. — Монахинята е още жива и полицията взе тялото. Няма по-лошо от това.

— Трябва да използваме Хакел. Така и така е в Рим.

— Хакел има по-важна работа. Не искам да се разсейва. Не, изпрати хора от тук. Изпрати ги веднага. Довършете това.