Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil Will Come, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание

Глен Купър. Ще дойде дяволът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

ISBN: 978-954-655-363-8

История

  1. — Добавяне

19.

Рим, 64 г.

Беше средата на юли и много от римските благородни семейства се бяха оттеглили от палещата жега в по-проветривия климат на вилите си на западния бряг или в именията си високо в покритите с пинии хълмове. Един милион жители, лишени от този късмет, бяха останали в града. Трептящият въздух над метрополиса смърдеше на дим от десетките хиляди огньове за готвене и по покривите и плочниците като злокобен летен сняг се стелеше тънък слой черни сажди.

Всичко беше пресъхнало: гърлата на хората, песъчливата почва, нацепените греди и мертеци на старите постройки. Водата, винаги важна в Рим, никога не беше била пожизнено необходима, отколкото в сушата на това горещо лято.

Хиляда либертини и роби работеха непрекъснато във водните отряди в града — поддържаха в ред акведуктите, резервоарите и километрите тръби. Стотици обществени сгради, петстотин обществени басейна и бани и десетки украсени фонтани денонощно се снабдяваха с течаща вода, но от седмици най-силният шум, който произвеждаше системата, беше къркорене.

Водата не течеше както трябва — процеждаше се едва-едва. Водоемите бяха на опасно ниско ниво, баните качваха цените, пивоварите продаваха бирата по-скъпо. Вигилите (наблюдателите), нощните сови на града, съзнаваха опасността. Организирани в седем кохорти от по хиляда души всяка, те спяха денем, а нощем патрулираха из невъзможно тесните тъмни улички на огромната столица. Единственото им ефективно оръжие бяха бронзови и кожени ведра, които си подаваха от ръка на ръка в човешка верига от най-близкия басейн или, ако беше достатъчно близо, от Тибър. Но това лято водата беше толкова оскъдна, че не вършеше много работа, и вигилите знаеха защо. Това не беше просто суша.

Пробивите бяха непрекъснати и комисионерът на водата, близък роднина на префект Тигелин, си пълнеше гушата.

Преди да замине за Анций преди две седмици, Нерон каза на Тигелин:

— Кажи на зет си да я източи до капка! — И буквално за една нощ подкупните водни господари наредиха на бандите си да включат във водопровода нелегални тръби. Бурни потоци безплатна вода шурнаха към именията на лемурите и вигилите можеха само да си гризат ноктите, докато гледаха как Рим се превръща в куп подпалки. От последния голям пожар бяха минали двайсет и осем години.

Юли беше фестивален месец и сезонът на надбягванията с колесници беше в разгара си. Нищо не разсейваше тълпите от нищетата на жегата като ден на състезания в Циркус Максимус. До двеста хиляди римляни се тъпчеха по трибуните, за да викат за някой от отборите — сините, червените, зелените и белите, всеки контролиран от корпорация. Квадригите, колесници с четири коня, се надбягваха по пистата и ако колесничарите и животните оцелееха на острите завои, наградите бяха огромни. Под трибуните имаше няколко гъмжащи от народ етажа винарни, сергии за топла храна, пекарни и колкото искаш вертепи.

Денят беше благоприятен и по други причини. Балбил беше казал на Нерон, че ще е така, след като беше проучил астрологическите си карти. Тази нощ в небето се издигаше Сириус, Кучешката звезда, и бележеше най-жежките дни на лятото. Освен това пътят на Сириус минаваше през Дома на смъртта. Това реши нещата. Съдбовният час бе ударил.

Беше пълнолуние, но тъй като беше облачно, луната хвърляше оскъдна светлина над хилядите, които чакаха на опашка пред вратите на Циркус Максимус, за да влязат призори.

Дълбоко в недрата на трибуните Вибий, нощната твар на Балбил, и още един мъж, се промъкваха през тъмния проход към един весело осветен магазин. Вътре пекар с кожена престилка хвърляше хляба в бумтящата пещ.

— Не е отворено! — викна пекарят.

