Глен Купър
Ще дойде дяволът (17)

16.

На връщане от полицейското управление Елизабета накара таксито да я остави в базиликата „Санта Мария“ в Трастевере. Разговорът й с инспектор Леоне беше тежък и беше изтощена от умственото усилие да му казва достатъчно, за да не го лъже, но без да нарушава поверителността на църквата.

Базиликата беше притихнала и спокойна, само неколцина туристи се мотаеха вътре, снимаха и търсеха светите мощи — главата на света Аполония и част от Светата гъба. Елизабета се поклони пред олтара, прекръсти се и зае обичайното си място точно под фреската на дървения таван. Успение Богородично на Доменикино. Единствените други хора на скамейките бяха няколко местни баби, които май не излизаха от църквата.

Отдаде се на молитвата напълно. Сухата прохлада и приглушената светлина, които така добре бяха запазили древните стенописи в храма, имаха подобно въздействие и за опазването на здравия й разум. Когато каза последното „амин“, тя се огледа и се изненада, че скамейките са се напълнили с хора. Почувства се по-спокойна и освежена. Погледна си часовника. Беше отлетял цял час. В училище момичетата сигурно се готвеха за часа по геометрия.

Стана и се опита да запази молитвеното си настроение, но беше невъзможно да овладее мислите, които изпълваха ума й.

Отвратителният задник на Вани.

Окървавената глава на Де Стефано.

Трупът на Марко в ковчега, с парадната му униформа.

И когато усети, че сълзите й напират, пред нея изплува успокояващият образ на откритото дружелюбно лице на Лоренцо. Вместо да се разплаче, тя се усмихна, но когато осъзна какво прави умът й, тръсна глава, сякаш за да прогони образа.

По-добре беше да потърси мозайката на присмехулника високо на апсидата — и го направи.

Върна се пеша в апартамента на баща си — спря само в плод — зеленчука и месарницата. Днес беше почивният ден на Карло и щеше да му сготви хубава вечеря.

Щом влезе, той я извика от дневната и бързо излезе в антрето.

— Къде беше? — попита раздразнено. — Чакаме те.

Изглеждаше притеснен.

— Чакате ли ме? — попита тя. — Кои? Какво е станало?

— Господи, Елизабета, не ми каза, че ще имаш гости. Идват чак от Англия!

Тя засрамено сведе очи.

— Божичко, съвсем забравих! Покрай всичко, което стана…

Карло я прегърна и каза успокоително:

— Няма нищо. Тук си и си невредима. Имала си тежка нощ. Налях им по чаша вино и им разказах всичките си вицове за Кеймбридж. Няма проблеми. Дай ми торбите и върви да видиш гостите си.

Евън Харис изглеждаше точно като на снимката: беше слаб, приветлив, строен, но не атлетичен. Русо-червеникавата му коса, сресана настрани над заобленото чело, го караше да изглежда по-млад, отколкото вероятно беше, но Елизабета реши, че е някъде към петдесетте. Не беше дошъл сам. С него имаше жена, скъпо облечена, с изискана стойка, идеално фризирана коса и ухаеща на хубав парфюм. Гладкото й натъпкано с ботокс лице и изписаната й усмивка пречеха на Елизабета да определи възрастта й.

И Харис, и жената се изправиха.

— Много съжалявам, че закъснях — каза Елизабета. — Аз съм Елизабета Челестино. Май баща ми не ви е казал, че съм монахиня. А се боя, че и аз пропуснах да го спомена.

— Много се радвам да се запознаем — любезно каза Харис. — И аз трябва да се извиня, че пропуснах да ви кажа, че ще доведа колега. Позволете да ви представя Стефани Мейър, изтъкнат член на управителното тяло на Кеймбридж, Риджънт Хаус. Освен това тя е и щедър спонсор на университета.

— Приятно ми е — каза Мейър с внимателното произношение на британската висша класа. — Баща ви е абсолютно очарователен. Казах му, че ще предложа на началника на математическата ни катедра да го покани да изнесе лекция за хипотезата на Голдбърг.

— Голдбах — внимателно я поправи Елизабета. — Надявам се, че не ви се е наложило да изслушате тази лекция. — Изведнъж се сети, че той работеше по загадката на татуировката. И последния път, когато беше погледнала, бележките му бяха разхвърляни из цялата дневна. Сега на масичката до дивана имаше купчина жълтеникави листа, покрити с няколко списания. Слава богу, че беше поразтребил.

