Глен Купър
Ще дойде дяволът (11)

10.

Кеймбридж, Англия, 1584 г.

Беше Цветница.

След четири дълги години.

Всяка минута от всеки час от всеки ден го водеше към този миг. Последният му публичен дебат.

В много отношения животът на учения беше също толкова тежък като този на работника или търговеца. Шест дни в седмицата ставане в пет сутринта за богослужението в параклиса. После закуска и лекции по логика и философия. Обяд в единайсет — само късче месо, хляб и бульон, после занимания по гръцки и реторика. Цял мъчителен следобед, изпълнен с обучение по дебати и диалектика, интелектуално състезание, което тренира младите умове. Вечерята беше малко по-добра от обяда, после учене до девет часа, когато денят приключваше за всички, с изключение на него. Докато другите спяха, той седеше в ъгъла и пишеше безценните си стихове още час-два. Неделите съвсем не бяха по-леки.

Сега крачеше по прашния под пред залата за лекции, облечен в простата си черна тога. През затворените врати чуваше как публиката шумоли, докато се настанява в галерията. Някои щяха да го подкрепят, но повечето бяха злорада шайка, която щеше да се зарадва повече, ако го види да се провали.

Успехът щеше да означава присъждане на бакалавърска степен и автоматично приемане в програмата за магистър. След което Лондон щеше да е в краката му. Провалът би означавал позорно завръщане в Кентърбъри и живот в неизвестност.

Стисна юмруци, за да повдигне бойния си дух.

„Аз съм създаден за величие. Създаден съм да стъпча дребните им умове с ботушите си и да строша черепите им като яйчени черупки.“

Норгейт, ректорът на колежа „Бенет“, висок и сух, отвори вратите и обяви:

— Кристофър Марлоу, готови сме за вас.

 

 

Преди четири години Марлоу беше дошъл от Кентърбъри в Кеймбридж. Седемдесетте мили му бяха отнели три дни друсане в каруци с ряпа и се бе наложило да слуша празните приказки на селяците. Един търговец го остави в покрайнините на града и той извървя последната миля, като мъкнеше вързопа с вещите си. Минувачите не му обърнаха внимание, когато влезе в града през портата „Тръмпингтън“ — поредното момче, което отиваше в университета за новия зимен семестър.

Шестнайсетгодишното момче трябваше да пита за пътя. В една уличка до някаква кръчма видя някакъв мъж да пикае.

— Къде е колежът „Бенет“? — попита високо Марлоу. Без „моля ви, сър, бихте ли…“ Не му беше присъщо.

Мъжът се обърна намръщено, което подсказваше за желанието му да хвърли младежа в калта заради нахалството му — когато си прибере оная работа обаче. Но размисли, след като огледа студента от главата до петите. Може би заради твърдите тъмни очи на Марлоу или заради сериозните стиснати устни, заради странната тържественост на младежката му брада или заради царствената му осанка. Така че човекът омекна и каза на момчето това, което искаше да научи:

— Пресечи Пени Фардинг Лейн, мини покрай църквата „Свети Ботолф“, завий надясно по Бенет Стрийт и там в четириъгълния вътрешен двор.

Марлоу кимна, тръгна и скоро стигна на мястото, което щеше да бъде негов дом през следващите шест години и половина.

Беше спечелил място като Паркъров студент благодарение на похвалното си представяне в „Кингс Скул“ в Кентърбъри. Онзи първи ден в Кеймбридж беше последният младеж, който влезе в определената им стая в северозападния ъгъл на вътрешния двор. Другите Паркърови студенти Робърт Текстън, Томас Люгар и Кристофър Пашли, всички бедни като църковни мишки също като него, бяха подредили скромните си вещи и се караха за оскъдните мебели, които им бяха осигурени — две легла, два стола, маса с три столчета, нощни гърнета и легени. Спряха да се карат и заоглеждаха стройния и мрачен закъснял колега.