Вибий спокойно пристъпи към него и разпра корема му чак до сърцето. Пекарят се стовари тежко на земята и когато жена му изтърча от съседната стая, където втасваше тестото, другият мъж уби и нея с един удар.

Чу се вик. С крайчеца на окото си Вибий видя как синът на пекаря тича към тях с железен прът в ръце. С тъп звук от строшена кост спътникът на Вибий се свлече на земята. Вибий се обърна, хвърли се към тичащото момче, преряза гърлото му с един замах и го загледа как се гърчи в скута на майка си.

Изруга, заобиколи телата, загреба с лопатата на пекаря въглени от пещта и ги хвърли на пода. Дъските мигом засъскаха и запушиха и след секунди пламъците лумнаха по стената към мертеците.

Вибий се измъкна в тъмния проход и забърза по стълбите. Работата му не беше свършена добре, но той се смеси с тълпата и зачака представлението да започне. Истинското представление.

На етажа над пекарната имаше магазин за масло за лампи, пълен с тежки амфори. Глинените съдове се пръснаха от топлината и захраниха пожара така зрелищно, че североизточният край на Циркус Максимус избухна в огнено кълбо. Тълпата се разкрещя и хукна да бяга. Пламъците се издигаха до небето и почти веднага зазвъняха камбаните за пожар на най-близката станция на вигилите в района, известен като Регио IX.

Отрядът вигили пристигна, но въоръжените с кофи бригади бързо изчерпаха оскъдния местен воден запас и можеха само да крещят заповеди за евакуация в тъмнината. Циркът беше ограден от съборетини, някои с нелегално построени горни етажи, толкова нестабилни, че практически се подпираха една на друга над тесните улици. Пламъците бързо ги обхванаха и подгонен от силния летен вятър, огънят се разпространи до Регио XII и после до Регио XIII, преди да прехвърли стената на Сервий, някога бележила южната граница на Рим.

Улиците се изпълниха с уплашени хора. Пожарът вилнееше, събаряше къщи и танцуваше по покривите. И при все че щяха да се носят легенди за хора, които помагали на съгражданите си да избягат и се опитвали да гасят огъня, щеше да има и слухове за други, които тичали из града и хвърляли горящи главни в незасегнатите сгради.

До сутринта над повечето южни райони в Рим се издигаше гъст пушек и огънят напредваше към хълма Авентин, към богатите домове и храмовете. А после вятърът застрашително се обърна и започва да издухва огъня на север към южните склонове на Палатин и Целий.

Градът беше обречен.

От най-високия балкон на вилата си на Виа Апия Балбил гледаше на север към прииждащите на талази облаци дим. Вибий дойде при него, целият в сажди от заниманията си. Слугите му донесоха чаша вино, за да утоли жаждата си.

— Твърде близо е, за да сме спокойни — изръмжа Балбил.

— Вятърът се обръща на юг — каза Вибий.

— Мога да предвидя небесното движение, но не и вятъра — каза смуглият астролог. — Не ми се иска да изгубя къщата си.

— Моята вече я няма — каза Вибий без следа от емоция.

— Семейството ти може да дойде тук. Всички семейства на лемури, които са в опасност, могат да дойдат. Извести ги.

 

 

Отрядът преторианци стигна в Анций по залез-слънце. Градът разполагаше с ново пристанище, построено от Нерон, но преторианците вярваха повече на конете си, отколкото на корабите. Нерон беше превърнал Анций в защитен анклав, населен с преторианци ветерани и пенсионирани центуриони. Беше преустроил крайморския палат на Август по свой вкус и беше включил издигнат ограден с колони комплекс, който се простираше далече покрай морето. За собствено забавление беше построил много градини, храмове, басейни и най-важното — театър, където да упражнява изкуството си.

