Глен Купър
Ще дойде дяволът (13)

12.

Елизабета се чувстваше като в лодка, която се е отвързала от кея и се отдалечава от сигурните води на пристана в откритото непознато море.

Беше следобед и въпреки че физически се намираше на място, което познаваше добре, тя беше психически и духовно изтощена.

Спалнята не се беше променила от деня, в който Микаела беше отишла да учи в университета. Леглото на Елизабета беше със същата розова покривка с къдрички и сатенени калъфки за възглавници, избелели от годините на слънце. Учебниците й от училище си бяха тук, плюс случайна смесица от френски философи, теолози и сериозни романи. Етажерката на Микаела пък, обратното, беше пълна с толкова леки четива — романи, поп списания, книги със съвети за тийнейджъри, — че сякаш можеше да отлети. Над леглото на Микаела имаше плакат на Бон Джоуви. Над това на Елизабета имаше плакат на красив елен с огромни рога — пещерно изкуство от пещерата Ласко.

Елизабета лежеше на леглото си. Беше с расото, но беше изритала обувките си. Не можеше да се върне нито в училището, нито в манастира, защото Дзадзо й беше забранил и беше повел в своя кръстоносен поход баща им, Микаела и дори сестра Марилена. Най-накрая Елизабета беше отстъпила пред аргумента, че е възможно да изложи ученичките и другите монахини на опасност, ако остане там.

Не можеше да се върне в Папската комисия по свещена археология, защото за първи път в живота си беше отстранена от работа. Пламваше от яд само при мисълта, че Де Стефано я мисли за отговорна за плячкосването.

Не можеше дори да се моли, без да се разсейва и да се отвлича в неспокойни мисли.

Отвратена, Елизабета се надигна от леглото и си обу обувките. Щом не можеше да се заеме отново с работата си в училище, щеше да продължи с другата си работа независимо дали ще е за Де Стефано, или не. Вирна войнствено брадичка. Щеше да продължи просто от интелектуално любопитство. Но имаше и нещо по-важно, нали? Да, тя трябваше да разбере какво се е случило в колумбария на „Св. Каликст“.

Заради собственото си оцеляване.

— Бог да ме пази — каза високо, а после отиде в кухнята, направи си кафе и седна в трапезарията, за да прегледа разни справочници.

Чу, че входната врата се отключва, и след малко чу и гласа на баща си. Викаше я.

Вдигна очи от книгата и чу баща й да я вика.

— Тук съм, татко, в трапезарията.

Книгите и бележките й бяха пръснати по цялата маса за хранене. Беше използвала компютъра на баща си в дневната, за да изпрати на професор Харис в Кеймбридж имейл от личната си електронна поща — не за да отмени срещата им, а за да смени мястото й.

„Б крие ключа.“

Беше на средата на едно съвременно издание на двата текста на „Фауст“ което си беше купила от книжарницата в института, в един тефтер си водеше бележки за текст А. После щеше да се занимае с текст Б, използвайки своята книга и оригинала на Отингер, като щеше да търси не само разлики в текста, а и всякакви бележки в полето, които може да беше пропуснала.

Баща й беше свършил работа за деня. И двамата не бяха свикнали с присъствието на другия, освен на неделните обеди.

— Как си? — попита той, докато палеше лулата си.

— Ядосана.

— Добре. Предпочитам гнева пред прошката.

— Те не се изключват взаимно — каза Елизабета.

Той изсумтя, изпуфка с лулата и каза:

— Имам супа в консерва. Искаш ли?

— Може би по-късно. Довечера ще сготвя нещо истинско. Какво ще кажеш?

Карло не отговори. Очите му бяха привлечени от това, което най-много обичаше на света — числата.

Елизабета беше преписала числата от татуировката в Улм на една закладка.

„63 128 99 128 51 132 162 56 70

32 56 52 103 132 128 56 99

99 39 63 38 120 39 70“

— Какво е това? — попита той и взе закладката.

— Свързано е с проекта, по който работех. Нещо като загадка.

— Нали ти казаха да спреш.

— Казаха ми.

— Но не си спряла.

— Не съм.