Марлоу не си губи времето с любезности. Погледът му се стрелкаше като на диво животно, което оглежда територията си.

— Аз съм Марлоу. Къде ще спя?

Люгар, пълничко пъпчиво момче, посочи едното легло и каза:

— Ще спите с мен. Надявам се, че няма да си сваляте панталоните нощем, господин Марлоу.

Марлоу хвърли вързопа си на леглото и за първи път от дни се усмихна — мимолетна сардонична усмивка:

— В това, приятелю, можеш да си сигурен.

 

 

Марлоу стоеше с лице към изпитващите с издадена брадичка и спокойно отпуснати покрай тялото ръце. За четири години беше пораснал с цяла стъпка и беше възмъжал. Брадата и мустаците му бяха станали по-гъсти и елегантно обрамчваха издълженото му триъгълно лице. Меката му кестенява коса се спускаше точно до колосаната накъдрена яка. Докато повечето от връстниците му започваха да добиват камбестите носове и издадени челюсти, които щяха да бележат по-зрелите им години, чертите на Марлоу си оставаха деликатни, дори момчешки, и той носеше хубостта си с надменно изражение.

До ректора на колежа седяха трима по-възрастни студенти, които учеха за магистри, всички с вид на садисти, които искат да въртят жертвата си на шиш. След като темата за дебата бъдеше зададена, Марлоу щеше да участва в словесен двубой с тях в продължение на четири изтощителни часа и до вечеря съдбата му щеше да бъде ясна.

Някой в публиката настойчиво се покашля. Марлоу се обърна. Беше приятелят му Томас Люгар, който щеше да бъде подложен на същото това изпитание на другия ден. Люгар му намигна окуражително. Марлоу се усмихна и се обърна към комисията.

— Е, господин Марлоу — започна ректорът. — Ето каква е финалната тема за вашата бакалавърска степен. Бихме искали да помислите над следното и да започнете незабавно дебата: според Божиите закони доброто и злото са пряко противопоставени едно на друго. Може да започнете.

Марлоу едва потисна радостта си. Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре съвсем лекичко, но достатъчно да изнерви изпитващите.

„Работата е в кърпа вързана. Вече съм бакалавър.“

В столовата сто и двайсетимата студенти на колежа „Бенет“ обикновено не се смесваха. Мръсните витражи пропускаха едва-едва светлината на ранната вечер, но беше късна пролет и сизарите още нямаше нужда да палят свещите.

В единия край на залата ректорът и преподавателите седяха на висока маса на издигната платформа. Четиримата секретари от най-престижните курсове и с най-високите стипендии седяха точно под ректора. Шестимата Николас — Бейкънови студенти идваха след тях. Марлоу седеше на съседната маса с останалите студенти, включително Паркъровата група. Пансионерите, до един богаташи, запълваха масите в останалата част на залата. За разлика от студентите, те плащаха за храна и други разноски. Интересът им към академичния живот беше като цяло оскъден: съдбата им беше да пият, да играят тенис и да натрупат точно толкова образование, колкото да се върнат по домовете си в провинцията като мирови съдии. За капак на смесицата студенти идваха сизарите, бедни момчета, които бяха достатъчно умни да посещават университет, но не бяха достатъчно изтъкнати за стипендии. Те трябваше да прислужват на колегите си, за да плащат таксите, подслона и храната си.

Марлоу беше в добро настроение и поръча допълнителни бутилки вино за своята маса. Не можеше да си го позволи, но неговият сизар, първокурсник, прилежно ги записа в сметката му за бъдещо разплащане.

— Предполагам, че всички може да пийнете по още някоя глътка, но лъвският пай е за магистър Марлоу — провикна се Марлоу към сътрапезниците си.

