Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil Will Come, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание

Глен Купър. Ще дойде дяволът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

ISBN: 978-954-655-363-8

История

  1. — Добавяне

4.

Утринна молитва в параклиса. Преглед на плановете на уроците. Преподаване. Оценяване на домашните. Вечерна молитва. Вечеря с останалите монахини. Четене и медитация. Молитва преди лягане. Лягане.

Такъв беше ритъмът на Елизабета, нежният пулс на дните й през седмицата.

Съботите бяха за параклиса и молитви в уединение, за пазаруване, за приказки със сестрите и послушничките, може би за някой футболен мач или филм по телевизията.

Но най-много обичаше неделите. Ходеше на месата в базиликата „Санта Мария“ в Трастевере. Точно тук като момиче беше получила първото си причастие, тук се беше молила за болната си майка, тук я беше изпратила на една болезнено тъжна погребална служба, тук идваше за изповед, за утеха, за радост.

Странно беше, мислеше си Елизабета, как се беше развил животът й. Като момиче беше запалена по идеите за приключения и пътувания и археологията й се струваше като билет за екзотичното. Но гравитационното привличане на древната базилика „Санта Мария“ се оказа по-силно от това на Луксор или Теотиуакан. Баща й, разсеяният вдовец, щеше да се нуждае от нея, беше решила тя. Дзадзо и Микаела, всеки по своя си очарователно егоцентричен начин, със сигурност нямаше да се грижат за него както трябва, особено когато остарееше. Така че в университета премести хоризонтите си по-близо до дома и записа класическа археология.

После Дзадзо я запозна с приятеля си от академията Марко. Милият Марко, който искаше единствено да е полицай, да се ожени за жената на мечтите си и да вика като обезумял за футболен клуб „Рома“. Той никога нямаше да напусне Рим, това беше сигурно, така че Елизабета стесни амбициите си още — римска археология и раннохристиянския период, когато катакомбите започнали да правят на решето меката вулканична почва на града. Щеше да остане в Рим завинаги. С Марко и със семейството си.

А после — ужасната нощ, когато Марко й беше отнет. Онази нощ беше предвестник на дълъг период на физическо възстановяване и усилени разсъждения, след който тя разглоби себе си и се сглоби такава, каквато искаше да бъде.

Сега цялата вселена на Елизабета се побираше в рамките на един квадратен километър на западния бряг на Тибър. Училището й беше тук, църквата й, апартаментът на баща й на Виа Луиджи Мази. Същите няколко пресечки, които опасваха детството й. Изолираността беше успокояваща като утроба.

 

 

Месата свърши. Елизабета взе причастие от стария отец Санторо, свещеника, който се грижеше за църковните нужди на ордена й и чийто старчески глас пазеше тембъра на добре излята камбана. Поостана под купола на апсидата, след като повечето от енориашите си тръгнаха, попиваше неподвижността. Над главата й имаше библейски сцени, плуващи сред море от златни плочки. Куполът беше проектиран от Кавалини през дванайсети век и разказите, изобразени на мозайките, бяха толкова сложни, че тя, след всички тези години, продължаваше да открива образи, които не беше виждала досега. Веднъж беше забелязала тънка мозайка с птиче присмехулник, страшно трудна за намиране, и никога не забравяше да извие врат и тихичко да й намигне за здрасти.

В слабата светлина на пролетната утрин Елизабета вървеше целеустремено към апартамента на баща си. Хората, с които се разминаваше, бяха два вида. Едните, основно по-възрастни, активно търсеха погледа й, надявайки се на усмивка или кимане за благословия. Другата група сякаш се преструваше, че тя не съществува, сякаш расото й беше наметало невидимка. Тя предпочиташе втората. Тези разходки бяха ценни за нея, тайни напомняния за светския живот, който беше загърбила. Обичаше да разглежда витрините на магазините, да чете филмовите плакати, да гледа лекотата, с която общуваха младите двойки на улицата, и да си спомня какво беше да върви по тези улици като „цивилна“. Но нищо, което виждаше, не променяше решението й и не накърняваше по никакъв начин основните неща, в които беше сигурна: тъкмо напротив. Всяко преминаване през старото й царство беше потвърждение. Тя се гордееше, че носи вярата си върху черните си ръкави, че открито прославя силната си любов към Христос, която носи в сърцето си.