— Съвсем не — каза Мейър. — Надявам се да я реши. И се надявам в катедрата му да се отнасят с него с уважението, което той така явно заслужава.

— Има ли нещо, което да не ви е казал? — засмя се Елизабета.

— Очевидно единствено, че сте монахиня — усмихна се Харис.

— Моля, седнете — каза Елизабета. — Какво да ви донеса?

— Само книгата — каза Харис. — Изгаряме от нетърпение да я видим.

 

 

Книгата беше в старата й стая на малкото й ученическо бюро. Тя я извади от плика, върна се в дневната и я подаде на Харис. Видя нетърпението на лицето му — като на дете, което получава първия си коледен подарък. Ръцете му трепереха.

— Трябва да се използват ръкавици — промърмори той разсеяно. Сложи книгата върху раираните си панталони и бавно отгърна нашарената от петна кожена подвързия, за да види заглавната страница. — О! — каза почти на себе си.

— Автентична ли е? — попита Мейър.

— Без капка съмнение — каза Харис. — Текст Б, 1620 година. — Внимателно разлисти няколко страници. — Подвързията е леко опърпана, но книгата е в забележително добро състояние. Няма повреди от вода. Няма мухъл. Няма скъсвания, доколкото виждам. Забележително копие на забележителна книга.

Подаде я на Мейър, която бръкна в чантата си, извади очила и си ги сложи.

— И казвате, че сте се сдобили с нея в Германия? — попита Харис. — В Улм?

Елизабета кимна.

— Бихте ли ни казали още подробности? — попита той. — Произходът винаги е от интерес при такива обстоятелства.

— Даде ми я съпругата на един пекар — каза Елизабета.

— Пекар!? — възкликна Харис. — Какво е правил някакъв си пекар с изключително съкровище като това?

— Били хазяи на един наемател, който починал и нямал близки роднини. Професор в университета в Улм.

Мейър изглеждаше така, все едно се мъчи да вдигне вежди, но ботоксът побеждаваше.

— А знаете ли той откъде се е сдобил с нея?

— Единствената информация, с която разполагам, е, че я е получил като подарък — каза Елизабета.

Баща й се върна и почна да се извинява, че ги прекъсва. Търсел някаква статия, която копирал от някакво математическо списание — но докато ровеше в купчината на масичката до дивана, не устоя да не се включи в разговора и попита Харис:

— Какво мислите за книгата?

— Мисля, че е истинска, професор Челестино. Много запазен екземпляр.

— Струва ли нещо?

— Тате! — възкликна Елизабета.

— Смятам, че е много ценна — каза Харис. — Рядка е, наистина много рядка. Затова сме тук.

— Бих искала да науча повече за нея — каза Елизабета.

— Мога ли да попитам откъде идва интересът ви? — попита Мейър. Все още държеше книгата в скута си и сякаш не й се искаше да я връща.

Елизабета се намести на стола си и приглади расото си — проява на нервност, която беше развила, когато й се налагаше да говори полуистини.

— Както казах на професор Харис, работата ми засяга нагласите в църквата през шестнайсети век. Религиозните теми се преплитат в целия „Фауст“.

— Така е — каза Харис. — И споменахте, че работата ви засяга в частност разликите между текстове А и Б.

Елизабета кимна.

— Е, нека ви дам малко повече предистория, която може да ви е от полза, след което ще ви насоча към куп научни трудове по темата за по-нататъшно проучване. Кариерата ми е посветена на Марлоу. Леко съм обсебен от него всъщност.

— Не просто „леко“ — добави Мейър и стисна устни в мимолетна плоска усмивка.

— Насочих се към английската литература като студент в колежа „Корпус Кристи“ който по времето на Марлоу се е наричал „Бенет“, същия колеж, който посещавал той. И цели две години живях в стаите, в които е живял и той. Продължих с докторска степен по изучаването на Марлоу и оттогава преподавам в Кеймбридж. Предполагам, че всеки учен, който се занимава с Марлоу, си има любима пиеса, и моята по случайност е „Доктор Фауст“. Изключителна е по своя обхват и сложност и по красотата на езика. Дръжте Шекспир за вас. На мен ми дайте Марлоу.

Неканен, бащата на Елизабета се настани в едно кресло и се заслуша с интерес. Тя му хвърли смаян поглед, което беше мълчаливият й начин да го попита какво прави, а той отговори с упорито нацупване — неговият начин да каже, че това е неговата къща и че може да прави каквото си поиска.

