Глен Купър
Ще дойде дяволът (18)

17.

Лондон, 1586 г.

Младият мъж хвърляше неспокойни погледи из оградения със стена двор, над който се извисяваше черница — твърде голяма за малкото пространство.

— Кой каза, че бил собственик на тази къща? — попита Антъни Бабингтън.

— Една вдовица — отговори Марлоу. — Елинор Бул. Позната е на Поли. Една от нас.

Бяха в Детфорт, на южния бряг на Темза. Беше ранно лято и предходните седмици бяха прекалено топли и влажни. Зловонните речни изпарения изпълваха неприятно въздуха и караха изискания Бабингтън да души за облекчение парфюмираната си кърпичка. Той беше на двайсет и четири, рус и красив дори с примижалото си срещу следобедното слънце лице. Марлоу му наля още бира и пяната потече по дъбовата маса.

— Направо не знам как намираш време за всичко, което правиш, Кит — магистратурата в Кеймбридж, писането на стихчета и изпълнението на — как да се изразя — други дейности.

Марлоу се намръщи недоволно.

— Не отричам, че часовете на деня сякаш не достигат. Но що се отнася до първото, имам уговорка с преподавателя си в „Бенет“ да отсъствам от колежа за определени периоди, стига да изпълнявам академичните си задължения. Относно третото, съвестта ми изисква да изпълнявам тези „други дейности“, а относно второто — аз не пиша стихчета. Пиша пиеси.

Бабингтън показа искреното си разкаяние.

— Обидих те. Не исках. Прекланям глава, сър, пред вашето усърдие и постижения.

— Трябва да дойдеш на премиерата ми — великодушно каза Марлоу. — Дай сега да насочим вниманието си към по-важни въпроси. Да говорим за възстановяването на истинската католическа вяра в Англия. Да говорим за скъпата кралица Мария. Да говорим за онази съсухрена вещица Елизабет и какво трябва да се направи с нея. Имаме чудно слънчице, имаме бира, имаме приятната си взаимна компания.

Бяха се запознали чрез един от хората на Уолсингам, Робърт Поли. Безжалостен и хитър, Поли беше завършил Кеймбридж през 1568 като сизар, но не беше получил степен, защото като предполагаем католик не можел да положи необходимата клетва за вярност към религията на кралицата. И все пак явно не бил така принципен да откаже предложенията на тези, които наемали хора за Уолсингам, и скоро се превърнал в един от най-полезните агенти на секретаря, информатор, който с лекота забърквал папистки заговори в Англия и на континента и срещу достатъчна компенсация дори позволявал от време на време да го вкарват в затвора. Затворите на нейно величество, твърдял, били най-доброто място да срещнеш католически заговорници.

По време на Великия пост тази година Поли бе организирал среща на вечеря на млади господа католици в „Плау Ин“ близо до Темпъл Бар в западните покрайнини на Лондон. Антъни Бабингтън, познат на Поли, бе поканен заедно с двама непознати, за които Поли гарантираше: Бърнард Моуд и Кристофър Марлоу. Онази вечер наивният Бабингтън бе единственият на масата, който не работеше за Уолсингам.

С ейл, вино и приказки на ухо, Бабингтън бе запознат с някои планове. Говореха за Мария Стюарт, заточена по волята на Елизабет от цели осемнайсет години, защото бе подклаждала бунт срещу протестантското управление на Елизабет и защото твърдеше, че по право тя е кралица на Англия и възстановителка на върховенството на папата. След провала на заговора Трокмортън срещу короната Мария бе пазена най-строго в Чартли Хол в Стафордшир от пазачи пуритани, които докладваха на Уолсингам за всяка нейна дума.

Тук беше новината на Поли. Агенти католици във Франция, Холандия и Испания изпращали уверенията си, че католическата лига и великите християнски владетели в Европа ще отделят войска от шейсет хиляди души и ще нападнат Северна Англия, за да освободят Мария и да утвърдят властта й. Благодарение на находчивостта на Кит Марлоу, блестящ млад дисидент, който наскоро се присъединил към каузата им, бил изнамерен начин за комуникация с Мария. Марлоу измислил как тайно да се пращат писма в Чартли Хол в бъчви с бира, скрити и запечатани, за да не се намокрят, а освен това изобретил хитроумен шифър, с който да ги кодира, ако — слабо вероятно — бъдели открити.

Така вече били пращани писма от заговорници и Мария връщала писмени отговори в насърчителен дух. Но била предпазлива. Никой от заговорниците не й бил лично познат. Нуждаели се от човек, на когото можела да се довери.

И тук се появяваше Бабингтън. През 1579 г. той бил паж на ърла на Шрюсбъри, който тогава бил пазач на Мария. Тя се привързала към момчето и пет години след това той бил натоварен със задачата лично да достави няколко пакета с писма в ръцете на кралицата на Шотландия. Макар че изоставил опасната игра, за да започне живот на джентълмен в Лондон, възгледите му били добре известни сред нейните симпатизанти.