Тигелин прие доклада за пожара в Рим безстрастно, но отказа да позволи на пратеника, който носеше лично съобщение от префекта на Рим, да се срещне с императора. Нерон беше зад кулисите и се приготвяше да излезе на сцената на вечерното съревнование. Облечен в непрепасана туника в гръцки стил, Нерон бе сред конкурентите си, до един местни момчета, които знаеха, че той ще е фаворитът на съдиите. Когато дойде редът му, той излезе на сцената на полукръглия театър и погледна публиката ласкатели — пенсионирани войници, сенатори от антуража му, местни магистрати и група от специалните му войници, телохранителите му германи. Макар че Анций беше доста далеч от Рим, във въздуха все пак се долавяше миризма на дим и новините за пожара вече бяха плъзнали. Публиката шепнеше притеснено и ако не беше изпълнението на императора, май всички биха предпочели да не са тук.

Нерон вдигна лирата си и запя сладкогласно „Плячкосването на Илион“ — песен за разрушението на Троя от гърците. Щеше да спечели съревнованието, разбира се, но точно днес май на никого не се нравеше да слуша песен за опожаряването на велик град.

 

 

В бедняшките квартали на хълма Есквилин бдителни граждани и роби тъпчеха с крака случайно попадналите по покривите и балконите въглени, преди те да подпалят нещо. Апостол Петър беше тук поради задълженията си като епископ на Рим. Беше уморен, но упорит, бе понесъл продължилото месеци пътуване на гърба на мулето до Йерусалим и после до Рим от дома си в Антиохия, където също бе епископ. Рим беше тежка задача. Учениците му покръстваха колкото можеха повече роби и освобожденци, но гражданите бяха вражески настроени към християнския култ, както го наричаха. Но Петър имаше малко паство и също като стадо агнета от време на време папството му се нуждаеше от напътствията на кривака на пастира.

Щавачът Корнелий беше станал свещеник на новата църква и домът му беше сред обичайните места за молитва и срещи. Петър стоеше до един от прозорците в стая, пълна с вярващи. Пред прозореца прелетяха искри и Петър се загледа в тях за миг, преди да се върне към папируса в ръката си. Наскоро бе написал послание до верните си последователи и искаше да го чуят от собствените му уста.

— Затова, братя, още повече залягайте да уякчите вашето звание и избор: това като вършите, никога няма да погрешите, защото тъй ще ви се даде свободен вход във вечното царство на Господа нашего и Спасителя Исуса Христа. Заради това ще имам грижа да ви напомням винаги тия работи, макар и да ги знаете, и да сте утвърдени в истината, що е сега пред вас. А и за справедливо считам, докле съм в тая телесна хижа, да ви подбуждам с напомняне, знаейки, че скоро ще оставя моята хижа, както и Господ наш Иисус Христос ми яви. Ще се постарая, обаче, щото вие и след смъртта ми всякога да си припомняте това. Защото ние ви явихме силата и пришествието на Господа нашего Исуса Христа, не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци на Неговото величие. Защото Той прие от Бога Отца чест и слава, когато от великолепната слава дойде към Него такъв глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“. И тоя глас ние чухме да слиза от небесата, като бяхме с Него на светата планина. Освен това имаме по-достоверно нещо — пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви.[1]

Когато Петър свърши да говори, Корнелий го дръпна в ъгъла до печката и му каза:

— Хубави думи.

— От сърцето ми са — отговори Петър.

— Казваш, че ще оставиш телесната си хижа.

Петър изглеждаше непоколебим. Още искри прелетяха зад прозореца.

— Ще се случи скоро. Пламъците на ада поглъщат Рим и се страхувам, че Нерон ще иска да стовари вината върху нечии плещи.

— Върху нашите. Някои обаче казват, че са лемурите.

— Суеверия — каза Петър.

Корнелий прошепна:

— Познавам един човек, който се кълне, че е видял в останките при Циркус Максимус овъглено тяло. Имало опашка.

Петър повдигна вежда.

— Ако е вярно, тогава злото наистина може би е сред нас.

— Трябва да се махнеш от Рим — настоя Корнелий. — Нека те върнем в Антиохия.