Харис продължи:

— Марлоу получил магистърска степен през 1587 година при до известна степен загадъчни обстоятелства, свързани с отсъствия от колежа и предполагаеми тайни мисии на континента от името на главния шпионин на кралица Елизабет Франсис Уолсингам. След това той вероятно е напуснал Кеймбридж и е отишъл в Лондон, за да започне драматургичната си кариера. Макар да не знаем точния ред на написване на пиесите му, добре е документирано, че първата, поставена в Лондон, е „Дидона, картагенската царица“, интересна, но все още незряла творба.

— Най-достоверната информация, с която разполагаме за „Фауст“, е — продължи Харис, — че Марлоу го написва през 1592 година. Първото документирано представление е през 1594 година, продукция на трупата на Адмиралтейците, където Фауст бил изигран от Едуард Алин, най-великия актьор на времето си. Марлоу е убит през май 1593 година. Дали е видял „Фауст“ на сцена? Надявам се, че да. Може би е имало и по-ранни представления.

— А тази постановка от 1594 година по текст А ли е била? — попита Елизабета.

— Отличен въпрос, но краткият отговор е, че не знаем. Виждате ли, първото известно издание на квартото с текст А е от 1604 година, доста време след смъртта му. Следва второ издание през 1609-а и трето през 1611 година. Всъщност има само пет известни оригинални копия на текст А, едно в Бодлеанската библиотека в Оксфорд, две в библиотека „Хънтигтън“ в Калифорния, едно в Хабмургската държавна библиотека и едно в националния тръст „Петуърт Хаус“ в Уест Съсекс. По същество те са еднакви, така че човек би се изкушил да каже, че представляват най-ранните сценични версии, но това би било само предположение.

— Първият текст Б е публикуван едва през 1616 година — продължи той. — Книгата прилича на вашата по това, че за първи път използва вече известната гравюра върху дърво на фронтисписа, на която Фауст призовава дявола, застанал в магическия кръг. Това копие е в Британския музей. Следващото издание, което се появява, е от 1619 година, в основата си еднакво с това от 1616 година. От него е запазено едно-единствено известно копие, собственост на един американски колекционер в Балтимор. После стигаме до вашето, изданието от 1620 година. Тук, любопитно, на титулната страница има печатна грешка — печатарите са били прочути с печатните си грешки по онова време — думата история е написана като „ифтоя“. В Британската библиотека се пази едно копие. Знаем, че през последните четирийсет години в залите за търгове са се появявали още три екземпляра. Следите на всички са изгубени. Досега, бих казал. Вашият несъмнено е един от тях.

Бащата на Елизабета се чешеше по наболата брада. Никога не се бръснеше в почивния си ден.

— Значи текст Б е с една трета по-дълъг от текст А. Какво друго е различно?

Харис като че ли се изненада.

— Впечатлен съм, че го знаете! Мислех си, че вашата област е математиката.

— Баща ми има разнообразни интереси — побърза да каже Елизабета; умоляваше баща си с поглед да млъкне.

— Е, за да бъдем точни — започна Харис, — текст Б пропуска трийсет и шест реда от текст А, но добавя 676 нови.

— Кой е направил промените? — попита Елизабета. — Марлоу?

— Това не знаем. Може би е написал втора версия. Може би неизвестен сътрудник или наета ръка е внесла корекциите, за да угоди на елизабетинската публика след смъртта на Марлоу. Като драматург от тази епоха Марлоу не е имал нищо общо с публикуването на пиесите си и е упражнявал съвсем ограничен контрол върху съдържанието на представленията. Сцени можели да се добавят или премахват от други писатели, от актьори — всъщност от всеки. Освен ако в бъдеще не се появят екземпляри, писани на ръка, никога няма да разберем.

— Какви бихте казали, че са най-значимите разлики между текстове А и Б? — попита Елизабета, като си спомни бележката на плика: „Б крие ключа“.

Харис си пое дълбоко дъх:

— Ох, откъде да започна? По тази тема са писани дисертации. Самият аз също имам своя принос в тази област. С радост ще ви изпратя подробна библиография, така че да задълбаете колкото надълбоко ви се иска. В общи линии, нека само да кажа, че приликите са много повече от разликите. И в двата текста доктор Фауст призовава демона Мефистофел от подземния свят и сключва договор да прекара на земята двайсет и четири години, като Мефистофел му е личен слуга. В замяна дава душата си на Луцифер като отплата и се обрича на вечност в ада. На края на тези двайсет и четири съвсем чудесни и греховни години, макар да е изпълнен със страх и угризения, Фауст не може да направи нищо, за да промени съдбата си. Той е разкъсан на части и душата му е завлечена в ада.

