Глен Купър
Ще дойде дяволът (22)

21.

Макар че до конклава оставаше още цял ден и беше едва шест сутринта, площад „Св. Петър“ жужеше от ранобудни поклонници и международни журналисти, които правеха първите си снимки за деня.

Дзадзо се отклони от обичайния си маршрут от паркинга на жандармерията към трибунала, за да мине през площада и да нагледа хората си от нощната смяна. Докладваха му, че с изключение на някакъв пиян турист, който се мотаел там в два през нощта и вдигал гюрултия, всичко е спокойно.

В 6:30 имаше съвместна среща на офицерите на жандармерията и швейцарската гвардия. В името на хармонията тези срещи се провеждаха ту в трибунала, ту в гарнизона на швейцарците. На подиума бяха генерал-инспектор Лорети и неговият колега комендант Ханс Зоненберг. Зад тях, свободно, стояха заместник-командирите, Серджо Русо от жандармерията и Матиас Хакел от гвардейците.

Дзадзо и Лоренцо седнаха един до друг. На реда зад тях майор Глаузер от гвардията нарочно ритна стола на Дзадзо.

— Време е за голямата игра, Челестино. Вие, момчета, готови ли сте?

Дзадзо го изгледа заплашително през рамо и не каза нищо.

— Готов съм да го сритам в задника — прошепна на Лоренцо.

— Видя ли му костюма? — попита Лоренцо.

— Сигурно е на половин цена, защото и размерът му е половинка — каза Дзадзо.

Лорети почука по микрофона.

— Добре, господа, да започваме. Поздравявам с добре дошли комендант Зоненберг и хората му за последния групов брифинг преди началото на конклава. Всички сте запознати с нашия модус операнди: не оставяме нищо на случайността. Абсолютно нищо. Всичко е планирано минута по минута и няма да има отклонения. Тази сутрин преговаряме реда на събитията за утре, Ден едно. След Ден едно цялостната продължителност на конклава очевидно не е в наши ръце, но всеки ден програмата ни ще бъде една и съща, докато не бъде избран нов папа. След това влиза в действие програмата за след конклава и тя също е разграфена до минутата без никакви отклонения. Сигурността на кардиналите, на новия папа, на Светия престол, на служителите във Ватикана и на посетителите от цял свят зависи от вашето стриктно спазване на съвместния план. Всичко трябва да върви точно като часовника на комендант Зоненберг.

Сред откъслечния кикот на шегата на Лорети микрофона взе Матиас Хакел. Той стърчеше с една глава над другите и беше широк колкото подиума. От сериозния му поглед и стиснатите устни си личеше, че няма намерение да подгрява аудиторията с шегички.

Натисна дистанционното управление, извика първия слайд на пауър пойнт и започна:

— Това е програмата за Ден едно. Ще я преговорим в подробности. Очаквам всеки офицер да се увери, че всичките му хора са разбрали идеално точните си задачи. Швейцарската гвардия ще изпълнява задълженията си. Корпусът на жандармерията ще изпълнява задълженията си. Командването и контролът ще бъдат безупречни. Целият свят ще ни гледа и трябва да сме перфектни.

Дзадзо погледна отпечатаната презентация и се помъчи да се съсредоточи. Знаеше подробностите наизуст и монотонният тон на Хакел само му напомняше колко рано е станал сутринта.

8:45 Пристигат автобусите за транспортиране на кардинал-електорите от Домус Санкте Марте в Базиликата за месата за избора на римския папа Pro Eligendo Romane Pontifice.

9:15 Начало на месата.

10:15 Край на месата.

10:30 Автобусите се връщат в хотела.

12:00 Обяд за кардиналите в хотела.

15:00 Автобусите пристигат да транспортират кардиналите до Залата на благословиите в Базиликата.

15:30 Процесия от Залата на благословиите до Сикстинската капела.

16:00 Вратите на Сикстинската капела се заключват. Конклавът започва.

19:00 Листчетата от първото гласуване се изгарят в камината на Сикстинската капела.