На вратата се подготви. Баща й всеки път отваряше много рязко, вече не толкова от горчивина, колкото — несъмнено — по навик.

Целунаха се. Той я цунка толкова бързо, че не улучи бузата й, а целуна крайчеца на булото й.

— Как беше месата?

— Прекрасна.

— Заслепена си от светлината?

Тя тръгна след него към кухнята и въздъхна.

— Да, татко, точно така.

Както винаги в носа я блъсна миризмата на тежкия тютюн за лула „Кавендиш“, който замъгляваше въздуха. Като момиче почти не го забелязваше, освен когато в училище някой от съучениците й не подушеше якето й и не започнеше да й се подиграва. Просто така миришеше нейният свят. Сега, вече пораснала, потръпваше при мисълта на какво приличат дробовете на баща й след толкова десетилетия.

Съвсем подобаващо за професор, Карло Челестино живееше в просторен апартамент на последния етаж на бял блок на една тясна стръмна уличка. Имаше три спални. Едната тя делеше с Микаела, докато не отиде да следва в университета. Дзадзо, благословеният син, винаги беше имал самостоятелна стая. Сега спалните им събираха прах, заключени в някакво изкривяване на времето и пространството. Вратата на спалнята на баща й беше затворена. Винаги беше затворена и тя не знаеше в какво състояние е стаята, въпреки че останалата част от апартамента беше разхвърляна. За праха и мръсотията се грижеше чистачката, която се страхуваше да пипа нестабилните купчини документи и книги, които покриваха повечето повърхности в общите помещения.

Карло Челестино не се вписваше особено в стереотипа за математик. Имаше квадратни рамене, яки крака и червендалестия тен на селянин, което го отличаваше сред тънките като вретена бледи колеги, които населяваха катедрата по теоретична математика в „Ла Сапиенца“. Но той беше различен открай време, генетична издънка, пръкнала се неочаквано в семейство на обикновени мандраджии, момче, чиито първи детски спомени не бяха за крави и пасища, а за числа, които жужаха в главата му и се подреждаха.

Беше запазил старата ферма на родителите си в Абруцо и прекарваше уикендите и ваканциите сред хълмовете с изглед към Адриатическо море — вършеше толкова физическа работа, колкото можеше да понесе шейсет и осем годишното му тяло, и оставяше ума си да си играе с теоремата, с която се бореше цял живот — хипотезата на Голдбах, математическо предположение, което съпругата му твърдеше, че обича повече от нея.

— Представи си — казваше тя с онова раздразнено изражение, което Елизабета и Микаела щяха да наследят, — да прекараш целия си живот в опити да докажеш, че всяко четно число, по-голямо от две, може да се представи като сума на две прости числа!

Тя не можеше да си го представи тогава, а какво ли щеше да мисли, ако беше поживяла още двайсет и пет години? А ето че той все още се мъчеше да докаже проклетата теорема, за да може да се хвали с постижение, което убягваше на математиците вече 250 години.

Сега й се стори, че баща й е уморен, гъстата му бяла коса беше по-разрошена от обикновено.

— Как си, татко?

— Аз ли? Добре. Защо?

— Просто така. Само питам. Кога ще дойдат Микаела и Дзадзо?

— Няма да дойдат, преди да си приключила с готвенето, нали знаеш.

Тя се засмя и си сложи престилката.

— Дай да видим как е месото.

Той извади агнешкото от хладилника и докато тя разгъваше кафявата хартия, изведнъж изтърси:

— Не искат да ми дават повече докторанти.

— Знаех си, че има нещо — каза тя, без да откъсва очи от розовото месо.

— Правят го, когато решат, че някой е вече прекалено стар или прекалено слаб.

— Сигурна съм, че не е нито едното, нито другото — каза Елизабета. — Но може би трябва да се радваш, че няма да поемаш повече студенти. Докато защитят, минават четири или пет години. Понякога повече.

— Следващата стъпка ще е да ми предложат позиция на професор емеритус и да преместят кабинета ми в мазето. Знам аз как стават тези неща. — Карло се намръщи свирепо и рунтавите му вежди почти се събраха над носа му. Големите му юмруци се свиха.