— Добре звучи нали? Магистър Марлоу! — възкликна приятелят му Люгар. — Моля се утре по това време и аз да съм издържал дебата си и да съм получил бакалавърска степен. Страх ме е да си помисля какво ще стане с мен, ако се върна в Норфък без степен! — По безбрадото лице на Люгар все още имаше пъпки и беше останал закръглен, докато повечето от другите бяха тънки като клечки. Макар че Марлоу се славеше с невъздържаността си и готовността си да обстрелва колегите си с хитроумните си съсипващи саркастични забележки, Люгар беше останал незасегнат от тях благодарение на непрекъснатото си самоподценяване.

От другата страна на масата един студент, две години по-голям от Марлоу, сериозен младеж, който учеше за магистър, се обади:

— Доста добре се представихте днес, Марлоу. Почти толкова впечатляващо колкото собствения ми финален дебат.

Марлоу вдигна чашата си към него. Въпреки че го беше виждал почти всеки ден цели четири години, всъщност не го познаваше. Робърт Сесил беше сред малкото хора в Кеймбридж, които му вдъхваха страхопочитание. Да, разбира се, баща му беше барон Бъргли, външният секретар на кралицата и по право най-влиятелният мъж в държава без крал, но не беше само това. Сесил беше силен като орач, умен като всеки от Бейкъновите студенти и уверен в способностите си като самия Марлоу.

Но Марлоу превъзхождаше Сесил в една област и се изпълни с пиянска благодарност, когато Сесил го прикани да им я демонстрира:

— Хайде, магистър Марлоу, окажете ни честта да чуем нещо от вашите стихове по този случай, по случай издигането ви.

Марлоу стана и се подпря с ръка на масата.

— Магистър Сесил, ще изрецитирам пасаж от едно произведение, над което работя: първата ми сценична пиеса.

— Играете значи, така ли? — попита Сесил. — На коя сцена?

— Като негов приятел по легло — извика Люгар под бурния смях на останалите, — мога да потвърдя, че по цяла нощ си играе!

— Тишина — нареди Сесил. — Да чуем какво е написал нашият човек и ако не ни хареса, ще пратя в двора едно птиченце, което да каже на добрата ни господарка, че училищата й са занемарени.

Марлоу вдигна мелодраматично ръце и когато всички погледи се обърнаха към него, започна:

„Нима ще се лиша от младостта ти,

прекрасни момко, радост за очите,

щом аз, съгрят от жаркия ти дъх,

обръщах често на нощта конете,

за да не бъдеш скрит от моя взор?

Седни тук на коляното ми — ето.

Съдбата горда укроти, разкъсай

на Времето конеца. Та не са ли

вси бози под властта ти, а земята

и небесата в служба на сластта ти?“

Ухили се, изпи виното си на един дъх, седна и махна на своя сизар да му долее.

Сътрапезниците чакаха Сесил да отсъди:

— Прилично, магистър Марлоу — каза той. — Съвсем прилично. Птиченцето ми ще трябва да остане в клетката си и да забрави за пътуването до Лондон. На кого ще дадете тези думи и как ще наречете пиесата си?

— Тъй казва Юпитер! — каза Марлоу. — И ще нарека пиесата „Дидона, картагенската царица“.

— Е, Марлоу, ако след три години ви ръкоположат, светът със сигурност ще загуби един прочут драматург.

Последни на масата останаха Марлоу, Сесил и Люгар. Свечеряваше се и Люгар се оплака, че трябва да си ляга рано.

— Чувам, че колегите не са много благосклонни към шансовете ти, Люгар — рязко каза Сесил.

— Сериозно ли говорите? — уплашено попита Люгар.

— Да.

— Не бива да се провалям. Иначе — край с мен.

— Ако се удавиш в Кам, Томас, ще напиша поема за теб — каза Марлоу.

— Ще се оправя, стига да не ми дадат нещо по математика. Знаеш колко съм зле с математиката, нали, Кристофър?

— Не се безпокой, Томас. Утре ще си пиян като мен. Ще празнуваш.

