Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil Will Come, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание

Глен Купър. Ще дойде дяволът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

ISBN: 978-954-655-363-8

История

  1. — Добавяне

20.

Елизабета не знаеше какво да прави. Ако стоеше тихо, може би младият свещеник щеше да си тръгне.

— Сестра Елизабета — повика я Тремблей през вратата, италианският му беше със силен френски акцент. — Моля ви, знам, че сте вътре. Трябва да говоря с вас.

Тя отговори забързано, опитваше се да мисли бързо:

— Брат ми е в жандармерията на Ватикана. Каза ми да не говоря с никого. Ще дойде всеки момент.

— Знам кой е брат ви. Моля ви, няма защо да се боите от мен. Ние сме на една страна.

— И коя е тази страна? — попита тя.

— Страната на доброто.

Въпреки всичките си инстинкти Елизабета му отвори. Макар че се беше приготвила за някакво физическо нападение, той кротко я последва в дневната и седна. Не беше толкова внушителен седнал: дългите му като на богомолка крака бяха кръстосани, ръцете му лежаха свити в скута му. Носеше тънка кожена папка, която остави между себе си и страничната облегалка на стола.

— Радвам се, че сте невредима.

— Чули сте за снощи? — попита тя, без да сяда.

Той кимна.

Тя не можеше да пренебрегне правилата на гостоприемството.

— Чай? Кафе?

— Не, благодаря. Искам само да поговорим.

— Тогава, ако обичате, започнете с това кой сте вие.

— Отец Паскал Тремблей.

— Знам името ви.

— Работя за Ватикана.

— И аз така чух — ледено каза тя.

— Съжалявам за сдържаността си. Разбирате ли, фактите не се изплъзват лесно от устата ми. Обучен съм да бъда дискретен. Не, повече от дискретен — потаен.

— Обучен от кого?

— От висшестоящите си. Всъщност от началника си. Имам само един.

— И кой е той?

— Отговарям пред кардинал Диас, декана на колежа на кардиналите. Шепна в ухото му, той шепне в ухото на папата.

— За какво?

— За злото — простичко каза той. — Бих пил чай, ако все още предлагате.

Елизабета го остави сам. Опитваше се да си възвърне самообладанието, докато чакаше чайникът да кипне. За кратко изгуби представа за времето, но звукът от съскащия чучур я върна в реалността. Когато се върна с две чаши, видя, че Тремблей не е помръднал и на сантиметър и не е разгънал крайниците си. Подаде му чая и се зазяпа твърде продължително в прекалено кокалестите му пръсти.

— Имам заболяване — внезапно каза той.

— Извинявам се — каза тя.

— Няма нищо. Нарича се синдром на Марфан. Болест на съединителната тъкан. Затова изглеждам така.

— Това не е моя работа — каза Елизабета и седна.

— По-добре е да знаете.

— Защо?

— Просто така.

Тя също кръстоса крака и чак сега се усети, че е с дънки.

— Съжалявам, че не съм облечена прилично. Чистех. Говорехте за това, че шепнете в нечие ухо — това ли пише на визитната ви картичка?

— Нямам картичка — каза Тремблей, след като отпи глътка чай. — Нямам титла. Просто съм специален помощник на кардинала. Предшествениците ми също са били специални помощници — и само това.

— Предшествениците ви?

— През вековете.

— Хора, които шепнат на кардинали и папи за злото?

— Да.

Тремблей благоволи да й разкаже накратко личната си история: как бил набелязан в семинарията в Париж за по-вероятен кадър на администрацията, отколкото за енорийски свещеник. Той предполагал, че според тях външността му щяла да отблъсква енориашите, но му казали, че наклонностите му и счетоводното му образование били привлекли вниманието на епархията. След като бил ръкоположен, го назначили в кабинета на архиепископа на Париж и бързо се издигнал в администрацията, след това започнал редовно да контактува с Ватикана по въпроси на епархията. При едно посещение в Рим преди седем години бил извикан на аудиенция при непознат италиански свещеник в непознато крило на апостолическия дворец. В кабинета на епископа присъствал само още един човек, възрастен свещеник, италианец, с явен тремор в ръцете.