Елизабета си изми ръцете и започна да ръси месото с морска сол.

— Какво ще кажат магаретата му с магарета, когато разгадая Голдбах! — злорадо каза той.

— Върви да работиш, татко. Аз ще се оправя с готвенето.

Когато Дзадзо и Микаела пристигнаха, прозорецът на кухнята се беше замъглил от пара. Дзадзо подуши въздуха като куче и потупа Елизабета по гърба.

— Действай, действай — каза и надникна в бълбукащия тиган. — На финала си вече.

Дзадзо и Елизабета имаха грациозната фигура на майка си, която беше жена със стойка и физика на манекенка. Дзадзо се поддържаше във форма, като играеше футбол след работа и тренираше във фитнеса на казармата, а с квадратната си челюст и меките си очи беше желан ерген, вечно на ръба на обвързването.

— Действам, действам — весело каза Елизабета. — Артуро няма ли да дойде?

— На работа е. — Дзадзо взе от ръката й лъжицата за бъркане и опита червения сос. Тя го изпъди и извика Микаела.

Чу я, преди да я види. Гласът на Микаела привличаше вниманието като натрапчивия лай на куче на верига. Оплакваше се на баща си от Артуро.

— Как така ще поема чужда смяна! Кретен!

Микаела влезе с гръм и трясък в кухнята. Тя повече приличаше на баща си — по-ниска от Дзадзо и Елизабета, набита, с по-тежките черти на неговия род. Когато бяха малки, хората говореха за миловидните лица на Дзадзо и Елизабета и за огнения нрав на Микаела. Нищо не се беше променило.

— Артуро няма да дойде — заяви Микаела.

— Чух. Жалко.

— Някакъв идиот от спешното искал да си вземе почивен ден и тоя идиот Артуро се съгласил да му поеме смяната. Нещо му хлопа дъската!

Елизабета се усмихна.

— Може пък сърцето му да хлопа.

— Мразя го!

— Не е вярно. — Двете най-сетне се целунаха. — Хубава прическа — каза Елизабета. Беше по-къдрава от обикновено, приличаше на тази, която Елизабета носеше, преди да се подстриже за монахиня.

— Благодаря. Много е горещо тук. Сигурно умираш от жега. — В сравнение с Елизабета, облечена в черно и увита, Микаела беше едва ли не гола с изрязания си потник.

— Нищо ми няма. Ела ми помогни.

Масата за хранене побираше шестима и когато бяха по-малко, столът на Флавия Челестино оставаше празен, сякаш приканваше душата й да се върне при тях.

— Как мина седмицата? — попита Елизабета брат си, докато му подаваше купата за сервиране.

— Все едно не знаеш — отвърна Дзадзо. — Скоро ще заприиждат десетки кардинали с екипите си. Шефът на шефа ми е притеснен, шефът ми е притеснен и заради хората си аз също би трябвало да съм притеснен.

— А не си ли? — попита баща му.

— Ти кога за последен път си ме виждал притеснен?

Всички знаеха отговора, но никой не каза нищо. Преди дванайсет години. Добре си спомняха в какво състояние беше, когато се беше втурнал в болницата и беше намерил Елизабета полумъртва в една от спешните зали и трупа на Марко, който изстиваше в друга. Спомняха си как гневът му тлееше след това, когато отначало не му позволяваха да участва в разследването, и после, когато му отказаха достъп до документите по случая, след като официалното разследване не стигна доникъде. Бил твърде причастен, замесен, казаха му. Липсата му на безпристрастност щяла да застраши делото.

„Какво дело? — беше попитал той. — Не сте хванали никого. Нямате нито една следа. Това разследване е смехотворно.“

След година терзания Дзадзо и началниците му стигнаха едновременно точката на кипене. Той искаше да напусне, те искаха той да напусне. Естествената му веселост беше помрачена от сарказъм и изблици враждебност към горните ешелони на командването и беше получил не едно мъмрене за употреба на насилие при арест. Накараха го да ходи на психолог, който каза, че по принцип бил здрав, но щяло да е добре да го назначат на място, което да не му напомня ежедневно за престъплението, извършено срещу най-добрия му приятел и сестра му.