— Не — каза Петър. — Ще остана. Така е писано. Христос страда за мен и сега е мой ред да страдам за Него. Знаеш ли, Корнелий, те не разбират, че като ни убиват, само ни правят по-силни. Елате, приятели, да се опитаме да помогнем на братята си. И ако тук се навърта зло, да се възправим срещу него.

 

 

Тигелин задържа пратеника до късно сутринта: знаеше, че Нерон не иска да го занимават с държавни въпроси. Освен това Нерон знаеше за пожара още преди да пламне, нали така? И все пак съобщението от префекта на града трябваше да бъде доставено и след като императорът беше внимателно събуден от личния си секретар Епафродит, грижовен гръцки лемур, му съобщиха, че от Рим са дошли преторианци с важни новини.

След час къпане и парфюмиране Нерон прие войниците в голямата си приемна зала в присъствието на Тигелин, Епафродит и верния си убиец Ацинет. Писмото, което му предадоха, беше ужасно. Циркус Максимус беше разрушен. Южните региони на града бяха в пламъци. Пожарът не можеше да се овладее.

— И какво да направя аз? — риторично попита Нерон. — Да хвана ведрото ли? Това си е проблем на префект Сабин. Това е негова работа! Моята работа е тази вечер да победя в състезанието. Казват, че щял да участва някакъв тракиец с прекрасен глас и щял да ми съперничи. Не мога да разочаровам зрителите си.

— Изглежда, си свършил добра работа, Тигелине.

— Рим е бил построен за много дни, но може да бъде разрушен и за един — с усмивка отвърна Тигелин.

— Не забравяй — каза раздразнено Нерон, — че аз съм заинтересован от разрушението не по-малко от теб, но току-що завърших Домус Транзитория и искам да живея там, докато не построя Домус Ауреа на новопридобитата земя.

Домус Транзитория беше дълъг опасан с колонада палат, който се простираше от Палатин чак до градините на Меценат и заемаше голяма част от Есквилин в Регио III. Но най-голямата цел на императора беше построяването на Домус Ауреа — дворец толкова великолепен и дързък, че да затъмни всички сгради в Рим. Нерон лично беше одобрил плановете и чертежите. Палатът щеше да се простира на двеста акра изгорена земя в подножието на Палатин. Входната зала щеше да е толкова висока, че да побере негова четирийсетметрова статуя, един истински римски колос. Беше висока три етажа — Нерон я бе кръстил Милариа — и щеше да продължава два километра покрай долината на форума през опустошените от пожара квартали Карине и Субурба. Там щеше да има и огромно езеро, същинско море насред Рим, което щеше да се използва за пищни процесии.

— Сигурен съм, че земята, която ти трябва за Домус Ауреа, вече е опожарена — каза Тигелин. — Ако ветровете са благоприятни, Домус Транзитория ще е в безопасност. Аз също съм притеснен за магазините си в Базилика Емилия.

Нерон не беше склонен да му съчувства. Беше направил Тигелин втория по власт човек в Рим — и неизмеримо богат, освен това.

— Ако изгубиш скъпоценната си базилика, ще построиш друга — по-голяма и с по-малки магазини — и ще събираш по-високи наеми. Знаеш как се прави. Ще използваме лемурските кариери за мрамор и цимент и дърво за новите си строежи. Ще дадем хубавата земя на съюзниците си. Ще вземаме комисиона при всяка трансакция. Ще направим състояние на гърба на цялото това страдание и смърт. Не е ли хубаво? Между другото, разпространяваме ли мълвата, че зад всичко това стои християнският култ?

— Да.

Нерон стана и се протегна.

— Хубав ден е днес, Тигелине. Сега ме остави. Гърлото ми трябва да си почине за състезанието довечера.

 

 

Огънят продължаваше да бушува. Пламъци обвиха хълмовете Палатин, Целий и Авентин и жестоките ветрове ги подкараха на север към Есквилин и сърцето на Рим.

