Глен Купър
Ще дойде дяволът (25)

24.

Елизабета махна чиниите от масата и тримата седнаха.

— Значи — започна Карло — между твоята книга и тази, с която работех аз, има разлика.

— И двете са текст — каза Елизабета. — Каква е разликата?

— Твоята е номерирана. Виждаш ли цифрите в дясното поле? На всеки пет реда. Началото на всяко действие връща номерацията на едно. Това е често срещана система за номериране на пиеси, за да могат актьорите да намират по-лесно репликите си и учителите да отпращат учениците си към някой пасаж. Но в моята книга няма номерация.

Елизабета се развълнува.

— Да. Виждам.

— Докато гледах на загадката като на прогресия или код със замяна, все удрях на камък. И тогава ме осени — ами ако татуировките са номера на стихове? Стихове, които са различни в текстовете А и Б. „Б крие ключа“. Това пише в писмото.

— Но между двете версии има толкова много разлики! — възрази Елизабета. — Откъде да започнем?

— Именно. Осъзнавах, че задачата може да се окаже много трудна, по-подходяща за компютър, отколкото за метода на пробата и грешката, така че започнах да мисля как да напиша програма, която да я реши. Но после се сетих за нещо, което каза професор Харис. Помниш ли? Че най-големите разлики били в трето действие, което в текст Б било много по-дълго и било превърнато в антикатолическа тирада. И шестото ми чувство ме накара — недей да въртиш очи, Дзадзо, и математиците понякога имат шесто чувство като полицаите — да отида право на трето действие и да пробвам с номерата на редовете. В смисъл, че ако всяко от двайсет и четирите числа отговаря на номер на ред, може да стигнем до решение, което не изисква помощта на компютър.

— Добре — каза Елизабета. — Кое е първото число?

Карло си сложи очилата за четене, после ги свали.

— Шейсет и три. Е, най-простото решение би било да вземем първата буква на първата дума. Повярвайте ми, бях се приготвил да задълбая още, но според мен е съвсем явно.^[1]

— Добре — каза Елизабета. — Дай следващия стих.

— Моля ви се! Умирам от глад! Не може ли просто да ни кажеш какво си разчел? — почти изкрещя Дзадзо.

— Посланието е: „Малахия е крал привет лемури!“

Елизабета ахна.

— Малахия е ирландски светец. За него има и още нещо… не мога да си спомня…

— И аз — каза Карло. — А и какво, по дяволите, са лемурите? Както и да е, аз съм прост математик и си свърших работата. — Подсмръкна доволно, най-сетне усетил аромата от кухнята, и каза: — Много вкусно мирише. Хайде да ядем.

 

 

Елизабета благодари на Бог за интернет.

Без него щеше да се наложи да чака до сутринта, а после да търси библиотека и да прекара цял ден, че и повече сред лавиците.

След вечеря, сама в апартамента и в очакване да намине Микаела, тя трескаво сърфираше, за да разбере кодираното послание.

От хилядите посветени на Малахия уебстраници разбра, че светецът е хит в новините особено след скорошната кончина на папата.

Поклати глава, че не се беше сетила колко е актуален Малахия. „Не съм в манастир — помисли си, — но сякаш съм вън от света.“

Фактите бяха съвсем прости. Свети Малахия, чието ирландско име било Маел Маедок Уа Моргаир, живял от 1094 до 1148 г. Бил архиепископ на Арма. Канонизиран от папа Климент III през 1199 г., той станал първият ирландски светец. И бил предполагаемият автор на „Предсказанието за римските папи“, предупредително видение за личностите на последните сто и дванайсетима папи.

Повечето неща, които бяха известни за живота му, идваха от житието му, написано от негов съвременник от Франция, свети Бернар от Клерво, велик богослов от дванайсети век, когото Малахия посещавал при пътуванията си от Ирландия до Рим. И при последното си посещение при Клерво Малахия се почувствал зле и буквално издъхнал в ръцете му.

Пророчеството на Малахия останало непознато или поне непубликувано, докато той бил жив. Бенедиктинският историк Арнолд де Вийон го публикувал през 1595 г. в книгата си Lignum Vitae, като твърдял, че Малахия е негов автор. Според разказа на Вийон през 1139 година Малахия бил повикан в Рим на аудиенция при папа Инокентий II. Докато бил там, получил видение за бъдещите папи, което записал като поредица кодирани фрази. Ръкописът му останал неизвестен до 1590 г., когато по загадъчен начин бил открит в римския архив.