— Браво на момичето! — одобрително каза Карло. — Колона от 24 числа — девет на осем на седем. Никакъв цифров модел не ми идва наум. Ще ми дадеш ли някакъв контекст?

— Не ми е позволено, татко.

— Казала си това-онова на Микаела. Тя ми каза.

— Не е трябвало да ти казва нищо — отвърна Елизабета.

— Каза ми само, че й е било позволено да получи някаква информация. Но каква — не каза.

— Добре. Защото и тя също като мен подписа документ за конфиденциалност с Ватикана.

— Снощи си казала нещичко и на Дзадзо. И той ли е подписал документ?

Елизабета го погледна виновно.

— Не биваше да му казвам, но се уплаших. Май все пак съм направила това, в което ме обвиниха — издала съм тайните на Ватикана.

— Глупости. Дзадзо ти е брат и полицай във Ватикана. Това е като да говориш с лекар, с адвокат и дори със свещеник. Не се тревожи.

— Дзадзо не е свещеник.

— Е, добре, все едно да поговориш с баща си. Между баща и дъщеря съществува свещена връзка, не смяташ ли?

— До известна степен да — съгласи се тя.

— Знам, че не можах да заместя майка ти, но правех всичко по силите си. Не беше лесно да работя в университета и да отглеждам трима ви.

— Знам, татко. Всички го знаем.

— Кажи ми: когато беше малка, имаше ли неща, които не ми казваше, но би казала на майка си?

— Сигурно.

— Какво например?

— Момичешки работи, женски работи, нищо особено важно. Ти винаги беше готов да ме изслушаш и беше винаги силен. Усещахме силата ти.

— Е, след ударите, които получих в университета, не се чувствам толкова силен, но благодаря ти, че ми го каза. — Карло се намръщи. — Нали знаеш, че бях против да ставаш монахиня?

— Разбира се. Ти не се поколеба да ми го кажеш.

— Струваше ми се, че биеш отбой. Отбой от живота си. Преживя голяма травма, но аз исках да си като американските каубои, които яхват конете и ги пришпорват към битката със следващия ден. А ти избяга и се скри в църквата. Сърдиш ли ми се, че ти го казвам?

— Не ти се сърдя, татко, но грешиш. За мен това не беше отбой. Беше дръзка крачка към по-добър живот.

— Виж само как се отнасят с теб.

— Отнасят се добре. Отнасят се с мен като с останалите сестри.

— Ами днес?

— Да не мислиш, че такива неща не стават и в академичните среди? Виж само как се отнасят с теб — като с износени обуща.

Карло, изглежда, се засегна и Елизабета съжали за думите си в мига, в който ги изрече.

— Извинявай, татко, не биваше да го казвам.

— Напротив. Права си. Несправедливости има навсякъде. Но ако искаш да знаеш най-голямото ми съжаление е, че няма да те видя да имаш деца. Ти би била фантастична майка.

Тя въздъхна.

— Ако ти разкажа за тези числа, ако ти разкажа всичко, обещаваш ли да не казваш на никого?

— А на Микаела и Дзадзо?

Елизабета се разсмя.

— Пазариш ли се с мен? Добре. На Микаела и Дзадзо, но само в мое присъствие.

— Добре — каза Карло. — Давай да разгадаем загадката ти.

 

 

Елизабета трябваше да признае, че близостта на тази вечер й беше много приятна: баща и дъщеря сами за първи път от години. Тя приготви любимото му ядене — равиоли с козе сирене, и докато тя готвеше, той пушеше, четеше Марлоу и запълваше страници с бележки и математически идеи. Докато вечеряха, весело обсъждаха договора на Фауст с Дявола. Пиха вино — Елизабета половин чаша, Карло — останалата част от бутилката.

Тя си мислеше, че е пил повече отколкото трябва, но той настоя да извадят бутилка грапа и да пийне две чашки, докато тя вдигаше масата. От години тя го виждаше само на неделните обеди и всъщност нямаше представа колко много е почнал да пие. Когато говорът му стана забавен, Елизабета предложи да се преместят в дневната и когато той задряма в креслото, го събуди нежно, изпрати го до стаята му и се зае с чиниите, с нови тревоги в ума.