Следобед преториански пратеник пристигна с новини, които приковаха изцяло вниманието на императора. Домус Транзитория беше в опасност. Когато чу това, Нерон прати гневни заповеди да се направи всичко, за да се опази собствеността му, и заповяда да се подготви заминаването му за Рим по море на следващата сутрин.

Пристигна с флотилия малки лодки, които поеха срещу течението на Тибър под мръснокафявото небе. Докато лодката му приближаваше града, той се дивеше на огромните облаци дим и страховитите огнени кълбета, които се издигаха величествено във въздуха. Обичайният пристан в Регио XIII беше опожарен, така че флотилията трябваше да акостира до Марсово поле.

Придружаван от Тигелин, Нерон беше отнесен с носилка да се срещне със Сабин, префекта на града, който унило докладва, че градът е оставен на милостта на огъня.

Минаха през портата на Есквилин, после влязоха в тлеещите градини на Меценат, които само допреди дни бяха най-красивото място в Рим. Нерон се качи на хълма и на тумбестата кула на Меценат, за да има по-добра гледка към горящия град. Отвъд долината Палатин старите императорски дворци на Август, Германик, Тиберий и Калигула горяха. Римският форум беше изчезнал, домът на весталките, храмът на Веста, Регията — древният дом на римските царе — огънят бе погълнал всичко. С тежка въздишка Нерон гледаше как пламъците облизват Домус Транзитория. Ивицата земя, която преторианците бяха разчистили, за да спрат огъня, не беше свършила работа.

— Съжалявам, че дворецът ти гори — каза Тигелин.

Нерон вдигна рамене.

— Всичко е за добро. Да постоим тук да погледаме огъня. Красив е, нали?

 

 

На петия ден от пожара Нерон обиколи града. Държеше се като истински император: даваше нареждания за дигите, разпореждаше временен подслон за бежанците на Марсово поле и заповядваше да се достави зърно от Остия. Но въпреки публичните му изявления бяха плъзнали слухове, че тъкмо той и верните нему стоят зад опожаряването, и се надигаше недоволство, че толкова се е забавил, преди да се върне в Рим.

Когато го информираха за слуховете, Нерон каза само:

— Огънят се гаси с огън.

И преторианците и командирите на вигилите веднага получиха нареждане да разпространяват сред римските граждани мълвата, че виновните са християнски подпалвачи — това било отмъщението им за разпването на Христос. Съвсем скоро бдителни граждани обикаляха града, измъкваха християните от всяка неизгоряла къща или магазин и ги убиваха.

До сутринта ветровете бяха утихнали и пожарът беше спрял да се разраства. Но една новина докара Нерон до ярост. Докато той напълно бе изгубил своя Домус Транзитория и щеше да се наложи да се настани във временен дворец, Тигелиновата гордост и радост, Базилика Емилия, бе оцеляла от огнения ад, без дори мраморната й фасада да бъде опърлена. Тигелин дори се хвалел с късмета си.

По-низшият от Нерон се беше уредил по-добре от императора си! Така че Нерон прати в имението на Балбил послание — искаше справедливост. Същата вечер в един магазин за скъпи коприни и лен на най-долния етаж на сградата на Тигелин пламна пожар.

Огънят бързо погълна целия комплекс — и така започна втората фаза на големия пожар. Той се разпространи до Капитолия и опустоши свещените храмове, които предишният пожар беше подминал. Храмът на Юпитер бе загубен, храмовете на Луна и Херкулес, театърът на Тавър също. На другия склон на Капитолия огънят прехвърли стените на Сервий и срути огромни обществени сгради в южния край на Марсово поле, където се бяха скупчили хиляди бежанци. Ако не беше откритото пространство от каменни колонади и внезапното спиране на вятъра, огънят щеше да изгори лагера на бежанците и да погуби още хиляди. Когато след два дни пожарът най-сетне спря, само четири от четиринайсетте квартала на Рим се бяха разминали с разрушението.