Пророчествата на Малахия били кратки и неясни. Като започнал от Целестин II, който бил избран през 1130 г., светецът предвидил непрекъсната верига от сто и дванайсет папи, продължаваща до края на папството — или, както смятали някои, до края на света.

На всеки папа била отредена загадъчна титла, съдържателна и пораждаща асоциации: „От замъка на Тибър. Дракон, притиснат към земята. От лъвската роза. Ангел на горичката. Погубена религия. От мъките на слънцето“. През вековете всички, които се опитвали да интерпретират и обяснят тези символични пророчества, винаги съумявали да намерят по нещо, вградено в прозвищата на Малахия, понякога свързано с родната страна на папите, с името им, с герба им, с родното им място, с талантите им.

Елизабета прехласнато прегледа списъка. Пророчеството за Урбан VIII беше Lilium et Rosa, лилия и роза. Урбан VIII беше родом от Флоренция и лилията присъстваше на герба на Флоренция. На семейния му герб имаше три пчели, а пчелите, естествено, събират мед от лилии и рози.

Марцел II беше Frumentum Flacidum, ситно зърно. Бил ситен, вероятно, защото бил папа за съвсем кратко, а на герба му имало елен и пшенични класове.

Инокентий XII беше Religio Depopulata, погубена религия. По време на папството му Първата световна война беше убила двайсет милиона души в Европа, грипната пандемия от 1918 г. беше погубила сто милиона, а Октомврийската революция в Русия бе отхвърлила християнството в полза на атеизма.

През 1958 г., след смъртта на папа Пий XII, кардинал Спелман от Бостън се подиграл с пророчеството на Малахия, че следващият папа щял да бъде Pastor et Nauta — пастир и моряк. По време на конклава, който щял да избере Йоан XXIII, Спелман наел лодка, напълнил я с овце и я пуснал по Тибър. И се случило така, че Анджело Ронкали, кардиналът, избран за папа, бил патриарх на Венеция, морски град, известен с водните си пътища.

Папа Йоан Павел II беше De Labore Solis, което буквално значеше „мъките на слънцето“ макар че labor sol is беше чест латински израз за слънчево затъмнение. Карол Йозеф Войтила бил роден на 18 май 1920 г., ден на частично слънчево затъмнение над Индийския океан, и бил погребан на 8 април 2005 г., ден, в който имало слънчево затъмнение над Югозападния Атлантически океан и Южна Америка.

Веригата на предсказанията на Малахия водеше чак до 267-ия и предпоследен папа, който беше прясно погребан в три поставени един в друг ковчега в криптата под базилика „Св. Петър“.

Двеста шейсет и осмият папа, който щеше да бъде избран на започващия на следващия ден конклав, щеше да е последният. Малахия го наричаше Petrus Romanus и му даваше най-дългата титла:

„In persecution extrema S.R.E. sedebit Petrus Romanus, qui pascet oves in multis tribulationibus: quibus transactis civitas septicollis diruetur, et Iudex tremendus iudicabit populum suum. Finis.

По време на последното гонение на Светата римска църква престолът ще бъде зает от Петър Римлянина, който ще пасе овцете си насред премеждия; и когато тези неща свършат, седмовърхият град ще бъде разрушен и страшният Съдник ще съди хората си.

Край.“

Неясните предсказания напомниха на Елизабета за четиристишията на Нострадамус, измислици на шарлатанин, така че хората да намират по едно-две късчета от живота на даден папа, за да свържат човека с прозвището му. Всъщност редица учени твърдяха, че пророчеството на Малахия е чисто и просто изкусна измама от шестнайсети век, чиято цел — неувенчала се с успех — била да помогне на кардинал Джироламо Симончели да се домогне до престола.

И все пак в написания от Марлоу „Фауст“ имаше кодирано послание: Малахия е крал, привет, лемури. Послание толкова важно за тези лемури, че да го татуират около опашките си.