Така че въпросът, който зададоха на Бабингтън онази вечер, бе: „Ще се присъединиш ли към нас? Ще помогнеш ли на Добрата дама?“

Отговорът му зарадва шпионите. Как щяла да успее тази измяна, ако Елизабет останела жива? Нейните заблудени поданици я обичали. Нима тя нямало да успее да свика войските си и да отблъсне нашествениците? Нямало ли заговорът да мине по-добре, ако тя бъдела, както се изрази той, доведена до трагичен край?

Другите го увериха, че един от тях, Джон Савидж, планирал да се погрижи тъкмо за това, и Бабингтън необмислено подпечата съдбата си, като вдигна тост с останалите на масата. Казаха му, че Марлоу, който бил още нов и непознат на копоите на Уолсингам, щял да е свръзката му. Двамата млади мъже се усмихнаха един на друг като опитни заговорници и последва нов звън на чаши…

Откъм къщата долетяха гласове. Бабингтън се стресна и понечи да стане, но беше просто госпожа Бул, която се връщаше от покупки. Тя подаде глава през прозореца и попита дали да искат храна.

Похапваха и пиха, докато сянката на черницата не стана дълга и тъмна. Марлоу имаше новини, които — така каза на Бабингтън — били предадени директно на Поли от френския посланик в Англия, Гийом дьо Лобеспин. Плановете за нападение напредвали. Френската, испанската и италианската армия се били посветили на свещената задача. Имало силни индикации, че английските католици също ще грабнат оръжието, щом зърнат чужди войски, понесли папските знамена. Трябвало им само окончателното съгласие на кралица Мария, което щели да получат чрез Бабингтън.

Марлоу извади инструментите на занаята си от преносимото сандъче за писане в краката си. Подостри едно перо, отвори капачето на мастилницата и развесели безкрайно Бабингтън, като попи бирата от масата със задника си, преди да постави сандъчето на сухото място и да сложи няколко листа пергамент върху кожената му поставка.

— Би ли ми диктувал? — попита Марлоу. — Аз ще пиша.

— Ти си авторът, Кит. Обсъдихме добре какво трябва да се предаде. Все ще можеш да го съчиниш.

Марлоу се съгласи с думите, че ще се въздържа от цветиста проза в полза на простия език, и докато пишеше, четеше на глас:

— Първо, нападението е сигурно. Имаме достатъчно сили. Пристигат на уговорените пристанища и навсякъде към тях ще се присъединят силни отряди и ще гарантират дебаркирането. Освобождение на Ваше величество. Ликвидиране на узурпаторката конкурентка. За изпълнението на всичко това, ако обича, Ваше величество може да разчита на услугите ми.

Сега, тъй като забавянето е изключително опасно, Ваше величество може с мъдростта си да ни насочи и с кралската си власт да позволи делото да напредне, тъй като на свобода няма благородници, врекли се на Ваше величество в тази отчаяна служба, и тъй като е много необходимо да има такива, за да оглавят и да поведат множеството, което по природа в тези земи е склонно да следва благородниците, и смятайки, че това не само ще накара народа и дребните дворяни да ги следват без противоречия и прения, но и ще вдъхне кураж на водачите.

Аз и десетима джентълмени и стотина от последователите ни ще се заемем с освобождаването на височайшата Ви особа от ръцете на враговете Ви.

С ликвидирането на узурпаторката, от подчинение към която сме освободени поради нейното отлъчване от Църквата, ще се заемат шестима благородни господа, мои лични приятели, които с ревността си към католическата кауза и службата на Ваше величество ще извършат трагичната екзекуция.

— Доволен ли си от този буламач? — попита Марлоу, когато приключи.

Гърлото на Бабингтън беше пресипнало от нетърпение.

— Изглежда, добре предава сведенията ни за начинанието и молбите ни за благословията на кралицата.

— Тогава ще го прехвърля в шифър. Докато се занимавам с това, можеш да помолиш госпожа Бул да ни донесе още бира. Ще пия само да си освежа гърлото. Процесът на замяна на буквите с цифри и думите със символи е трудоемък и главата ми трябва да е бистра като извора на Нарцис.

Бабингтън тръгна с вид на човек, когото водят към бесилото. Когато се върна с пълна кана, Марлоу каза:

— Ще бързам колкото мога. Поли трябва да занесе това писмо на пивоваря в Чизин тази вечер, защото мисля, че утре следващата бъчва заминава към Мария. После трябва само да чакаме отговора на скъпата господарка.

Бабингтън бързо пресуши две халби — той нямаше желание да държи ума си бистър.