 

 

Щом се чу, че Базилика Емилия гори, дотичаха хора да повикат Корнелий, защото неколцина от неговото паство имаха магазини в сградата, а беше християнски дълг човек да помогне на братята си. Апостол Петър беше с Корнелий, когато пристигна пратеникът, и двамата се втурнаха към мястото на пожара.

Вибий не беше доволен от заповедта да подпали Базилика Емилия посред бял ден, но пък Балбил не можеше да не се подчини на пряка заповед от императора. Докато Вибий се измъкваше през един прозорец откъм задната уличка, някакъв собственик на магазин го видя и хукна да го гони, но не можа да го настигне.

 

 

Петър прегърна през раменете един ридаещ търговец и му каза, че Христос ще се погрижи за него и семейството му. В същия миг търговецът внезапно се напрегна и посочи.

— Това е човекът, който запали пожара!

Вибий се беше върнал да се порадва на злодейството си. Щом видя, че търговецът го сочи, побягна.

На младини Петър беше рибар и с брат си Андрей бяха участвали в тежки схватки, за да опазят местата си за риболов. Исус проповядваше против насилието, но Петър не се плашеше от несправедливостите.

— Да го хванем! — извика той и християните се втурнаха като един след Вибий.

По-младите почти го настигнаха, но по-възрастните изостанаха. Петър и Корнелий бяха най-отзад.

Когато стигнаха Порта Апия, Петър спря, за да си поеме дъх, и каза тъжно:

— Изгубихме ги. За нищо не ставам вече.

— Надявам се да съм поне наполовина толкова пъргав, когато стана на твоите години — каза Корнелий.

Един от групата се върна тичешком при тях и каза задъхано:

— Сгащихме го. Влезе в една вила.

 

 

Вилата на Балбил беше станала убежище.

Почти стотина лемури се бяха събрали тук — собствените им домове бяха в опасност или вече бяха изгорели. Повечето бяха заможни, жените и децата бяха разглезени и липсата на обичайните удобства беше довела до груби препирни за най-основните неща. Балбил имаше добри запаси от зърно и вино, но все пак скоро щеше да се наложи да помоли Нерон да му прати провизии.

Слугата Антоний тревожно почука на вратата.

— Какво има? — раздразнено попита Балбил. — Сега пък от какво се оплакват? Не са ли благодарни, че имат покрив над главите?

— Тълпа — задъхано каза Антоний. — Влязоха през портите!

— Каква тълпа?

Слугата посочи през прозореца.

Балбил нахлузи сандалите си и излезе на балкона. В градината хора размахваха факли и щом видяха високия смугъл патриций да ги гледа отгоре, се разкрещяха.

— Какво искате? — провикна се Балбил.

Един извика в отговор:

— Искаме мъжа, който подпали Базилика Емилия! Знаем, че е тук.

— Уверявам ви, че тук няма човек, който е палил пожари — отговори Балбил.

Друг извика:

— Дай ни го или ще ви изгорим!

— Аз съм астрологът на императора! Махнете се или ще отговаряте пред преторианците!

Балбил се обърна и влезе.

— Махайте се, отрепки! — викна Антоний и го последва.

— Кои са тези? — попита Балбил.

— Не знам, господарю.

— Разбери.

Балбил бързо слезе по стълбите, намери Вибий, който пиеше вино в претъпкания вътрешен двор, и му изръмжа:

— Проследили са те.

— Да — спокойно отговори Вибий. — Казах ти, че трябва да изчакаме да се стъмни.

— Да, каза ми. Сега какво ще правим?

Вибий допи виното, метна чашата в езерцето и извади меча от ножницата си.

— Как ще ти послужи това срещу тълпата? — попита Балбил.

— Докато те ме гонят, свали всички в колумбария. Това е единствената надежда. Може и да подпалят вилата, но после ще си тръгнат. Прати вест на Нерон. Върви в Анций и измисли нещо. Аз ще избия колкото мога повече от тях.

Отвън долетяха още викове и отнякъде долетя пламтяща факла. Един млад лемур бързо я вдигна и я угаси в езерцето.