Казали на отец Тремблей, че е избран да дойде в Рим, за да поеме задълженията на свещеника, който се оттеглял.

И какви били тези задължения?

Да е нащрек — казали му.

За какво? За кого?

Лемури.

— Какво са лемурите? — попита Елизабета.

— Видяхте лемур в моргата — каза Тремблей.

Елизабета потрепери. Той като че ли забеляза, но не се опита да я успокои.

— И сте видели скелетите им в „Свети Каликст“.

— Не разбирам.

— Мисля, че разбирате — каза той. — Професор Де Стефано ми каза, че сте много умна. Каза, че сте се питали дали някаква секта може да е оцеляла до наши дни.

— Работили сте за него?

— Не. Казах ви за кого работя. Назначен бях в Папската комисия за свещена археология, след като бяха намерени скелетите. Наредиха ми да следя какво правите. Професор Де Стефано ви е казал истината — горе-долу — във Ватикана имаше и все още има тревога заради „Свети Каликст“, особено заради конклава и объркващата и уронваща публичност, ако информацията изтече. Запознатите с лемурите длъжностни лица бяха особено разтревожени. Но Де Стефано не знаеше много повече от вас. Достатъчно, за да го изнерви, може би. Той нямаше нужда да познава мен.

— А аз трябва ли?

— Нуждая се от помощта ви.

— Не виждам какво мога да направя. Уволнена съм.

— Да, чух.

— И ме пращат в Африка.

Тремблей май се изненада.

— Кога?

— След седмица.

— Мога да опитам да отменя това.

— Не, недейте! Искам да замина.

— Тогава нямаме много време. Та значи лемурите… — каза той и остави чашата си. — Лемурите. Духовете на древните римляни, сенките на мъртвите. Злонамерени, неспокойни, нежелани души. Натрапници в дома, те идвали нощем да вършат ужасни пакости.

Тремблей разказа, че през май имало дни, през които римляните изпълнявали ритуали, за да прогонят тези ужасни създания от домовете си. В полунощ във всеки римски дом главата на семейството, патер фамилиас, хвърлял зърна през рамо и повтарял девет пъти: „Хвърлям тези. С тези откупвам себе си и своите“. Лемурите уж се разсейвали да събират зърната. Изведнъж човекът се обръщал, пръсвал към тях вода, после звънвал с бронзови чинии и заповядвал на демоните да се махат. И те били длъжни да се подчиняват цяла година.

Произходът на името лемури бил неясен. Но модерната асоциация беше съвсем очевидна. Лемурите — африкански нощни примати с натрапчиви погледи, призрачни викове и дълги дебели опашки. Римските призраци вдъхновили името, дадено на животните от таксономика от осемнайсети век Карл Линей.

Тремблей разкръстоса крака и се наведе напред.

— В „Свети Каликст“ имаме група мъже, жени и деца от първи век, които са имали опашки и са умрели заедно, вероятно загинали при пожар. Ранните римляни са се страхували от тях, мислели са ги за призраци. Но, Елизабета, те са били истински. Имало ги е в Древния Рим. Имало ги е през всички векове. И все още са тук. Вашият човек от Улм е бил един от тях. Алдо Вани е бил един от тях. Откраднали са скелетите от „Свети Каликст“ с неизвестна за нас цел. Убили са професор Де Стефано. Опитаха се да убият и вас. Те са сред нас.

— Откъде знаете всичко това?