Обучението на Елизабета по антропология й помогна. Документираната употреба на татуировки стигаше чак до неолита и вероятно беше дори по-древна. Татуировките бяха доказателство за ритуали на преминаване, белези за статус и ранг, културна принадлежност, символи на религиозни или духовни предпочитания. Символиката и важността на татуировките варираше в различните култури, но Елизабета беше убедена в едно: тези татуировки на сакрума бяха важни за лемурите.

Така че беше логично Малахия също да е важен за тях, може би стоеше в основата на някаква система от вярвания. И следователно Марлоу или е знаел за тях, или е бил един от тях!

Привет, лемури! Елизабета докосна разпятието на гърдите си.

Искаше да се свърже с отец Тремблей, но се сети, че няма номер, на който да го потърси.

От входната врата долетя шум: някой отключваше.

Беше Микаела, разбира се.

— Извинявай, че закъснях. Трябваше да прегледам един пациент.

Целунаха се и Елизабета сложи чайника.

— Къде е татко? — попита Микаела.

— На вечеря по повод пенсионирането на някой си в катедрата му.

Микаела се намръщи.

— Сигурна съм, че направо е умрял от щастие. Артуро ще мине по-късно — нали нямаш нищо против?

— Нямам, разбира се.

Микаела си свали якето. Изглеждаше стилно и професионално със синя пола и копринена блуза и явно се чувстваше длъжна да изкоментира бездната между своето облекло и това на сестра си.

— За бога, Елизабета, защо ходиш с расо у дома? Не си ли в почивка?

Елизабета вдигна лявата си ръка и й показа златната си брачна халка.

— Още съм омъжена, забрави ли?

— И как се държи с теб Христос в ролята си на твой съпруг? — сухо попита Микаела.

Елизабета си спомни скорошните си копнежи по Марко.

— Мисля, че той се държи с мен по-добре, отколкото аз се отнасям към него в ролята си на Негова жена. — И рязко смени темата. — Разбра ли за Дзадзо?

Микаела знаеше. Той й се беше обадил. Започна пламенна тирада, в която хулеше Ватикана, тъпите шефове и задниците по принцип. Елизабета я прекъсна:

— Ако се успокоиш, ще ти кажа нещо.

— Какво?

— Татко разби кода на татуировката.

— О?! И какво?

Прекъсна ги звънецът на домофона. Микаела каза, че сигурно е Артуро, и побърза да се обади, но се върна и каза разочаровано:

— Не е той. Някой си отец Тремблей. Казва, че го очакваш. Да го пусна ли?

— Да, но…

— Какво но?

— Моля те да не коментираш външността му, става ли?

Елизабета отвори на отец Тремблей и го въведе в кухнята. Щом видя Микаела, той започна да се извинява, че се натрапва. Елизабета го увери, че не е проблем, и побърза да добави, че и без това е искала да говори с него. Микаела го огледа от главата до петите и бързо попита, все едно не бе чула молбата на Елизабета:

— Имате Марфан, нали?

— Не бъди груба! — сгълча я Елизабета.

— Не съм груба, аз съм лекар.

— Няма нищо — каза Тремблей; ушите му бяха почервенели от смущение. — Да, имам Марфан. Вие сте добър диагностик.

— Знаех си! — каза доволно Микаела.

Седнаха и Елизабета каза на Микаела за участието на отец Тремблей в историята — и на него, че сестра й знае за нея.

— Е, изглежда, всички знаем по нещо, макар и непълно — каза Тремблей. — Но имам важна нова информация.

— Аз също — каза Елизабета.

— Да хвърлим ези-тура, за да видим кой ще говори пръв ли? — попита Микаела.

— Не, моля — учтиво каза Тремблей. — Сестра Елизабета, кажете ми какво сте открили.

— Баща ми е умен човек, математик. Той разби кода. Знаем какво значат татуировките. Тъкмо се канех да кажа на сестра си. Отговорът дойде от разликите между текстове А и Б на Марлоувия „Фауст“. Татуировката гласи: Малахия е крал, привет, лемури.

Лицето на Тремблей посърна.

— Господи…

— Какво са лемурите? — попита Микаела.

Докато Тремблей нервно отпиваше от чая си, Елизабета му напомни, че Микаела е обвързана от споразумение за конфиденциалност с Ватикана, и го попита дали може да говори свободно. Той кимна и Елизабета набързо преразказа това, което Тремблей й беше казал за лемурите, и какво бяха открили в тайния архив.