Петър и Корнелий тъкмо бяха дошли в градината и Петър извика на хвърлилия факлата:

— Спрете! Вътре може да има невинни!

Вибий размаха меча си, изскочи през страничната врата и с рев и проклятия към събралата се тълпа побягна по Виа Апия. По-младите християни хукнаха по петите му като кучета след заек.

Един го настигна и го сграбчи изотзад. Двамата паднаха и жестоко се сборичкаха. Вибий изпусна меча си, но успя да докопа младежа за врата и почна да го души. Останал без дъх, младежът отблъсна Вибий с коляно. Верижката на врата му се скъса и остана в ръката на Вибий.

Вибий я захвърли настрана, сграбчи падналия наблизо меч, надигна се на коляно и разпра корема на християнина. После скочи и отново побягна към Виа Апия. Другите мъже го подгониха.

— Бързо! — извика Балбил на лемурите. — В колумбария! След мен!

Лемурите се заизливаха от вилата в градината с овощните дръвчета и почнаха да се вмъкват в правоъгълния мавзолей с куполообразен покрив. Антоний държеше капака отворен, докато господарят и гостите слизаха по тесните стълби. После го затвори, изтика един малък олтар върху него, за да го скрие, и затича към горичката. Докато прескачаше изкормения християнин, нещо на земята до него го накара да спре — сребърен медальон на скъсана сребърна верижка. Той го вдигна, изруга и хукна обратно към колумбария.

След като се увери, че няма опасност, пак изтика олтара и потропа по капака.

— Господарю! Знам кои са! Отвори бързо!

Балбил отвори и погледна нагоре от тъмната шахта. Антоний пусна медальона в ръцете му, затвори капака и пак го скри с олтара. После отиде в горичката, спря под едно дърво, седна и без миг колебание си преряза гърлото.

На светлината на пушливите лампи Балбил разгледа медальона.

Монограмът хи-ро.

Християни!

„Да бъдат проклети от небесата! Дано Нерон ги избие всичките — мъже, жени и деца! Проклети да са вовеки!“

Стотина лемури се блъскаха в колумбария, бореха се за всеки сантиметър пространство.

Балбил застана под фреската си с астрологическите знаци и им заповяда да млъкнат. Някакво момиченце се разплака. Той заплаши, че ще го убие, ако някой не го накара да млъкне, после изсъска:

— Чуйте ме! Трябва да оцелеем тази нощ. На сутринта ще намерим убежище другаде. Ние сме по-силни от тях. По-добри сме от тях.

 

 

Един от християните беше видял Антоний и го последва. Намери го още потръпваш и топъл, кръвта се стичаше от врата му. Християнинът хукна при Корнелий и Петър и викна:

— Елате. Трябва да видите нещо!

Когато застанаха над трупа на Антоний, мъжът смъкна панталоните на роба.

— Господи! — възкликна Корнелий.

Петър се подпря на едно дърво, за да не падне.

Антоний имаше опашка.

Когато се върнаха във вилата с изцапани от кръвта на Вибий юмруци и сандали, младите християни завариха Петър до дървото. Един държеше нож в едната си ръка и нещо друго в другата. Показа го на Апостола. Беше окървавена розова опашка.

— Не можем да отречем — каза потресен Петър. — Те не са призраци. Те са истински. Какво да правим, когато срещнем сред нас истинско зло, зло такова, че може да е дело само на сатаната?

— Трябва да го прочистим — каза Корнелий.

— Няма друг отговор — прошепна Петър. После повиши глас: — В името на Всемогъщия Христос, запалете огън и пратете тези дяволи обратно в ада!

 

 

Балбил чуваше приглушените викове на християните и тропота на краката им над главата си.

Лемурите клечаха пред него, натъпкани като осолени риби в каца: мъжете стоически, жените ядосани, децата неспокойни. Над тях в локулите по стените почиваха урните с праха и скелетите на предците им. Острата миризма на тлен изпълваше ноздрите им.