Командирът на Дзадзо предложи корпуса на жандармерията във Ватикана, по-спокойна работа, където най-големите престъпници бяха джебчиите и неспазващите правилата на движението. Някой дръпна конците — и това беше. Дзадзо смени униформата.

Справяше се добре във Ватикана. Възвърна си хладнокръвието и се издигна до майор. Можеше да си позволи собствен апартамент. Имаше кола и мотор. Винаги вървеше с хубаво момиче под ръка. Не се оплакваше, животът му беше хубав, с изключение на миговете, в които в ума му се връщаше бледият призрачен образ на трупа на Марко.

Карло отбеляза колко е крехко агнешкото и изсумтя:

— Може би като изберат нов папа, ще те повишат в отряда за сигурност. Новите обичат да променят нещата.

Половината от цивилните, които се грижеха за непосредствената безопасност на папата, бяха от жандармерията, другата половина бяха от швейцарската гвардия.

— Не мога да работя с швейцарските гвардейци. Повечето са тъпаци.

— Швейцарска им работа — пак изсумтя Карло. — Сигурно си прав, щом казваш.

След като Елизабета вдигна масата, Микаела сервира тирамисуто, което беше купила от някаква пекарна. Беше кисела и нехарактерно мълчалива по време на обяда и Елизабета трябваше съвсем леко да я подбутне, за да отприщи чувствата й.

Микаела караше последна година стаж по гастроентерология в болница „Сан Андреа“. Искаше да остане там. Артуро също работеше там. Тя харесваше отделението си и се целеше в единственото свободно място за младши специализант.

— Ще го дадат на Фанкети — изстена Микаела.

— Защо? — рязко попита баща й. — Ти си по-добра от него. За нищо на света няма да дам на тоя палячо да ми завира сонда отзад.

— Той е мъж, аз съм жена, това е — каза Микаела.

— Не може да са чак такива сексисти — каза Елизабета. — И то в наши дни.

— Я стига! Ти работиш за възможно най-сексистката организация на света! — възкликна Микаела.

Елизабета се усмихна.

— Болницата е светска институция. А църквата определено не е.

Домофонът иззвъня.

— Кой е това, по дяволите? — изръмжа Карло. — В неделя?

И тръгна тежко към антрето.

— Може да е Артуро — подхвърли Дзадзо, а Микаела изсумтя.

Елизабета тихичко остави вилицата си и стана.

Чуха как Карло крещи по пукащия интерком и когато се върна, видяха озадаченото му изражение.

— Долу има някакъв тип, който твърди, че е шофьор на архиепископ Луонго. Казва, че е дошъл да вземе Елизабета.

— Подранил е — каза Елизабета и намести кожения си колан. — Тъкмо щях да ви кажа.

— Какво да ни кажеш? — попита Дзадзо.

— Старият ми професор Томазо Де Стефано дойде да ме види. Все още работи в Папската комисия за свещена археология. Иска да му помогна с един проект. Отказах, но той настоя. Трябва да тръгвам. Съжалявам, че ще ви оставя чиниите.

— Къде отиваш? — попита смаяно Микаела. Всъщност всички я бяха зяпнали.

Животът на Елизабета беше толкова предвидим, че това отклонение от рутината ги порази като гръм от ясно небе.

— В катакомбите — каза тя. — В „Свети Каликст“. Но, моля ви, не казвайте на никого.

 

 

От последния път, когато беше влизала тук, сякаш беше минал цял живот. Входът към „Свети Каликст“ беше встрани от Виа Апия, която беше почти пуста в късния неделен следобед. Елизабета беше забравила колко бързо пейзажът става провинциален, след като човек излезе от древните южни порти на града.

Встрани от главния път, от двете страни на улицата, която водеше към катакомбите, растяха високи кипариси, върховете им блестяха в оранжево под лъчите на угасващото слънце. Отвъд се простираше голяма отсечка гориста и обработваема земя, собственост на църквата, където се намираха стар трапистки манастир, общежитие за екскурзоводите в катакомбите и църквата „Кво вадис?“. На запад се простираха катакомбите на Домицила. На изток — катакомбите на Сан Себастиано. Цялата област беше свещена.