19:15 Автобусите се връщат от Сикстинската капела при хотела.

Когато безчувственият брифинг на Хакел приключи, Дзадзо и Лоренцо си взеха кафе и тръгнаха към кабинета си. Имаха само няколко минути, преди да свикат взводовете си, но Дзадзо си провери пощата и с надежда кликна върху един имейл от Интерпол.

Беше смаян, че му отговориха толкова бързо, но когато зачете съобщението, разбра.

Отпечатъците на Алдо Вани бяха накарали компютрите на Интерпол да светнат като коледни елхи.

Под името Хюго Морета — издирван в Швейцария за нападение.

Под името Луис Креа — издирван в Испания за изнасилване.

Под името Ханс Бекман — издирван в Германия за експлозии и убийство.

Вани беше международен престъпник.

В писмото си Интерпол искаха досието на Вани от италианската полиция и смъртния акт, за да могат да приключат отворените случаи, и прилагаха с уважение поисканите телефонни записи в Германия на Бруно Отингер от 2005–2006 година. Единственото, което накара Дзадзо да се сепне, беше въпросът в края на писмото защо ватиканската жандармерия участва в случая.

Преди да си грабне фуражката и да изтича при хората си, той разпечата телефонните разговори на принтера, понеже се съмняваше, че ще има време да ги прегледа по-обстойно преди края на конклава, и ги пъхна в коженото си яке.

 

 

Непрекъсната върволица кардинали се нижеше от и в Домус Санкте Марте по различни срещи във Ватикана. Обикновено движението им не би било ограничено, щяха да бъдат съпровождани само от помощниците си, но сега сигурността беше засилена и на всеки се полагаше поне по един жандармерист, който да го следва като сянка.

Мобилният телефон на Дзадзо иззвъня. Търсеха го от кабинета на инспектор Лорети. Трябвало да се яви незабавно.

— Затънал съм до гуша — каза той на секретарката. — Дано да е важно.

Лорети го прие веднага. Не изглеждаше доволен. Каза му да седне и Дзадзо седна с фуражката на коляното си.

— Обадиха ми се от Интерпол — сухо каза Лорети.

— Вижте, инспекторе…

Лорети кипна:

— Не съм ти дал разрешение да говориш! Очевидно правиш разследване от името на Ватикана на човека, когото си застрелял. Искаха да знаят какво общо има нашият корпус с това. Добър въпрос. Кажи ми, майоре, каква работа има там корпусът на жандармерията? Сега вече можеш да говориш.

— Сестра ми за малко щеше да бъде убита! — възкликна Дзадзо. — По това време тя беше служител на Ватикана, назначена към папската комисия за свещена археология. А полицията нищо не разбира. Ще съсипят случая.

Лорети си пое дълбоко дъх, изду бузи и бавно издиша. Дзадзо вече се досещаше какво ще излезе от устата му.

— Наслушал съм се на какви ли не нелепи извинения за неподходящо поведение, но от устата на най-добрите ми офицери това е достойно за книгата на рекордите. Ето ти малко факти: първо, престъплението е извършено извън Ватикана и следователно не е в наша юрисдикция. Второ, полицията не е поискала съдействието ни. Трето, ти си основен свидетел на местопрестъплението. Ти си застрелял и си убил нападателя. Човек не разследва сам собственото си участие в престъпление. И четвърто, в случай, че си забравил, конклавът започва утре. Такова разсейване от задълженията ти е недопустимо.

Дзадзо наведе глава като смъмрен ученик.

— Съжалявам, инспекторе. Но става дума за сестра ми. Може би и вие щяхте да постъпите така, ако бяха нападнали вашата сестра. Но наистина трябваше да говоря с вас и да поискам разрешението ви.

— Аз щях да откажа!

— И това щеше да е краят, предполагам. Съгласен съм с критиките ви и ще приема, разбира се, каквито и санкции решите да ми наложите.