Когато Люгар се изнесе, Сесил стана и потупа Марлоу по гърба.

— Старият Норгейт ще ви го каже на закуска, но вие ще сте в комисията на Люгар на защитата му. Аз също.

Марлоу лукаво вдигна очи:

— Наистина ли? Колко интересно.

Сизарът дойде да доразчисти масата, но Марлоу го прати за още вино и му нареди да запали свещите. Момчето се подчини. Марлоу се взря в трепкащия пламък на свещта и натежалата му от виното глава клюмна. Той запримигва и свещникът, най-обикновен калаен свещник, привлече вниманието му. Беше го виждал всеки ден цели четири години, но тази вечер той събуди спомените му. Много приличаше на един свещник, който беше видял преди тринайсет години.

 

 

Баща му беше вечно ядосан и вечно ругаеше, докато работеше. Седемгодишният Кристофър седеше до огъня и усилено си драскаше на една изписана опърлена страница от тефтера на баща си, която майка му беше спасила от огъня.

„Слънце грее,

птички пеят.

Литна синята —

къде е?“

Доволен от себе си, той вдигна очи и видя на прага жена, която се оплакваше от работата на баща му. Беше жената на пекаря, Мери Плесингтън. Шевовете на наскоро закърпената й обувка били изпуснали.

Баща му мълчаливо взе обувките и когато жената си тръгна, я напсува, както си знаеше.

— Мръсна вещица. Сигурно е разпрала шевовете, докато е ритала мъжа си по задника. Проклета католичка. Дори не трябва да й вземам поръчките.

Майка му, Катрин, вдигна очи от ръкоделието си.

— Папска помия. Заради нея ми се иска да плюя върху собствения си под.

Обущарската работилница и дневната им бяха в едно и също помещение. Баща му по цял ден седеше на тезгяха, режеше и пробиваше кожи и мърмореше. Семейство Марлоу били създадени за нещо по-добро, така казваше. Хубаво и добре било, че той се издигнал до свободен човек и успял да стане член на обущарския еснаф с всички привилегии, които вървят с това. Но все още бе на доста ниско стъпало и не можеше да сдържи презрението си към аристокрацията и всеки, който живееше по-добре от него.

— Катрин — провикна се той, — виж как се справя с учението младият Кристофър. Ето така ще победи негодниците. С добро образование ще стане един от тях, поне те така ще си мислят. После ще се издигне над тях и ще заеме полагащото се за един Марлоу място — място на върха.

Кристофър беше единствен син и най-голямо дете, след като по-голямата му сестра беше починала от треска. Ходеше в училището при „Св. великомъченик Георгий“, ръководено от енорийския свещеник отец Суитинг. Бързо се научи да чете и от първите дни, когато печатната страница придоби смисъл за него, в главата му се раждаха стихове и рими, които настояваха да ги запише. Те бяха весел контрапункт на други мисли, които бълбукаха в ума му, мрачни мисли, които го плашеха, когато беше по-малък.

— Ние различни ли сме? — попита майка си, когато беше на пет.

— Да.

— Господ ли ни е направил такива?

— Господ няма нищо общо.

— Понякога ме е страх.

— Страхът ти ще изчезне — успокои го майка му. — Когато пораснеш, ще се радваш, че си различен, повярвай ми.

И беше права. Страхът бързо избледня и се смени с нещо чудесно, с усещане за превъзходство и сила. На седем той истински харесваше себе си и това, в което се превръщаше.

Синът на пекаря, Мартин Плесингтън, беше в неговия клас. Томас Плесингтън беше сред най-заможните търговци в Кентърбъри, богат протестант с петима чираци и две пещи. Мартин имаше едър кокал и щеше да стане великан като баща си. В училище беше тъп, но на улицата беше побойник и налагаше превъзходство с мускулите си.

Един ден Кристофър си тръгна от училище почти последен: както винаги се раздели неохотно с книгите на отец Суитинг. Тръгна си по обичайния кратък път зад таверна „Главата на кралицата“ и конюшните за коне под наем.