Шофьорът, който не беше казал и дума по време на пътуването, изскочи от колата и й отвори вратата, преди Елизабета да успее сама да натисне дръжката. Професор Де Стефано я чакаше на официалния вход — ниска постройка, напомняща на проста средиземноморска вила.

Преведе я покрай полицая, който охраняваше желязната порта за посетителите, и заслизаха по каменно стълбище към недрата на земята.

— Ще се поразходим малко — каза Де Стефано. — На половината път до Домицила. Наистина няма по-пряк път.

Елизабета повдигна расото си точно толкова, колкото да не се спъва. Подземният въздух беше мъртъв и познат.

— Помня пътя — отвърна тя. Изпита обезпокоителна смесица от страх и вълнение, когато си припомни предишните си посещения и се замисли за новите разкрития, които я очакваха.

Вървяха бързо през обикновените туристически зони. Галериите, изсечени с кирки и лопати в меката вулканична скала от втори до пети век след новата ера, бяха печалните останки на един широк исторически период. Римляните винаги бяха погребвали или кремирали мъртвите си в некрополи извън градските стени, защото било строго забранено това да се прави в рамките на града. Богатите строели фамилни гробници. Бедните се тъпчели в масови гробове.

Но ранните християни упорито отказвали да смесват мъртвите си с костите на езичниците, а пък повечето били прекалено бедни, за да си позволят истински гробници. Въпросът бил решен в провинциалните имения на симпатизантите им. „Изкопайте си некрополи — казали им. — Дълбайте колкото ви душа иска, идвайте и свободно навестявайте мъртвите си, но оставете полята ни непокътнати.“ И така, катакомбите плъзнали във всички посоки извън стените на града и най-вече на юг, встрани от Виа Апия.

Векове наред християните копаели обширни мрежи подземни галерии, за да положат останките на папи и мъченици, обикновени хора и благородници. Папите имали изкусно изрисувани с фрески гробници и поклонниците идвали да им отдадат почит. За бедните имало малки локули, не повече от каменни полици, изсечени в скалата, където да се поберат обвитите им в саван тела. Може би имената им били написани на камъка, може би не. Техните близки оставяли свещените символи на новата си религия, риба, котва, гълъб и кръст хи-ро. Времето минавало и галериите се разпростирали като лабиринти на много нива, километри и километри тунели, които да поберат останките на стотици хиляди вярващи мъртъвци.

Колкото и бурна да била ранната история на християнството, съдбата в крайна сметка се усмихнала на новата религия и през четвърти век след Христа самият император Константин се покръстил, забранил гоненията срещу християните и върнал конфискуваните църковни имоти. Постепенно останките на папите и на важните мъченици били изнесени от катакомбите и погребани на осветена земя на територията на църквите. Плячкосването на Рим от готите през 410 г. сложило край на използването на катакомбите за нови погребения, но векове наред поклонниците продължавали да ги посещават и папите правели всичко по силите си да запазят и дори да разкрасят важните гробници.

При все това опазването не продължило дълго и през девети век останките все по-често се пренасяли в църкви вътре в градските стени. Катакомбите били обречени на своего рода изчезване. Входовете им обрасли с растителност и те се изгубили във времето, потънали в забрава до шестнайсети век, когато Антонио Бозио, Христофор Колумб на подземния Рим, преоткрил една, после друга, после трийсет, и започнал да ги изучава систематично.

Но мародерите не закъснели и през следващите два века повечето мраморни и ценни артефакти изчезнали, докато през 1852 г. Църквата не сложила всички християнски катакомби под протекцията на новосъздадената Папска комисия за свещена археология.

Елизабета винаги бе изпитвала чувство на покой в тези грубо изкопани тесни коридори с цвят на късен залез. Как ли са оживявали стените и ниските тавани, когато поклонниците са вървели по тях, стиснали маслените си лампи! Колко ли развълнувани са били, докато са потъвали в тъмнината, когато са зървали телата в техните локули, цветните надписи и рисунките в кубикулите — камерите, запазени за семейства — и когато, изгаряйки от нетърпение, са стигали до целта си — криптите на папите и на великите мъченици като свети Каликст?