— Е, това е добре. Няма да ти хареса, на другарите ти няма да им хареса и на мен не ми харесва, но нямам избор. Ще бъдеш изправен пред трибунал, за да отговаряш за действията си, а дотогава си освободен. Заповедта влиза в сила веднага.

— Но, инспекторе! Конклавът! Хората ми!

— Лоренцо ще поеме командването на хората ти. Ще трябва да работи двойно, и то заради теб. Не мога да рискувам нарушил устава офицер да отговаря за живота на кардинал-електорите и на следващия папа. Свободен си.

 

 

— Господи, Дзадзо — каза Лоренцо, когато го видя да седи безутешно на бюрото си и да зяпа през прозореца.

— Извинявай. Прецаках всичко.

— И аз щях да направя същото, ако беше моята сестра. Какво ще правиш сега?

Дзадзо нещастно повдигна рамене.

— Ще се прибера. Ще ида в някой бар. Ще те гледам по телевизията как вършиш моята работа. По дяволите, Лоренцо, не знам.

Лоренцо го потупа по рамото.

 

 

Пред паркинга Дзадзо се сблъска с Глаузер, който изглеждаше невероятно самодоволен.

— Здрасти, Дзадзо, чух какво е станало — подвикна той. — Следващия път, като те видя, ако изобщо те върнат, ще трябва да ми козируваш, защото няма да сме с един и същи чин!

— Здрасти, Глаузер — отвърна Дзадзо. — Майната ти!

 

 

Висок свещеник с призрачен тен, придружаван от хубава млада монахиня, влезе в Кулата през Портата на света Ана. Двамата швейцарски гвардейци на пост незабавно ги спряха.

Отец Тремблей показа идентификационната си карта и когато гвардейците попитаха за Елизабета, каза:

— Сестрата е с мен. — Гвардейците попитаха отново и този път Тремблей каза по-високо: — Казах ви: сестрата е с мен!

Гвардейците ги пуснаха да минат.

— Заради конклава е — каза Тремблей. — Всички са изнервени.

Минаха пред огромни медни порти, украсени с барелеф на старозаветни сцени.

Бяха в Кулата на ветровете.

— Добре дошла в Тайния архив — каза Тремблей и поведе Елизабета по тясно вито стълбище.

Тя вървеше след него, но се наложи рязко да спре, когато той спря на средата на стълбата, задъхан и със свирещи гърди.

— Съжалявам — каза Тремблей. — Заради заболяването ми е. Не съм в много добра форма. — Продължи да говори, явно за да има време да си почине: — Кулата е построена от Отавиано Маскерино през 1578 и 1580 година за обсерватория. Ако имахме повече време, щях да ви разходя. Горе Залата на меридиана е покрита с фрески, изобразяващи четирите вятъра. Високо на една от стените има мъничка дупка. Точно по пладне слънцето огрява дупката и лъчът попада точно върху вградената в пода бяла мраморна линия на меридиана. От двете страни на линията има различни астрологични и астрономически символи — използвали са ги при изчисляването на ефекта на вятъра върху звездите.

— Много бих искала някой път да я видя — каза Елизабета.

Тремблей се беше посъвзел и вече дишаше по-леко.

— През седемнайсети век по заповед на папа Павел V Тайният архив бил отделен от Библиотеката на Ватикана и останал напълно затворен чак до 1881 година, когато папа Лъв XIII го отворил за изследователите. Архивът, виждате ли, е централното хранилище на всички актове, оповестени от Светия престол: държавни документи, кореспонденция, папски счетоводни книги и много други книжа, които църквата е трупала през вековете. Изследователите трябва да кандидатстват за достъп с молби за точно определени документи. Могат да ги търсят в Залата с индекса, след което служителите им ги носят. Официално на никого не е позволено просто да разглежда.

Начинът, по който го каза, накара Елизабета да добави:

— Но вие можете, така ли?

Той отново тръгна нагоре по стълбите.

— Да, мога. — Спря на площадката и отвори една врата. — Елате. Залата с индекса и библиотекарите са до Старото студио.

