Глен Купър
Ще дойде дяволът (14)

13.

Съри, Англия, 1584 г.

Този път Томас Люгар крачеше нервно пред изпитната зала. Вътре Кристофър Марлоу стоеше в един ъгъл на залата с мастър Норгейт и другите двама изпитващи от комисията, Робърт Сесил и един магистър от друг колеж.

Норгейт държеше пергамент и го размахваше под носовете на изпитващите.

— За да бъда съвсем откровен, господин Люгар е донякъде маргинален кандидат. Трябва да блесне в дискусията си, за да успее да получи бакалавърска степен. Добре познавам баща му. Той е изтъкнат човек в Норич. Ще се радвам Люгар да се справи добре и затова настоях господин Марлоу да се присъедини към комисията. Като негов приятел очаквам да направите всичко по силите си да му помогнете на изпита.

— Да, сър — каза Марлоу.

— Сега — каза Норгейт и погледна пергамента. — Приготвил съм три въпроса, които можем да му зададем. Първият: В очите на Бог греховете са истински простими, когато хората се страхуват, че са смъртни.

Комисията кимна.

— Вторият: Любовта на Бог не намира, а създава това, което я удовлетворява.

Пак кимане.

— И третият е от не толкова богословско естество, а по-скоро математическо и философско. Той е: Математическият ред на материалните неща е хитроумно поддържан от Питагор, но по-хитроумно е взаимодействието на идеите, поддържано от Платон. Какво ще кажете?

Марлоу усети как кръвта засвистя в тялото му; почти усещаше металическия й вкус в устата си.

— Бих отбелязал, сър, че Томас често е споделял с мен колко му допадат математическите изкуства и приносът на гърците за нашето познание.

Сесил го погледна изненадано, но не каза нищо.

— Много добре — каза Норгейт. — Значи Питагор.

В три следобед представлението беше свършило. Малцина помнеха по-ужасен заключителен диспут. Норгейт закри заседанието, когато стана ясно, че Люгар може само да повтаря отново и отново едни и същи неточни и неоснователни аргументи. Младежът беше на прага да се разреве и към края само най-закоравелите сред публиката се наслаждаваха на гледката.

Когато Норгейт обяви от председателското място, че кандидатът не е получил бакалавърска степен, Люгар едва не избяга от залата.

— Колко жалко — каза Норгейт на комисията и също излезе.

Сесил дръпна Марлоу настрана с изражение колкото развеселено, толкова и объркано.

— Мислех, че Люгар ви е приятел.

— Приятел ми е — каза Марлоу. — Може би най-близкият ми приятел в колежа.

— И все пак го оставихте да говори по темата, която беше най-неподготвен да защитава.

— Май така направих.

Сесил се наведе към него.

— Впечатлен съм от начина ви на действие, Марлоу. Ние знаем за семейство Марлоу.

Марлоу си помисли: „Кои ние?“. И попита:

— Така ли?

— Питам се дали не бихте ме придружили до Лондон утре. Много бих искал да ви запозная с един човек. — После доближи устните си почти до ухото на Марлоу и прошепна: — Знам какъв си.

 

 

Това беше най-страховитият човек, когото Марлоу беше срещал. Със студени непрощаващи очи, които сякаш имаха способността да пронизват ума и да четат в душата. С фини черти и орлов нос. Лицевите му мускули бяха сякаш съвсем неподвижни и изглеждаше като издялан от блок тъмен хладен мрамор. Жакетът и наметалото му бяха от най-фина материя, подходяща за министър на кралицата.

Марлоу беше в неговата Голяма зала в Барн Елмс в Съри — току-що беше пристигнал с лодка по реката от Лондон с Робърт Сесил. Имението, построено от варовик, взет от католическите църкви, срутени до основи от бащата на Елизабет, крал Хенри, беше най-разкошната къща, която бе виждал. Гледана откъм реката под угасващите лъчи на вечерта, тя сякаш нямаше край. Вътре лампериите, облицовките, гоблените и окачените по стените гербове го оставиха без дъх от желание да има такъв живот.

— Сър Франсис — каза Сесил, — представям ви господин Кристофър Марлоу.

Франсис Уолсингам. Главният секретар на кралицата. Нейният главен шпионин и палач. Мъжът, когото тя наричаше Мавъра заради смуглия му тен и мрачното изражение. Най-влиятелният мъж в Англия.

— Добре дошли в дома ми, господа. Хубаво е от време на време човек да избяга от Уайтхол в подмладяващата провинция. Видяхте ли се с барон Бъргли, Робърт?

— Не. Ще навестя баща си, когато се върнем в Лондон.

— Отлично. Постарайте се да ви уреди аудиенция при кралицата. Трябва да се грижите за кариерата си. Сега, имам хубаво вино за вас, чудесно испанско аликанте. Направено е от паписти, които ненавиждат кралицата ни, но няма как да отречем качеството му.

Марлоу отпи от изстуденото вино: наслаждаваше се на букета и се питаше защо седи на този хубав мек стол, избродиран с червено-бялата роза на Тюдорите. Но след малко общи приказки за колежа „Бенет“, мастър Норгейт и изпитите Уолсингам стигна до същината на въпроса.

— Младият Робърт работи за мен, господин Марлоу. Помага ми да изкореним папистките елементи от „Бенет“ и другите колежи. Освен това търси талантливи мъже, които също могат да служат на короната, и през годините ви споменава в докладите си на няколко пъти.