Сега локулите бяха празни. Вече нямаше кости, лампи и дарове, само оголени правоъгълни ниши, вкопани в камъка. Елизабета леко докосна един фрагмент от мазилка, който си спомняше. На него се виждаше крехкото очертание на гълъб, държащ маслинова клонка. Тя въздъхна.

За човек на неговата възраст Де Стефано крачеше бързо и уверено. От време на време се обръщаше, за да се увери, че Елизабета не изостава. През първите десет минути вървяха през тунелите, които бяха отворени за туристи. Минаха през криптите на Цецилия и на папите, покрай гробниците на свети Гай и свети Евсевий и стигнаха до желязна врата — катакомбите на Либерий не влизаха в туристическите маршрути. Този сектор бе завършен през четвърти век и беше изкопан последен — лъкатушеща мрежа от коридори на три нива.

Пропадането беше в най-далечния край на Либериевата част. Де Стефано спря на едно слабо осветено разклонение на две галерии и за миг като че ли се обърка, Елизабета внимателно го посъветва да тръгне наляво.

— Паметта ти е отлична — каза той одобрително.

Трима мъже ринеха с лопати купчина вулканична скала, пръст и тухли. Бяха монтирали някаква ръчна система от макари, с която кофите се издигаха и изнасяха от мястото на срутването. Мъжете спряха да работят и я зяпнаха.

— Това са най-доверените ми помощници — каза Де Стефано. — Господа, това е сестра Елизабета. — Посочи един от тях и продължи: — Това е Джан Паоло Трапани. Той е пряко отговорен за всички катакомби на Виа Антика и ръководи операцията.

Джан Паоло беше приятен млад мъж с въздълга коса, почервеняла от вулканичната прах. Изглежда, не беше сигурен дали да протегне мръсната си ръка, така че каза само:

— Здравейте, сестро. Чух, че някога сте проучвали това място. Жалко, че беше нужно земетресение, за да се направят разкопки.

Елизабета последва Де Стефано през отвора. Камерата беше с неправилна форма, но общо взето правоъгълна, макар краищата да бяха лошо очертани заради купищата камъни. Дебели като железопътни траверси греди подпираха стените и тавана. Помещението беше някъде петнайсет на десет метра, но заради срутването беше трудно да се прецени със сигурност. От поне десет метра над главите им проникваше лъч светлина. В отвора горе се появи глава и някакъв мъж извика:

— Защо спряхте? — Очевидно беше човекът, който работеше с макарите и лебедките на кофата.

— Върви да си починеш! — извика му Трапани и главата се скри.

Първото впечатление на Елизабета беше, че в работата им бързината е по-важна от науката. Теренът не беше разграфен, нямаше следи от измервания и документация, нямаше триножници за фотоапарати нито маси за чертане. Почвата като че ли беше разчистена набързо, а не внимателно метър по метър. По-голямата част от пода беше покрита със син брезент. Само една от стените беше относително вертикална. И също беше покрита със завеса от брезент.

— Съжалявам, че е такава мръсотия — каза Трапани, загледан в обувките и полите на расото й, които бяха покрити с прах. — Работим по-бързо, отколкото ни се иска.

— Виждам — каза Елизабета.

Изненада се с каква лекота направи прехода към наблюдателността на археолозите. Цели дванайсет години се беше вглеждала в едно вътрешно пространство, царство на емоции и вяра, религия и молитва. Но в този миг умът й надделя над сърцето й и тя тръгна колебливо из помещението, като попиваше детайлите и ги подреждаше в ума си.

— Тухлите — каза, като се наведе да вдигне една. — Типични римски от първи век, продълговати и тесни. И това. — Тя пусна тухлата и вдигна едно сиво ронливо парче. — Opus caementicum, римски цимент за основи. — После взе едно от многобройните парчета почерняло овъглено дърво и си помисли: „Имало е пожар“. — Тази камера е по-ранна от най-старата част на катакомбите с поне век. Точно както предполагах. Разширението на катакомбите през четвърти век е спряло точно преди да се натъкне на нея.

— Да, съгласен съм — каза Де Стефано. — Копачите на катакомбите от Либериевата част са били само на няколко замахвания с кирката от изненадата на живота си.

— Това все пак е колумбарий, нали? — попита Елизабета.