— Що се отнася до разликите — продължи Харис, — има текстуални разлики във всички пет действия, но най-много добавки се наблюдават в трето. В текст Б трето действие е много по-дълго и се превръща в доста концентриран антикатолически и антипапистки трактат, което само по себе си не е особено изненадващо в протестантския разсадник, в който се е превърнала Англия под управлението на Елизабет. Фауст и Мефистофел пътуват до Рим и виждат папата, кардиналите, епископите и монасите, които се държат като скандално алчни смешници. На тълпата сигурно страшно й е харесвало.

— Каква според вас е причината за тази добавка? — попита Елизабета.

— За това можем да правим само догадки. В текст А посещението на Фауст в Рим го има, но в доста съкратен вид. Може би когато са го играли и папата се е появявал на сцената, публиката е свиркала и тропала с крака и това е продължавало толкова дълго, че Марлоу или някой друг е разкрасил трето действие, като част от пренаписания текст Б, за да се възползва докрай от възможността за осмиване.

Елизабета си нахвърли няколко бележки в тефтера, после каза:

— Може ли да попитам за астрологията в пиесата?

Харис кимна с ентусиазъм.

— Разбира се. Още една скъпа на сърцето ми тема. Ами, астрологията е била изключително важна по времето на Марлоу. Кралицата е имала свой придворен астролог, Джон Дий. Във „Фауст“ Марлоу със сигурност е бил повлиян от класическия църковен разказ за вещерството, „Малеус Малефикарум“ който постулира — и почти ме е срам да кажа, че мога да го цитирам по памет, — че „демоните са по-склонни да се появяват, когато са призовани от магьосниците под влиянието на звездите, за да заблудят хората, като ги карат да си мислят, че звездите имат божествена сила или сами са божества“. И ние виждаме прекия резултат от тези идеи в първо действие, сцена трета на Фауст, когато той започва да призовава дявола насред магическия си кръг:

„Сега, когато мракът на нощта,

копнееща да зърне Орион,

от Антарктика скача връз небето

и го забулва с черния си дъх,

започвай, Фауст, свойте заклинания…“

Харис спря и се усмихна престорено скромно.

— Мога да продължавам много.

Елизабета вдигна глава от бележките си.

— Любопитна съм за астрологическите символи, изобразени в магическия кръг. Имат ли някакво специално значение?

Харис се намръщи.

— Стефани, може ли да видя книгата?

Мейър внимателно му я подаде и той отвори титулната страница.

— Ами, това си е стандартният зодиак. Съзвездия, планети. Честно казано, никога не съм се замислял сериозно над този въпрос. — Вдигна очи и примигна. — А може би трябва.

Усетила паузата, Мейър наруши продължителното си мълчание:

— Сигурна съм, че се питате защо съм в Рим заедно с професор Харис.

— За дъщеря си не знам, но лично аз наистина се питах защо сте тук — недипломатично се намеси Карло.

Елизабета се присви и зачака отговора.

— Ще бъда откровена с вас — каза Мейър. — Тук съм от името на университета. Искаме тази книга. Много я искаме. Тя ще запълни огромна празнина в колекцията на библиотеката ни. Кристофър Марлоу е учил в Кеймбридж, той е един от най-изтъкнатите и колоритните ни възпитаници. Ние не притежаваме нито един екземпляр от ранните кварти на тази негова най-известна пиеса. В Оксфорд имат, а ние — не! Това трябва да се поправи. Като приятел на университета и поддръжник на хуманитарните науки аз обещах да отделя от собствените си средства, за да улесня закупуването на книгата. Продавате ли я, мила?

— Колко? — веднага попита Карло.

— Татко! Моля ти се! — примоли се Елизабета и го погледна строго. Обърна се към Мейър. — Не зная какво да ви кажа. За мен е чест, че двамата сте изминали толкова път, за да се видите с мен. Честно казано, не се бях замисляла за това.

— Но книгата явно е ваша — настоя Мейър. — В смисъл, ваша е и вие решавате дали да я продадете, нали така?

— Нямам лични притежания — каза Елизабета. — Книгата ми беше дадена като дар за църквата. Предполагам, че ако някой иска да я купи, средствата ще отидат в моя орден.

Мейър вежливо се усмихна.

— Ами тогава, след като я видяхме и професор Харис е на пръв поглед доволен от автентичността и състоянието й, може би когато се приберем, можем да ви пратим писмено предложение. Бихте ли приели официална оферта?