Марлоу беше смаян. Нямаше представа, че Сесил изобщо го е забелязвал.

— За мен е чест, милорд.

— Живеем в смутни времена, господин Марлоу. От 1547 година държавната ни религия се смени три пъти от английския католицизъм на Хенри през радикалното протестантство на Едуард до радикалния католицизъм на Мери и сега протестантството на Елизабет. От семената на безпорядъка сред населението поникнаха много странни дървета. Кое е вашето дърво?

— Семейството ми винаги е следвало примера на кралицата.

— Така ли? Наистина?

Вълнението на Марлоу се превърна в лошо предчувствие. Нима беше попаднал е капан?

— Ние сме верни поданици.

Уолсингам удари чашата си в масата. Богато украсената му яка го караше да седи изправен като глътнал бастун.

— Зная със сигурност — каза той, — че вие не сте истински протестанти, въпреки че намирате за удобно да се съюзявате с тях от време на време. Със сигурност знам, че не сте и паписти: мразите ги и в червата. Струва ми се, че сте нещо друго.

Марлоу го зяпна; не смееше да продума.

— Казаха ми, че блестите в изучаването на астрономията. Разбирате звездите добре, нали?

— Имам прилични познания.

— Сесил също е способен астролог. Аз също. Никой от нас, разбира се, не може да се мери с астролога на кралицата Джон Дий, но поназнайваме това-онова. Звездите не могат да бъдат пренебрегнати.

— Наистина — съгласи се Сесил.

— Така че аз казвам, Марлоу, че ти си по-верен на уроците на небето, отколкото на уроците на писанията.

На Марлоу му се прииска да избяга.

— Слушай, Марлоу — каза Уолсингам. — Може би има хора, които процъфтяват при религиозните конфликти. Може би има хора, които подклаждат конфликти. Може би има хора, които са по-скоро безразлични, когато някой убива протестанти в Париж, но мъркат доволно като котки, когато някой коли католици в Йорк или Лондон. Може би има хора, които са древни и решителни врагове на римската църква, които живеят с нестихващата надежда за нейното разрушение. Може би ти си един от тези хора. — Уолсингам се изправи, което накара Сесил да скокне, а Марлоу да стане малко по-бавно — беше плувнал в пот. После Уолсингам го изненада, като успокояващо сложи ръка на рамото му. — Може би — продължи той, — Сесил и аз сме на същото мнение.

— Нямам думи, милорд — изломоти Марлоу.

— Искам да работите за мен, Марлоу, докато продължавате в Кеймбридж към следващата си степен. Искам всичко, което правите, да е в подкрепа на нашата кауза и на нашия напредък. Кралицата не е една от нас, но ревностно вярва, че Сесил и аз й принадлежим. И докато омразата й към католиците е остра като нашата, ние действително сме на една страна. Искам да станете мой шпионин, да правите пакости в чужбина в служба на кралицата, но по-важно, в служба на нас. Очакваме от вас велики дела.

Марлоу се почувства замаян.

— Не зная какво да кажа.

— Не казвайте нищо — остро каза Уолсингам. — Елате с мен. Делата казват повече от думите.

Марлоу тръгна след Сесил и Уолсингам по дългия коридор към стара тежка врата. Уолсингам я отвори. Каменни стъпала водеха надолу.

Факли осветяваха влажните стени. Вървяха мълчаливо и стигнаха до друга врата. Уолсингам я натисна с дясното си рамо, тя изскърца и бавно се отвори и пред тях се разкри голяма стая горе-долу с размерите на голямата зала на горния етаж. Дванайсет души, седмина мъже и пет жени, на възраст между двайсет и четирийсет, седяха на плюшени мебели, пиеха вино и се смееха под меката светлина на свещи. Щом тримата влязоха, всички прекъснаха заниманията си и станаха.

— Дами и господа — каза Уолсингам, — представям ви господин Кристофър Марлоу, младежа, за когото ви говорих. Искам да го накарате да се чувства удобно и да му покажете пълното си гостоприемство.

Сякаш по команда всички направиха нещо, което Марлоу не си беше и представял.

Жени и мъже започнаха да събличат дреха след дреха. Жакети, панталони, корсажи, поли и кринолини осеяха килима. Скоро навсякъде се виждаше розова плът и Марлоу потрепери и се развълнува, когато видя пълната голота на дванайсетте хубави тела, изправени пред него; мъжете бяха възбудени.

Когато се обърна към домакина си, за да сподели своята почуда, се смая още повече — Уолсингам и Сесил също се бяха съблекли.

— Покажете му — нареди Уолсингам. — Хайде, покажете му.

В унисон всички се обърнаха с гръб към Марлоу.

Всички до един, включително Уолсингам, имаха дебели розови опашки.

— Небеса! — въздъхна Марлоу.

Уолсингам му се ухили.

— Недей да скромничиш, Марлоу. Приканвам те да покажеш естественото си състояние.

Марлоу се поколеба няколко секунди, после се подчини на заповедта, като първо събу обувките си, после започна да сваля дрехите си, докато не остана само по панталони. Смъкна и тях.

Всички изръкопляскаха. Аплодираха вероятно най-дългата опашка в стаята. Тази на Марлоу.

— Избери, когото пожелаеш — каза Уолсингам. — Сега си сред свои. Можеш да правиш каквото си поискаш. Ти си лемур.

„Аз съм лемур.“

Марлоу бавно се приближи до красив русокос младеж, който го насърчи със сияйна усмивка.

„Сега животът ми може да започне.“