 

 

Дворецът Уайтхол беше сам по себе си град. Превъзхождаше Ватикана и Версай по размери и великолепие и не беше лесно да се ориентираш сред хиляда и петстотинте му стаи. За да стигне където иска, човек трябваше да има предварителни познания или да се ползва с благоволението на някой дружелюбен джентълмен или дама, които да го преведат за ръчичка през лабиринта от кабинети и частни покои.

Марлоу вече добре знаеше пътя и ревностно се представи в личния апартамент на Уолсингам; пулсът му беше учестен, лицето — победоносно. Личният секретар на Уолсингам го поздрави любезно и обяви пристигането му.

Уолсингам разговаряше с Робърт Поли, строг както винаги, с потъмняло от слънцето лице и вързана на тила мазна коса. Така човек можеше да го вземе за моряк или войник, а не за джентълмен, завършил Кеймбридж.

Първите думи на Марлоу бяха:

— У мен е.

Уолсингам сведе поглед покрай тесния си нос.

— Дай да видя.

Марлоу отвори сандъчето за писане и гордо плъзна листовете по бюрото. Уолсингам ги грабна като ястреб, който се спуска върху мишка. Докато ги разглеждаше, Марлоу стоеше и чистеше от жакета си бели косми от една от котките на госпожа Бул.

— Добро е, много добро — каза Уолсингам. — Незабавно ще наредя да занесат шифрованото послание на пивоваря. Мария разполага ли с новия код?

— Да — каза Поли. — Беше в последната бъчва. Със сигурност ще повярва, че никой друг не би могъл да го дешифрира.

— Дано да отговори скоро и отговорът да е убедителен — възкликна Уолсингам. — Щом прихванем писмото й, ще получим проклетата й католическа глава, кълна се в звездите!

— Бих искал да съм там, когато това стане — каза Марлоу, представяйки си кървавата развръзка.

— Ще се погрижа да си там. И ще видиш Бабингтън изкормен, как вие към своя бог. И другите заговорници също. После ще започне сериозната игра. Папската шайка ще иска да отмъсти за падането на Мария. Нали знаеш какво означава това?

— Война, струва ми се — каза Марлоу.

— Не една война, а много. Европа ще пламне, а скоро и светът. А ние ще сме единствените чисти печеливши. Ще се наслаждаваме на растящите купчини католически трупове. Ще заграбваме земи и търговия от всички страни. Ще надуем гушите.

Марлоу кимна. Още стоеше прав.

— Седни — каза Уолсингам. — Пийни вино. Справи се добре. Винаги се справяй, добре. Каквато и задача да му дадем, било в Реймс, било в Лондон, Париж или Кеймбридж, той се справя с размах, какво ще кажеш, Поли?

Поли сковано вдигна чашата си.

— Да, той е същинско чудо.

— Благодаря, милорд — каза Марлоу. — Стремя се само да служа на вас и на напредъка на каузата ни. Но за да продължа да го правя, ще ми е нужно и писмо от Личния съвет до университета, което да извини отсъствията ми. Канят се да не ме допуснат до магистърска степен, защото смятат, че ходя във Франция, за да общувам с папистите и да ги насърчавам.

— Защото си убедителен актьор — каза Уолсингам. — Поли, дай му писмото, което приготвихме.

Марлоу го прочете с благодарност. Беше съвършено. Кратко и авторитетно — и не оставяше съмнение, че Марлоу е ходил в чужбина в служба на нейно величество.

— Ще свърши чудесна работа.

Уолсингам взе писмото и започна да топи восък, за да го скрепи с печата на Личния съвет. Докато се занимаваше с восъка и свещта, каза:

— Ще те попитам нещо, Марлоу. Много съм любопитен да разбера защо искаш да се заемеш с фриволната професия на писането на пиеси. Чувам, че Адмиралтейците скоро ще представят една от творбите ти. Как това ефективно работи за каузата ни? Мога да възложа на брилянтен ум като твоя стотици задачи, които ще донесат полза на лемурите. Как това може да е по-голям приоритет?

Марлоу сам си наля чаша вино и го опита. Беше отлично, много по-добро от помията, която пиеше обикновено.

— Били ли сте в театъра, милорд?

Уолсингам кимна надменно.

— Само защото кралицата харесва такива неща и често иска Личният съвет да я придружава. А ти, Поли? Ти обичаш ли театъра?

— По-скоро бих прекарал вечерите си с някоя курва — презрително изсумтя Поли.

— Да, чух за дирята трупове, която оставяш, когато тръгнеш по курви.

— Не мога да ги оставя живи, след като са видели задника ми.

— Така си е — изкикоти се Уолсингам.

Марлоу се наведе напред, игнорирайки Поли.