— Точно както предположи като студентка — потвърди Де Стефано. — Изглежда, че това е предхристиянска погребална камера. Монументът на повърхността вероятно е бил разрушен и сигурно е изчезнал, преди да бъдат построени катакомбите.

Извади от джоба си прозрачна торбичка за находки и добави:

— Ако някога е имало съмнения за датировката от първи век, това ги разсейва. Вече намерихме няколко такива.

Елизабета взе торбичката. Вътре имаше голяма сребърна монета. Изображението на лицевата страна беше на чипонос мъж с къдрава коса и лавров венец. Надписът гласеше NERO CLAVDIVS CAESAR. Тя обърна торбичката. На обратната страна имаше фино изработена арка, до която стояха буквите S и С — Senatus Consulto, печатът на сенатския монетен двор.

— Изгубената арка на Нерон — каза тя. — Петдесет и четвърта година.

— Именно — каза Трапани, впечатлен от проницателността й.

— Но не е типичен колумбарий, нали? — каза тя и кимна към брезентите.

— Съвсем не. — Де Стефано махна с ръка брезента на стената. — Джан Паоло вдигнете го.

Мъжете навиха брезента нагоре. В стената бяха издълбани редици малки куполообразни ниши, в много от тях имаше каменни погребални урни. Поредицата ниши се прекъсваше от гладка повърхност с кремава замазка. Джан Паоло насочи фенера към нея.

Мазилката беше изрисувана с подредени в кръг символи.

Елизабета се приближи, погледна и се усмихна.

— Същите като на моята стена.

Роговете на Овена.

Двойните колони на Близнаците.

Пронизващата стрела на Стрелеца.

Допълващите се свитъци на Рака.

Полумесецът на Луната.

Мъжкият символ, Марс. Женският символ, Венера.

Целият зодиак. Планетите. Кръг от образи.

Де Стефано пристъпи почти плътно зад нея.

— Стената, която проучваше ти, сигурно е била от вътрешността на по-малко помещение. Това пропадане извади на бял свят главната камера чак сега.

Един символ особено привлече вниманието й и тя се надигна на пръсти, за да го разгледа по-добре.

Приличаше на схематична рисунка на човек. Торсът беше вертикална черта, ръцете бяха извити нагоре, сякаш вдигнати, краката — извити надолу. Вертикалната линия, която продължаваше между ръцете, за да изобрази врат и глава, продължаваше и под краката.

— Със сигурност е символът на Риби, но той обикновено се изобразява настрани. Вертикално повече прилича на човек, нали? На моята стена имаше същия вариант. И ако е човек, какво според вас е това? — попита Елизабета и посочи чертата между краката. — Фалос?

Археолозите, изглежда, се смутиха, че тази дума излиза от устата на монахиня, и Де Стефано бързо възрази:

— Не, не мисля.

— Какво е тогава? — попита тя.

Възрастният професор за миг замълча, после каза на Трапани:

— Добре. Махнете брезентите от земята.

Мъжете действаха бързо, почти театрално.

Елизабета закри устата си с ръка и прошепна:

— Господи! — Поне попита все така шепнешком: — Колко са?

Де Стефано въздъхна.

— Както виждаш, бързаме с разкопките, но дотук са осемдесет и петима възрастни и дванайсет деца.

Повечето тела бяха само скелети, но някои бяха частично мумифицирани и се виждаха жълто-кафяви парчета прилепнала кожа и тук-там коса и дрипи. Елизабета видя няколко зинали усти — застинали сякаш насред въздишка.

Останките не бяха разкрити напълно. Щяха да са нужни стотици часове работа, за да се махнат затрупалите ги отломки. Скелетите бяха толкова много, че й беше трудно да се съсредоточи върху един.

А после от плетеницата ръце, крака, ребра, черепи и гръбначни стълбове изплува една отличителна черта, която се стовари в съзнанието на Елизабета като огромна вълна, разбиваща се в скали. Очите й се застрелкаха от един скелет към друг, зави й се свят, коленете й омекнаха.

„Господи, дай ми сила!“

Беше безспорно.

Всяко тяло, всеки мъж, всяка жена и всяко дете, проснати пред нея — всички имаха костени опашки.