За своя изненада видя дебелите крака на Мартин Плесингтън да стърчат от един прозорец на къщата на собственика на конюшните. После Мартин се измъкна и клекна на земята, притискаше нещо към гърдите си. Погледна Кристофър и изсъска:

— Разкарай се!

— Какво е това? — попита Кристофър.

— Не е твоя работа.

Кристофър се приближи и го видя. Калаен свещник, украсен с разкошен католически кръст.

— Открадна ли го?

— Бой ли искаш? — беше гневният отговор.

Кристофър не се смути.

— Сигурно искаш да го продадеш. Освен ако вашите не са тайни паписти, които ще го използват в незаконни служби.

— Ти на кого викаш папист бе? — кипна Мартин и почервеня. — Вие Марлоу не сте достойни и задниците на Плесингтън да обършете.

— Виж сега — спокойно каза Кристофър. — Ако ми дадеш да го видя, кълна се, че няма да кажа на никого какво си направил.

— Защо искаш да го видиш? — подозрително попита Мартин.

— Защото е хубав.

Мартин се замисли за миг, после му подаде свещника. Беше с кръгла основа и тежеше колкото една, дори две тухли. Кристофър го разгледа внимателно, после огледа уличката и в двете посоки.

— Виж? — каза изведнъж.

— Какво? — отвърна Мартин и се обърна.

— Това.

Кристофър замахна със свещника с цялата си сила и стовари основата му върху слепоочието на Мартин. С приятно за ухото хрущене, звук като от обувка, която троши лед, Мартин падна на колене, после по очи. От раната шурна кръв. Мартин потрепка няколко секунди и се отпусна.

Кристофър пъхна окървавения свещник под ризата си и повлече безжизненото тяло към конюшните. Беше по-трудно, отколкото си беше мислил, но не се отказа, докато не вкара Мартин вътре. Изплашените коне се размърдаха, зацвилиха и се задърпаха.

Остави Мартин до една копа сено и спря да си поеме дъх. После бръкна под ризата си и извади свещника. Металът изцапа пръстите му с червено.

С лявата си ръка Кристофър отвори устата на Мартин, а с дясната напъха свещника колкото можа по-навътре в гърлото му; гледаше как кръвта се събира и изпълва зейналата дупка.

На другия ден столът на Мартин в училище остана празен и отец Суитинг пророчески отбеляза, че било по-добре да е умрял, отколкото да е избягал от училище. С леко сърце Кристофър се прибра у дома — мина покрай конюшните. Вратите им бяха затворени и наоколо не се мяркаше никой. Когато се прибра, майка му и баща му седяха на масата и тихо разговаряха; сестрите му щапуркаха боси из къщата.

— Чу ли? — попита баща му. — Чу ли за Мартин Плесингтън?

Кристофър поклати глава.

— Мъртъв е — каза баща му намръщено. — С пукната глава и католически свещник, наврян в гърлото. Разправят, че били папистите — че са убили момче протестантче. Казват, че в Кентърбъри се задават проблеми. Същинска гражданска война. Разправят че две момчета католици вече били очистени от протестански банди. Какво ще кажеш?

Кристофър нямаше какво да каже.

— Днес си облякъл хубавата си риза — похвали го майка му. — Намерих другата ти на топка между дюшека и стената. — Тя посегна към скута си, вдигна я и я разгъна. — Оцапана е с кръв.

Кристофър се усмихна и се видя дупката от падналите му млечни зъбки. Той се изпъчи и каза:

— Аз бях. Аз го убих. Надявам се да има война.

Баща му бавно стана, извиси се над седемгодишното момче. Устните му потрепериха.

— Добро момче — каза баща му. — Гордея се с теб. Днес заради теб са умрели католици и ще умрат още. Ти си чест, чест за кръвта на Марлоу.