Старото студио беше с канарено-жълти стени и висок куполообразен таван. Статуи на светци в реални размери стояха в нишите по стените. Огромни прозорци гледаха към градините на Ватикана. Вътре имаше редове бели ламинирани бюра с настолни лампи и контакти за компютри. Всички бюра бяха празни.

— Затворено е — каза Тремблей. — Заради конклава.

Покрай стените на Залата с индекса, също пуста, имаше каталози и компютърни терминали. Тремблей почука на една врата, на която имаше табелка „Главен библиотекар“ и му отвори жена, прехвърлила петдесетте и с тежък грим.

Поздрави го сърдечно.

— Отец Тремблей! Много се радвам да ви видя!

— Госпожице Матера — отвърна той. — Извинете, че ви безпокоя без предупреждение. Бих искал да ви запозная с една колежка, сестра Елизабета.

Жената й кимна вежливо.

— С какво мога да ви помогна, отче?

— Трябва да открием материали, които може да имате за една жена, Флавия Челестино. Била е университетски изследовател и е имала достъп до Архива през осемдесетте.

— Ами може и да успея да я открия в регистрите, но информацията за изследователите обикновено е много оскъдна.

— Възможно ли е да има запис на документите, които е поискала? — попита Тремблей.

— Възможно е, но обикновено няма.

— Е, всичко, което намерите, ще ни бъде от полза — каза свещеникът.

Тремблей и Елизабета чакаха в Старото студио на една маса с изглед към раззеленяващата се градина. Новият папа щеше да има прекрасно място за отдих.

— Може ли да ви задам един въпрос? — попита Тремблей.

— Разбира се.

— Защо станахте монахиня?

Елизабета се усмихна, но отвърна с въпрос:

— Вие защо станахте свещеник?

— Първо аз, така ли? — засмя се той. — Добре. За мен беше лесно. Бях църковен прислужник. Чувствах се добре в църквата. В колежа не ми беше удобно. Така и не се слях с останалите. Е, може би щях да съм добре и в някой офис като счетоводител, но никога нямаше да имам социален живот. Заради заболяването ми, заради външността ми. Жените се плашеха от мен, така че целибатът не беше кой знае каква жертва.

Тя сви устни.

— Чудя се, отче, дали сте питали други монахини защо са надянали расото.

— Не, никога.

— А защо мен?

Той се поколеба, после бързо каза:

— Защото сте много красива. Когато красива жена стане монахиня, си мисля, че жертвите са по-големи и отдадеността на Бог е също толкова по-голяма.

Елизабета се изчерви.

— Това е сложен въпрос. Дали бягах от нещо? Дали бягах към нещо? Вярата ми е дълбока и мисля, че това е важното за мен.

— Добър отговор.

Тракането на токчета по каменния под оповести завръщането на библиотекарката. Носеше карта от индекса.

— Много странно, но явно тази изследователка е имала собствено досие. Нямам представа защо, но ето го номера за достъп. Искате ли да наредя да ви го донесат?

Тремблей взе картата и я огледа.

— Не, сам ще го намеря. — Обърна се към Елизабета. — Отиваме в мазето.

Слизането му беше по-лесно и Тремблей успя да мине няколко етажа, без да спира. Подземните архиви, вкопани преди трийсетина години, бяха големи, простираха се под цялата дължина на Ватиканския музей. За разлика от Кулата на ветровете с нейните спиращи дъха фрески и тъмни дървени шкафове с по-стар и по-ценен материал, мазето приличаше на индустриална сграда. Имаше близо осемдесет километра библиотечни шкафове — метални, бежови, утилитарни, — разположени на бетонния под под нисък бетонен таван. Свещеникът каза, че работещите тук наричали хранилището „Галерията на металните рафтове“.

Погледна номера на досието на картата и каза:

— Добре, че монахините ходят с ниски обувки.

Вървяха няколко минути през наглед безкрайната решетка рафтове. Елизабета изпита странна асоциация. Като че ли вървеше в някакви по-модерни катакомби. В миналото хората бяха почитали костите. Сега почитаха хартията.