Когато свърши, Микаела попита:

— И очаквате да повярвам? И ми казвате, че майка ни е била забъркана с тези хора? Че е възможно те да са я отровили?

— Опасявам се, че всичко, което каза сестра Елизабета, е пълната истина — въздъхна Тремблей. — Те са трудни врагове. Би било най-добре, ако не съществуваха, но съществуват.

— А Малахия? — попита Микаела. — Той пък кой е?

— Ще ви обясня — каза Тремблей.

За изненада на Елизабета свещеникът много добре знаеше пророчеството и направи кратко обобщение. Когато приключи, се обърна към нея и добави:

— Нямахме представа, че лемурите имат нещо общо с Малахия. Никой във Ватикана не го вземаше на сериозно. Това е било грешка и сега сме стигнали момента на последния папа според Малахия. А може би и на последната надежда на света.

Микаела прояви характерната си смесица от скептицизъм и раздразнение.

— Аз ли съм единствената, която има чувството, че сме в залата с криви огледала на някой панаир? Това са глупости! Абсолютно нелогични глупости.

— Ти видя Алдо Вани — каза Елизабета. — Видя снимките на Бруно Отингер. Тези мъже са лемури. Пророчеството на Малахия е било достатъчно важно за тях, за да си го татуират отзад! Страх ме е, Микаела. Панаирджийската ти аналогия е добра, но това не е залата с кривите огледала, а влакчето на ужасите. Според мен тези… тези същества се канят да нанесат на църквата голяма вреда.

Тремблей взе кожената папка, която беше оставил в краката си, и извади няколко ксерокопия.

— Сестра ви е права, Микаела. Сестра Елизабета, когато си тръгнахте тази сутрин, аз се върнах в кабинета си и поработих над това кой е Р.А., който е изписал писмото на Дий от тайните архиви през 1985 година. Трябваше доста да се поровя из старите папки на личния състав във Ватикана. Мисля, че намерих вероятния човек: някой си Рикардс Аниели. Личен секретар на един епископ, човек, който сега е кардинал.

— Кой? Кой кардинал? — попита Елизабета.

— Момент. Има нещо още по-важно. Когато открих отговора, видях, че имейлът ми е пълен с писма. Аз съм абониран за една услуга, която сканира вестниците и списанията за определени ключови думи и символи като монадата.

— Какво е монада? — попита Микаела.

Елизабета й изшътка да мълчи.

Тремблей слагаше страниците на масата една по една.

— Ето обява от днешния „Ню Йорк Таймс“. — Елизабета видя малко изображение на монадата без придружаващ текст. — Тук е от „Правда“. Тук от „Монд“. Това е от „Интернешънъл Хералд Трибюн“. „Кориере дела Сера“. „Дер Шпигел“. „Журнал де Бразил“. Лондонският „Таймс“. „Сидни Морнинг Хералд“. Има и още. Всичките са еднакви. Само монадата. Обадих се на един познат репортер в „Монд“. Попитах го дали могат да открият кой е пуснал обявата. Той ми върна обаждането — получили писмо без обратен адрес и пари в брой за обявата, заедно с инструкции тя да се пусне днес.

— Това е послание — прошепна едва чуто Елизабета.

— Да. — Тремблей кимна.

— Послание? Послание за какво? За какво говорите? — възкликна Микаела.

Елизабета внезапно стана и й се зави свят. Подпря се на стола.

— Зная какво ще стане!

— Аз също — каза Тремблей; тънките му пръсти трепереха.

— Цялото това бързане да се потулят скелетите от „Свети Каликст“… — каза Елизабета. — Всички опити да ми се затвори устата. Всичко е заради конклава. Тези лемури. Те си пращат послание да бъдат готови. Ще изпълнят пророчеството на Малахия. Ще ударят утре на конклава!

— Да не си полудяла? — възкликна Микаела.

Елизабета не й обърна внимание.

— Ще се обадя на Дзадзо.

— Дзадзо е отстранен. Какво може да направи? — сопна се Микаела.

— Все ще измисли нещо.

Откъм коридора се чу леко потропване.

— Добре — каза Микаела. — Поне някой, който е с ума си. Артуро е.

И отиде да отвори.

На прага стоеше мъж с червеникава брада и пистолет в ръка. Зад него имаше още двама мъже, и двамата съвсем обикновени — и съвсем сериозни.