 

 

Оперативният център на жандармерията беше добре оборудвана модерна зала с видеомонитори, които предаваха в реално време от стратегическите места около Ватикана. Дзадзо се тъпчеше в един ъгъл с още двама мъже с неговия ранг, Лоренцо и един няколко години по-възрастен колега на име Капоцоли.

Дзадзо посочи монитора, който показваше входа на „Домус Санкте Марте“, и каза:

— Каква е бройката, знаеш ли, Капи?

Капоцоли провери в бележника си.

— До шест следобед са се регистрирали двайсет и шестима кардинали.

Хората на Лоренцо отговаряха за вземането им от летището и транспортирането до хотела.

— Още седмина пристигат тази вечер.

Дзадзо кимна.

— Утре до конклава ще остават два дни. Ще е жестоко.

— Утре ми пристигат петдесет и осем червени шапчици — каза Лоренцо.

— Господи! — възкликна Капоцоли.

— Господи, да — съгласи се Дзадзо. — Аз имах няколко дребни спречквания с швейцарците. Вие имахте ли някакви проблеми?

— Цял ден ме дразнят — каза Лоренцо, — но всичко е под контрол.

— Следобед претърсихме Домуса за подслушвателни устройства и бомби и ще продължим да го правим всеки ден до последното претърсване вечерта преди конклава — каза Дзадзо. — Гвардейците по същия график ли работят със Сикстинската капела, Капи?

— Така чух — отвърна Капоцоли. — Не казват много по въпроса.

Дзадзо отвратено махна с ръка.

— Вече ги поканихме да наблюдават последното ни претърсване на хотела. Проклет да съм, ако не отида на тяхното последно претърсване на капелата.

— Не се надявай много — каза Лоренцо.

 

 

Микаела бутна настрана таблата си с храна. Кафенето не беше лошо като за болница, но гаджето й разваляше обикновено ненаситния й апетит.

— Защо не искаш да дойдеш с мен? — попита тя.

Всичко в Артуро беше твърде голямо: ръцете, носът, талията и дори, както Микаела обичаше да го закача, уредът му за правене на бебета. Тя харесваше в него много неща, включително начина, по който можеше да я вдигне като кукла, но и доста неща би променила, ако й се удадеше възможност.

— Имах тежък ден. Три спешни повиквания, дълга клиника. Капнал съм.

— Искам само да спреш с мен да видя Елизабета в апартамента на баща ми. Тревожа се за нея. Ще останем само няколко минути.

— Знам как стават тези неща — изстена той. — Няколко минути, а се проточват цял час.

Микаела ядосано сви устни и от свирепия й поглед Артуро потрепери.

— Не харесваш сестра ми, нали?

— Харесвам я.

— Не, не я харесваш. Защо? Какво ти е направила?

Артуро разбърка граха в чинията си с вилицата.

— Когато бях ученик, монахините ме спукваха от бой. Сигурно ми се е набило в подсъзнанието.

— О, я стига! — възкликна Микаела. — Голям и силен мъж като теб да се страхува от това, което бедната ми сестричка представлява за твоята психика?

— Не ми влизаш в положението — оплака се Артуро. — Къде ти отиде съчувствието?

Микаела стана и си взе чантата.

— Идваш с мен или ще спиш сам през следващите трийсет години. Ето ти го съчувствието ми.

 

 

Елизабета се беше потопила във „Фауст“. Телефонът иззвъня. Тя би го оставила да си звъни, но не искаше да буди баща й. За нейна изненада търсеха нея.

— Елизабета, професор Де Стефано се обажда. — Гласът му беше тих и напрегнат.

— Професоре!

— Звънях в манастира. Не искаха да ми кажат къде си, но казах на сестра Марилена, че е спешно.

— Какво е станало?

Последва пауза.

— От стреса е. Да не говорим колко зле се чувствам, че те уволних.

— И на мен не ми е лесно.

— Ще ми простиш ли?

Елизабета беше потресена от странния му умоляващ тон.

— Разбира се — каза тя. — В това ме бива.