— И така, милорд, виждали сте ефекта, който пиесите имат върху публиката. Как вълнуват емоциите, както лъжицата бърка яхнията. Как предизвикват всякакви страсти — радост, гняв, плам, страх — и карат присъстващите да мислят като един. Аз ще използвам пиесите си, милорд, за да посея разкол, да разпаля пожари в сърцата на хората, да насъскам протестантите срещу големия ни враг католиците. С моите пиеси аз мога да върша пакости в голям мащаб. И съм добър в това. Дори повече от добър.

Уолсингам бавно заобиколи писалището си и седна до Марлоу. Пийна вино и се разсмя.

— Не мога да не се съглася с идеите ти, Марлоу, нито със самоувереността ти. Обикновено ние не действаме така, но е имало един от нас, много велик, преди много време, който се мислел за човек на изкуството. Знаеш ли за кого говоря?

— За Нерон?

— Да. Той, казват, бил един от великите актьори на времето си. Но нали знаеш какво станало с него? Полудял. Всичко, което постигнал, станало на прах. Ти няма да полудееш, нали, Марлоу?

— Надявам се да запазя разсъдъка си.

— Това е добре. В противен случай може да се наложи да съобщя на господин Поли мрачни новини.

 

 

Лятото отмина, после есента. Новата година дойде и с нея — слана по полята и лед върху езерцата. А през февруари, докато зимните ветрове виеха в Нортхамптъншър, Марлоу дойде с карета в замъка Фодърингей.

Леденият въздух не можеше да охлади изгарящото го вълнение. Последните месеци бяха шеметни. От деня, в който беше нахвърлял писмото на Бабингтън в зелената градина на госпожа Бул, до мига, в който масивните порти на Фодърингей се отвориха за него, се беше чувствал така, сякаш живее, както му е писано. Произходът и интелектът му винаги му бяха давали чувство на могъщество, но същинската употреба на истинска сила беше наистина опияняваща.

След като прихвана отговора на Мария до Бабингтън, Уолсингам бързо залови заговорниците. Марлоу присъстваше в Сен Джайлс във Фийлдс в късния септемврийски ден, когато обърканият поглед на Бабингтън го намери в тълпата секунди преди злополучният младеж да бъде издърпан за врата на ешафода, след което вързан за една маса, съвсем жив. Екзекуторът, жесток човек с окървавена касапска престилка, използва тъп нож, за да разпори плоския корем на Бабингтън, после бавно опече вътрешностите му и отрязания му пенис, докато виковете на жертвата най-сетне не заглъхнаха и очите му не угаснаха. Някои от зрителите в тълпата бяха отвратени от мъчението. Но не и Марлоу.

Последва процесът срещу Мария и макар че се проведе с всички подобаващи формалности, необходими при важните държавни дела, резултатът никога не беше поставян под съмнение. Часът на екзекуцията й в голямата зала на Фодърингей беше ударил — същата зала, където се беше провел и процесът й.

Марлоу, по очевидни причини страстен почитател на театралното, се удиви на тази сцена. Драпирана в черно платформа, висока пет стъпки и широка дванайсет, беше издигната до буйния огън в огромната камина. Мария стоеше между двама войници, придворните й дами плачеха зад нея. Скритият под качулката палач стоеше със скръстени на бялата престилка ръце, брадвата му беше подпряна на парапета на ешафода.

Докато Мария се молеше на латински и плачеше, Марлоу си проправи път напред, по-близо до сцената. Когато настъпи моментът да я съблекат, Мария Стюарт успя да каже:

— Никога не съм имала такива прислужници, които да ме приготвят, нито пък съм сваляла дрехите си за подобна компания.

Публиката ахна при вида на фустите й — кървавочервен сатен, цветовете на нейната църква, цветовете на мъченичеството.

Марлоу затаи дъх, когато палачът вдигна брадвата над главата си и я стовари надолу с всичка сила.

При все това ударът беше непохватен. Не улучи целта, а уцели възела на превръзката на очите на Мария и острието се плъзна настрани и се заби дълбоко в черепа й. Кралицата на Шотландия изписка, но остана неподвижна на дръвника. Вторият удар беше по-точен и кръвта шурна, както подобава, но дори този удар не успя да отдели напълно главата от тялото. Наложи се палачът да се наведе и да използва брадвата си като нож, за да пререже последните жили.

Хвана главата за шапчицата, изправи се и я вдигна високо. Но когато извика репетираното: „Бог да пази кралицата!“, главата падна от хватката му и в ръката му остана шапката и една кестенява перука.

Само на придворните дами беше известно, че кралицата е оплешивяла почти напълно. Окървавената й глава се търкулна от ешафода и спря в краката на Марлоу.

Той гледаше как устата й се отваря и затваря, сякаш се опитва да целуне ботуша му, и с всяко смъртно движение усещаше как опашката му потрепва от живот.

„Аз съм лемур и помогнах да убият католическата кралица.“