— Много от тези досиета — каза Тремблей — са по-секретни от документите в Кулата на ветровете. Официално има стогодишна възбрана, според която кореспонденцията и документацията на Ватикана е недостъпна в продължение на сто години и се пази от публично изваждане, докато заинтересованите са живи. На практика всичко след 1939 година е забранено.

— Но не и за вас — каза Елизабета.

— За мен няма ограничения. — Той провери номерата на рафтовете. — Мисля, че наближаваме.

Накрая спряха насред един ред. Тремблей проследи с пръст номерата на бледожълтите кутии с досиета и каза:

— Ето я. Понякога не е лошо човек да е висок. — Пресегна се високо над главата си и извади една кутия. — До читалнята има много път. Ще възразите ли да я погледнем тук?

Кутията беше почти празна. Имаше само десетина хвърчащи листа. Тремблей ги извади и ги вдигна така, че и двамата да могат да гледат.

Първата страница беше писмо на бланка на Римския университет, датирано от 12 юни 1982 г.

Подписът на майката на Елизабета беше дързък и уверен, написан с писалка. Очите на Елизабета се насълзиха, но тя подсмръкна и успя да сподави хълцането си.

— Това е писмото, с което е поискала разрешение да използва архива — каза Елизабета. — Заради темата на книгата й — екскомуникацията на кралица Елизабет от папа Пий.

Тремблей сложи писмото най-долу.

Имаше още подобни писма, искащи повторно допускане за продължение на изследването. В едно от тях се изброяваха документите, които вече беше прегледала: Regnans in Excelsis, папската була от 1570 г., с която Елизабет, кралица на Англия, биваше отлъчена заради ерес, писмо от Матю Паркър, архиепископ на Кентърбъри, до папа Пий V (1571 г.); писмо от Едмънд Гриндал, архиепископ на Кентърбъри, до папа Григорий XIII (1580 г.); папска була от 1580 г., Пояснението на папа Григорий XIII на Regnans in Excelsis, писмо от папския нунций във Франция до папа Климент VIII, информиращо го за кончината на Елизабет (1603 г.).

Тремблей погледна Елизабета, за да види дали е прочела, и минаха на следващия лист.

Това беше официалното писмо на Флавия от края на 1984 г., с което даряваше книгата си за отлъчването на Елизабет на Ватиканската библиотека.

Следваше друго писмо, с дата 22 април 1984 г., до началника на архива, с молба Флавия Челестино да се върне за научни изследвания за втората си книга. Майка й пишеше:

„В процеса на работата си по книгата за кралица Елизабет се натъкнах на интересна кореспонденция между английския математик Джон Дий и Отавиано Маскерино, астронома, построил Кулата на ветровете. Бих искала да прегледам Архива за още писма между двамата астрономи, за да работя над хипотезата си, че макар религиозната схизма между Рим и Англия да е била абсолютна, все пак е имало крепки и нестихващи научни и културни връзки сред светилата от този период.“

— Знаехте ли за това? — попита Тремблей.

— Не. Нищо.

Следващият лист я накара рязко да си поеме дъх.

Беше бележка към досието от началника на Архивите от 17 май 1985 г., с която се отнемаха привилегиите за ползването на архива на Флавия Челестино. Бележката твърдеше, че тя е получила неоторизиран достъп до кутия 197741–3821 и че бележките й са били конфискувани.

— Това изглежда подозрително — каза Тремблей. — Можела е да получава само документи, които е поискала специално. Както казах, не е позволено да разглеждаш.

За бележката беше закачен с телбод лист от тетрадка с редове. Беше изписан с характерния наклонен почерк на Флавия.

— Бележките й! — каза Елизабета.