— Искам да дойдеш в апартамента ми веднага — каза той. — Връщам те на работа. Имам важна нова информация, която трябва да обсъдим. Мисля, че знам какво значи посланието — „Б крие ключа“.

— Сега ли? — попита тя и погледна тъмните прозорци.

— Да, сега — припряно каза Де Стефано. Последва още една пауза. — И донеси книгата.

Даде й адреса и затвори.

 

 

Микаела натисна звънеца няколко пъти, после извади резервния си ключ и влезе.

Лампите светеха, но пък никой не беше отговорил на обажданията й. Стаята на Елизабета беше празна, вратата на баща й — затворена.

Тя надникна в стаята на баща си и чу хъркането му в тъмното.

Артуро я потупа по рамото и тя тихичко затвори вратата.

— На масата в трапезарията има бележка от Елизабета — каза той.

Беше на лист от тетрадка, написана с четливия почерк на Елизабета:

„Знам, че Дзадзо ми каза да не излизам, но получих спешно обаждане да се срещна с професор Де Стефано в апартамента му на Виа Премуда 14. Ще се върна преди 11.

Елизабета.“

— Ще се обадя на Дзадзо — каза Микаела и бръкна в чантата си за мобилния телефон.

 

 

Дзадзо затвори телефона, погледна си часовника и промърмори:

— Невероятно!

— Какво става? — попита Лоренцо. Вървяха един до друг през паркинга за служителите на Ватикана.

— След баща ми сестра ми Елизабета е най-умният представител на семейство Челестино, но понякога е такава глупачка… Трябва да се отбия на Виа Премуда. Ще стигна за пет минути. Ще се върна след петнайсет и ще приключим за тази вечер.

 

 

Шофьорът на таксито се забави заради някакви ремонти на пътя и въпреки че возеше монахиня, не спираше да ругае.

Остави Елизабета пред хубав блок, облицован с розов варовик. Де Стефанс живееше на първия етаж. Някой бързо й отвори с копчето и тя се качи по няколкото стъпала до апартамента му. Почука с малкото медно чукало и зачака.

Вратата се отвори прекалено бързо, за да е учтиво.

На прага стоеше мъж, но не беше Де Стефано.

Тя веднага позна безизразната му физиономия. Беше мъжът от телефонната кабина, нападателят й от миналото и — мигом осъзна Елизабета — мъжът, който беше проникнал в манастира. Държеше пистолет.

Елизабета успя само да ахне ужасено, преди той да я сграбчи за расото и да я дръпне вътре.

Дзадзо натисна звънеца на апартамента на Де Стефано и понеже никой не отговори, натисна звънците на всички апартаменти наведнъж, докато някой не го пусна да влезе.

 

 

В коридора за частица от секундата зърна как някой с черна дреха изчезна в една от вратите. После вратата се затръшна.

Дзадзо извади пистолета от кобура, вдигна предпазителя и се опита да успокои треперещите си ръце.

 

 

Елизабета беше на колене, запокитена на земята от силната ръка на мъжа. Книгата бе изпаднала от чантата й и лежеше на плочките.

От мястото си виждаше дневната. Де Стефано лежеше на пода, от едното му око се стичаше кръв.

Тя вдигна очи. Мъжът бе насочил пистолет към главата й.

Случи се твърде бързо — нямаше дори време да си помисли за името Господне.

Чу се трясък.

Обувката на Дзадзо разби ключалката, сцепи дървото и вратата се отметна.

Изстрелите бяха толкова оглушителни, че Елизабета сигурно нямаше да чува добре цяла седмица. Дзадзо стреля осем пъти за пет секунди. Годините обучение му послужиха автоматично: цели се в центъра, стреляй до празно, извади празния пълнител и зареди резервния.

Перленобялата роба на Елизабета беше изцапана с червено от кръвта на убития. Ушите й звъняха толкова силно, че собствените й писъци й се струваха безкрайно далечни.

Единственото, върху което можеше да се съсредоточи, беше един крайно незначителен детайл.

Блестяща капчица кръв капна на корицата на „Фауст“ и бавно попи в порестата кожа.