Елизабета се изчерви.

— Толкова мило беше от ваша страна да дойдете да говорите с мен. Разбира се. Изпратете ми писмо. Ще говоря с игуменката. Тя ще знае как да отговори.

Когато гостите си тръгнаха, Елизабета уморено се отпусна на дивана. Свали тясното покривало от главата си, прокара ръка през късата си коса и заразтрива пулсиращите си слепоочия. Баща й дойде с чаша кафе и изражение на бащинска загриженост.

— Трябва да поспиш. Никой не може да преживее такава нощ, без да си почине. Изпий си кафето и после си върви в стаята.

Елизабета взе чашата.

— Говориш както когато бях малка. Върви си в стаята, Елизабета, и не излизай, докато не си готова да се извиниш.

— Някой трябваше да ви научи на дисциплина — каза Карло. — Майка ви беше много мек човек.

В този миг тя почти можеше да види майка си през замъглените си очи, млада и красива, как влиза в кухнята.

— Толкова много ми липсва — каза тя. — След толкова години.

Баща й подсмръкна непокорно — неговият начин да покаже, че няма да се поддаде на емоциите.

— Разбира се, на всички ни липсва. Ако не беше починала, може би ти нямаше да направиш това, което направи.

Елизабета настръхна.

— Какво съм направила?

— Стана монахиня. — Тя видя, че той съжали в мига, когато го изрече, но беше ясно, че го мисли наистина.

— Може би си прав — каза тя спокойно. — Може би ако не бяха убили Марко, може би ако мама беше жива, може би, може би, може би. Но в живота стават различни неща, Бог има свои начини да ни изпитва. Моят отговор на Неговите изпитания беше да открия Него. Не съжалявам нито за миг.

Карло поклати глава.

— Ти беше прекрасно, изпълнено с енергия момиче. И все още си. Обаче си се скрила зад монашеството и расото си. Това никога не ми е харесвало. Ти трябваше да бъдеш съпруга и майка, и учен. Това би зарадвало майка ти.

Елизабета се постара да не кипне. Баща й беше в стрес заради събитията от последните дни и тя му прости. Все пак го подкачи:

— А ти защо толкова години се занимаваш с Голдбах?

Той едва не се разсмя. Тя знаеше, че е достатъчно умен да се досети накъде бие.

— Защото това е моята страст.

— И твоята мисия — добави тя. — Е, моята страст и моята мисия са да бъда с Бог, да Го чувствам дълбоко в душата си. Да Го прославям с работата си с децата. Това е моята страст. Това ме прави щастлива.

Някой звънна на вратата. Беше като гонг, който сигнализира края на боксов рунд. И двамата изглеждаха облекчени.

— Да не би да се връщат? — каза баща й и огледа стаята да види дали посетителите им не са забравили нещо.

Отговори по интеркома и се върна в дневната да каже на Елизабета, че е дошла да я види сестра Марилена.

Елизабета стана и забързано сложи покривалото на главата си. Посрещна Марилена на вратата.

— Скъпа — загрижено каза Марилена и я хвана за ръцете. — Толкова се разтревожих за теб. Чухме за снощните ти премеждия.

— Добре съм — каза Елизабета. — Бог беше с мен.

— Да, да. Цял ден му благодаря с молитви.

Елизабета я заведе в дневната. Чайникът в кухнята вече свиреше.

— Много хубава къща — каза Марилена.

— Тук съм отраснала — каза Елизабета.

— Така топла и изтънчена. Всички в училище се тревожат за теб.

— Надявам се, че не се разсейвате много — каза Елизабета.

— Достатъчно сме силни в мисията си и вярата си, за да не изгубим от поглед това, което трябва да постигнем с децата и с Бог. — Марилена се засмя. — Разбира се, че се разсейваме. Знаеш какви сме приказливки! Дори майка ми само за това говори.

— Кажи й, че ми липсва — каза Елизабета и стреснато осъзна, че преди малко беше казала почти същото.

Изведнъж Марилена стана сериозна. Същото изражение както когато се приготвяше да съобщи на родителите нещо лошо за някоя ученичка.

— Майката игуменка на ордена Мария днес ми се обади от Малта — каза тя тъжно.

Елизабета затаи дъх.

— Не знам къде е взето решението, не знам защо е взето и със сигурност не са ме питали. Местят те, Елизабета. Орденът иска да напуснеш Рим и да се явиш в училището ни Лумбубаши, Република Конго. Искат да си там след седмица.