Бележките бяха оскъдни:

Писмо от Дий до Маскерино, 1577:

Братство

Обща кауза

„Когато наблюдавам пълното затъмнение на луната на 27 септември от Лондон, ще ме крепи мисълта, че и ти ще гледаш същото зрелище от Рим, скъпи братко.“

Лемури

— Господи! — възкликна Тремблей. — Тя е открила пряко доказателство! Никога не съм виждал писмото, което цитира. Елате с мен. Кутията, която е посочена — тези номера са горе в дипломатическия етаж с по-старите документи.

— Почакайте — каза Елизабета. — Не сме свършили.

В досието на Флавия имаше още два листа.

Първият беше бележка към картон на някакъв лекар, д-р Джузепе Фалконе, без получател, но маркирано „предадено на ръка“ на 6 юни 1985 г.

„По искане на Ватикана прегледах пациентката Флавия Челестино, която е под грижите на д-р Мота в болница «Джемели». Състоянието й е сериозно, с диария, повръщане, анемия, дисфункция на черния дроб и бъбреците и периоди на дезориентация. Диференциалната ми диагноза включва хемолитичен уремичен синдром, вирусна енцефаломиелопатия, амилоидоза и отравяне с тежки метали или арсеник. Говорих с доктор Мота. Той ме информира, че тестовете за арсеник и токсикологичните тестове са негативни, и въпреки че съм озадачен, трябва да приема думите му. Вярвам, че той е взел под внимание всички възможности, но на този етап, изглежда, няма какво да се направи за нея.“

— Била е отровена — прошепна Елизабета. Сега не направи опит да спре сълзите си.

Тремблей я гледаше безсилно.

Последният лист беше копие на смъртния акт, датиран от 10 юни 1985 г., в който като причина за смъртта на Флавия се посочваше отказ на бъбреците и черния дроб и се отбелязваше, че съдебният лекар не е поискал аутопсия.

— Съжалявам — каза Тремблей и докосна ръката й. — Но трябва да намерим писмото на Дий.

Върна кутията на мястото й и с дълги крачки бързо тръгна обратно към Кулата. Елизабета го последва; тялото и умът й бяха така безчувствени, че почти не усещаше как стъпва по пода.

Докато се качваха по стълбите, Тремблей проклинаше слабостта си, но се насили да не спира, докато не стигнаха на втория етаж на кулата. На площадката Елизабета се разтревожи, че той може да припадне от недостиг на въздух.

— Насам — каза той задъхано.

Тук, в архива на държавния секретариат, подминаваха стая след стая с орехови шкафове от седемнайсети век. Тремблей беше записал номера на документа на листче и го поглеждаше, докато вървяха през стаите. Накрая го намери, но беше високо дори за него и той каза:

— Толкова съм задъхан, че не се чувствам сигурен.

Елизабета се покатери на стълбата и отвори вратичката, която той й посочи. Тремблей й каза номера и тя свали кутията.

Тремблей я отвори.

Беше пълна с пергаменти, вързани с панделка, всички от шестнайсети век.

Тремблей бързо запреглежда написаните на латински, френски, гръцки и немски текстове. На две трети от купчината спря, понеже стигна до лист обикновена хартия с бележка, написана на ръка с химикалка.

„Писмо от 1577 г. от Джон Дий до Отавиано Маскерино, преместено в частна колещия.

Подписано Р.А. 17 май 1985 г.“

— Кой е Р.А.? — попита Елизабета.

Тремблей поклати глава.

— Нямам представа, но кълна се в Бога, ще разбера. Да вървим. Няма какво повече да правим тук. А и имам работа. Ще се свържа с вас веднага щом науча нещо. Моля, не споменавайте за това на никого.

 

 

Телефонът в кабинета на библиотекарката иззвъня.

— Да? Госпожица Матера от Тайния архив. Да, ваше преосвещенство. Благодаря, че ми върнахте обаждането. Исках да ви информирам, че днес отец Тремблей поиска достъп до файл с червен гриф. Засяга жена, която е правила изследване тук през осемдесетте, някоя си Флавия Челестино. Да, ваше преосвещенство, според правилника му беше позволен достъп и сега, пак според правилника, ви информирам за това.