— Това е работата ми. Ватиканът — или по-скоро малцина във Ватикана — знаят за лемурите от векове. Църквата тихомълком прави каквото може, за да им противостои, да сломи злото им на всяка крачка. Имало е както успехи, така и много провали. Те са трудни противници. Аз съм търсач — по-скоро детектив, за жалост, отколкото свещеник. Търся следи от тях, следвам дирята, която понякога е летлива като слух. Пътувам, чета, следя интернет, разузнавателните доклади и дори, като вас, медицинските списания.

Елизабета се смая.

— Признавам, че прегледах пощенската кутия на имейла ви — каза той.

— Били сте на бюрото ми?

— Съжалявам. В наши дни човек трябва да излиза от пощата си, когато излиза от офиса.

— Вие ли се обадихте на вестника от моето бюро?

— Не! Някой го е направил, но не съм аз.

— Аз си помислих, че сте вие.

— Защо?

— Изнервяхте ме.

Тремблей се засмя.

— Така влияя на хората.

— Кои са те? Какво искат?

— Това е като да питаш защо на света съществува зло. Не съм най-добрият теолог, сестро. Уменията ми са по-скоро в организацията и администрацията. Доволен съм просто да приема, че злото съществува под много форми и че ролята на състрадателния Бог е да ни даде сили да се борим с него и да се учим от това. Лемурите са напълно аморални. Те се наслаждават на властта, богатството и господството. Това сякаш са техните богове. А ние, църквата, сме техният враг. Защо е така, не зная, но със сигурност е факт. Корени се векове назад, може би хилядолетия, до самите начала на църквата. Харесва ми да си мисля, че ние представляваме доброто на света, а те представляват злото. Че ние представляваме светлината, а те — мрака. Естествено противоположни сили.

— Един от труповете в „Свети Каликст“ държеше медальон с кръста хи-ро — каза Елизабета.

Тремблей вдигна вежда, от което лицето му стана още по-продълговато.

— Наистина ли? Църквата е била млада тогава. Много млада. Значи битката наистина е много древна. Те обичат да ни избиват, да накърняват интересите ни, да насъскват останалите против нас. През вековете при всеки антикатолически поврат в историята можем да заподозрем лапите на лемурите.

— Лапите ли? Ами опашките им?

— А, опашките. Те са фенотип.

— Моля?

— Научен термин. Отколешното становище на Ватикана е, че опашките са физическо въплъщение на злото. От решително модерната област на генетиката знаем, че генотипът контролира фенотипа.

— И казвате, че те носят зли гени?

— Казвам, че те са крайни психопати, почти чужда на човеците разновидност, напълно лишени от способността да изпитват вина или угризения. Емоциите им са повърхностни. Имат антисоциално поведение, често включващо насилие. Разбират разликата между добро и лошо — просто не се държат, сякаш я разбират. В неврологията има развиващ се клон, който свързва специфичните генетически абнормалности на мозъчните невротрансмитери като серотонина и допамина с антисоциалното и психопатично състояние. Но най-видимият фенотип на генетичната схема на лемурите е несъмнено опашката. Аномалната опашка винаги е била асоциирана със злото. Няма нужда да се стига по-далеч от изображенията на дявола още от древни времена.

— Ако това, което ми казвате, е вярно, как са успели да се крият толкова дълго?

— Защото са извънредно внимателни и вероятно защото не са толкова много. Те общуват със собствения си вид. Съвкупяват се и се женят помежду си. Ако трябва да отидат в армията или на места, където другите ще ги видят, тогава според нас прибягват до услугите на собствените си хирурзи, които ампутират опашките им. Когато се разболеят, отиват при своите лекари. Когато умрат, отиват в своите погребални бюра. Голяма рядкост е някой да падне мъртъв насред улицата преди тези от неговия вид да успеят да се докопат до тялото, както е станало с Бруно Отингер. А да застрелят някого, както брат ви застреля Алдо Вани, е още по-рядко.

— Ами татуировките?

— Не са разгадани. Аз лично съм преровил Ватикана, за да видя дали някой от предшествениците ми е имал приемлива теория, но няма нищо. Надявах се, че вие може да измислите нещо.