А после приглушените викове над главите им спряха и настана тишина.

Балбил се напрегна и се заслуша.

Чуваше гласа на Петър, но не можеше да различи думите.

Чу тихо свистене и ушите му изпукаха, когато бурният огън лумна отгоре и засмука част от въздуха в камерата.

Температурата в криптата бързо започна да се покачва.

След малко чуха гръмовен трясък — куполът на покрива се срути на пода на мавзолея.

Мина още време и маслените лампи запримигваха и започнаха една след друга да гаснат в останалия без кислород въздух. Когато угасна и последната, се озоваха в пълен мрак.

И в мрака Балбил чуваше пъшкането и хриптенето на сто мъже, жени и деца.

Той беше най-силен и най-високо, така че остана последен. Падна на колене в тъмнината. Стискаше медальона хи-ро толкова силно, че от ръката му потече кръв, а последното му чувство беше разтърсваща ярост — толкова голяма и гореща, че сякаш изпепели мозъка му.

 

 

Щяха да минат седмици преди пожарите в Рим да изгаснат съвсем, но Нерон бързичко се зае да внесе малко радост в живота на измъчените си поданици.

Войниците му заловиха всеки оцелял в пожара християнин, достатъчно глупав да не избяга. Малко публични пространства за подобаващо отбелязване на събитието бяха оцелели, така че Нерон покани гражданите в градините на единственото си непокътнато имение от другата страна на Тибър.

Там, на личната му писта за надбягвания, докато гладните граждани се гощаваха с топъл хляб, Нерон влезе тържествено, преоблечен като колесничар, на позлатена квадрига. Под звука на тръби апостол Петър беше изведен на пистата. Беше арестуван заедно със свещеника Корнелий и няколко последователи в християнска къща близо до хълма Пинций. Когато войниците пристигнали, Петър им се усмихнал, все едно виждал стари приятели.

Завлякоха Петър на висока дървена платформа в средата на пистата, за да го видят всички, и Тигелин високо обяви, че той е водачът на заговора за унищожението на Рим. Когато завърши речта си, седна до Нерон на императорската трибуна и заедно гледаха как преторианците се захванаха с чуковете и пироните.

— От сигурен източник знаем, че този човек, Петър, и неговата шайка са убили Балбил и останалите — каза Тигелин.

— Омразата ми към тях и без това беше голяма — отвърна Нерон през стиснати зъби. — Сега е хиляда пъти по-голяма. Те са убили моя велик астролог и ни отнеха цвета на лемурите. Членовете на тяхната църква завинаги ще бъдат най-големите ни врагове. Убийте ги. Смажете ги. Прокълнете ги завинаги.

— Какво да правим с Балбил? — попита Тигелин.

— Той почива в собствения си колумбарий. Нека лежи там в мир.

Петър беше разпънат върху дървен кръст не по-различен от онзи, на който Понтий Пилат бе разпнал Христос. Забиха в дланите и глезените му железни гвоздеи, но докато Исус Христос бе разпнат по обичайния начин, Нерон отреди на Петър още позор — да бъде разпнат с главата надолу.

Милият старец умря бавно и мъчително в следобедната жега, като до края заявяваше — твърде тихо, за да го чуят — любовта си към Бог, любовта си към своя Спасител и приятел Исус Христос, и непоклатимата си вяра, че доброто е победило поне малко от злото на света.

За неописуемо удоволствие на тълпата, докато животът на Петър гаснеше, двеста християни, мъже и жени, бяха изблъскани на стадиона, съблечени голи, бичувани и вързани на клади. Гладни кучета, полудели от миризмата на кръв, бяха пуснати да ги довършат.

И тази нощ и още много нощи градините на Нерон бяха сцена за отвратително зрелище: християни, потопени от Нерон в мас, бяха превърнати в човешки факли, за да осветяват останките на някога великия Рим.

Бележки

[1] Второ съборно послание на Апостол Петра, глава 1, 10:19 — Б.пр.