— Не, нямам отговор.

— Но имате улики. Съобщението, което сте намерили на плика в Германия — това е жив документ. Никога не сме се натъквали на такава лична комуникация сред тях.

— Знаете за това?

— Професор Де Стефано ми показа копие на бележката. И не можах да не забележа монадата на бялата ви дъска.

— Каква монада?

— Не я ли идентифицирахте?

Сърцето на Елизабета запърха в гърдите й.

— Не. Какво е?

Тремблей измъкна кожената си чанта, отвори ципа и извади един лист.

— Вижте.

По гръбнака й плъзнаха ледени тръпки.

— Символът — каза тихо тя.

Тремблей кимна.

— Той е от фронтисписа на книга, публикувана в Лондон през 1564 година от Джон Дий. Той е бил алхимик, астроном, математик, философ и придворен астролог на кралица Елизабет I. Смятаме, че е бил и лемур. Книгата Monas Hieroglyphica, „Йероглифната монада“, е обширен текст, който се опитва да обясни този знак, този символ, изобретен от него самия, който според него представлявал мистичния съюз на цялото Творение, отделна единица, от която произлизат всички материални неща на земята. Символът е съставен от четири части: астрологичните знаци на луната, слънцето, кръста и зодиакалния символ на Овен, един от огнените знаци. Текстът е много сложен и технически, но същината му, според Дий, е, че слънцето и луната на монадата желаят стихиите да се разделят чрез огън.

И сякаш в отговор на объркването й бързо добави:

— Не се тревожете, че не разбирате. Не съм сигурен, че който и да е съвременен учен може наистина да вникне в текста. Очевидно е съществувала тайна устна традиция, която е обяснявала монадата както трябва, но тя е изгубена във времето. Важното за нас е, че монадата е възприета от лемурите като един от техните символи, бърз и лесен начин да се разпознават, стенограма, ако искате, за разпознаване.

— Защо сте сигурен в това? И защо смятате, че Дий е бил от тях?

— Във Ватикана е пръсната четиристотин и петдесет годишна пътечка от трошици. Моите предшественици са свършили повечето работа. Аз добавих някои документи тук-там към цялото, но знаем, че в края на шестнайсети век в тайната кореспонденция между известните лемури монадата започва да се използва вместо подпис. Очевидно е имала някакво дълбоко значение за тях и предполагаме, че Джон Дий е бил един от тях. Досега обаче липсва пряко доказателство за това.

Елизабета отново погледна фронтисписа.

— Монадата. Прилича на човек с опашка, нали?

— Да.

— Трябва да ви покажа нещо.

Отиде в стаята на баща си, взе книгата на майка си и подаде ватиканския плик на Тремблей. Когато извади картичката, той сви устни, сякаш беше захапал лимон.

— Това е на майка ми — каза Елизабета. — Почина, когато бях на осем. Струваше ми се, че съм виждала символа и преди, и наистина е било така. На смъртното й легло.

— Плик от Ватикана — каза Тремблей. — Каква е била връзката й?

— Не зная. Тя беше историк в „Ла Сапиенца“.

— А книгата? Нейна ли е? Флавия Челестино?

— Първата и последната й книга. Тя почина млада.

— Знаете ли някога да е работила или правила проучвания във Ватикана?

— Аз бях малка. Мога да питам баща си.

— Дайте да видя книгата.

Тремблей отвори на благодарностите и ги прочете набързо.

— Ето, благодари на Ватикана за достъпа до някакви документи.

Елизабета въздъхна заради невежеството си за живота на майка си.

Тремблей внезапно стана и си погледна часовника. Каишката беше твърде широка, сякаш нищо не беше по мярка за толкова тъничка китка.

— Какво ще правите утре сутринта?

— Нямам планове.

— Добре. Ще дойдете с мен в Тайния архив на Ватикана. Трябва да разберем защо майка ви е получила монадата.