Глен Купър
Ще дойде дяволът (6)

5.

Когато губеше търпение, Янко Мулей по навик пукаше кокалчетата на пръстите си. Това не убягна на Крек и той попита:

— Какво има?

Мулей минаваше четирийсетте, беше цели десет години по-млад от домакина си, но беше грозен като задник, както обичаше да казва Крек, дори в лицето му. Беше почти два пъти по-едър от Крек, великан, на когото би се наложило да ходи само по анцуг, ако не беше отличният му шивач в Любляна.

— Може би трябва да приключваме за тази вечер.

Голямата зала в замъка Крек никога не се стопляше достатъчно дори в летните жеги и тази пролетна вечер Крек беше решил, че не е лошо да запалят огън. Обичаше пламъците да подскачат високо и цяла вечер щедро добавяше нови цепеници, за да поддържа рева на камината.

Средновековното имение принадлежеше на рода му от четиристотин години, въпреки че уж не беше собственост на Крек през неприятните десетилетия комунистическо управление. Беше сгушено сред няколкостотин хектара словенски гори, на няколко километра от езерото Блед, и квадратната му кула датираше от тринайсети век. Дълбокият ров беше зарибен с шаран и гледани отвън, неравните зидове на замъка създаваха впечатление за известна запуснатост и занемареност.

Това впечатление се изтриваше още с влизането. Бащата на Крек беше саможив човек, който рядко напускаше това място. През целия си живот беше посветил вниманието си повече на цялостното обновяване на замъка, отколкото на сина си. Иво Крек се беше съсредоточил върху вътрешността на замъка, зидарията, тръбите, парното, електрическата инсталация. Синът споделяше бащината си привързаност към замъка, но беше насочил острия си поглед към обзавеждането и модерните устройства. Приемните с романските си арки бяха щедро украсени с антики от съответния период, но Крек ги съчетаваше със съвременни предмети, за да направи помещенията обитаеми. Телевизори с плоски екрани съжителстваха със средновековна орехова дърворезба. Шкаф от шестнайсети век с рисувани ловни сцени приютяваше датска аудиосистема за 400 000 евро. Кухнята последен модел можеше да е слязла от страниците на някое списание за луксозно обзавеждане.

Крек винаги приемаше хората си в голямата зала. Величествените й размери ги караха да се чувстват нищожни, дори хора с ръста на Мулей, а Крек обичаше хората му да се чувстват дребни в негово присъствие.

Хвърли поглед към часовника на дядо си. Беше десет. Погледна Мулей и повиши тон.

— На крака съм от четири сутринта, а ти си уморен? Не знаеш ли какъв е залогът? Не разбираш ли колко малко време имаме?

Мулей понамести туловището си на кожения диван без подлакътници. Беше седнал неприятно близо до огъня и се потеше обилно, но не смееше да помръдне от мястото си, защото Крек го беше сложил там. Масата между тях беше затрупана с корпоративни папки, финансови отчети и подборка от вестници.

— Разбира се, че знам, К — каза Мулей и избърса мокрото си чело с подгизналата си носна кърпа. — Съжалявам. Ще продължаваме, докогато кажеш.

Крек запрати една цепеница в огъня и се разхвърчаха искри. На панталоните му падна въгленче, той изруга, махна го и продължи да ругае Мулей. Извинението не беше постигнало нищо.

— Конклавът ще започне след по-малко от седмица, ще има нов папа, а сега и този проблем в „Свети Каликст“. Имаме безкрайно много работа! Ще спиш, когато аз ти кажа да спиш, ще ядеш, когато аз ти кажа да ядеш! Ясно ли е?

За външния свят Мулей беше Церберът на Крек, ужасяващият звяр, който пази портите на ада, управителният директор на неговия конгломерат. Но когато шефът му се ядосаше, зловещото куче се превръщаше в уплашено помиярче.

Крек вдигна очи, сякаш можеше да види през таваните съзвездията в нощното небе.

— И защо, по дяволите, Бруно Отингер трябваше да умре? Дъртият пръч ми липсва. Вярвах му.

— И на мен можеш да вярваш — покорно каза Мулей.

— Да, мога да ти вярвам — каза Крек вече по-спокойно. — Но ти си тъп. Отингер беше гений, почти равен на мен.

Мулей бързо взе броя на ежедневника „Дело“ и пак го пусна на купчината, сякаш нямаше търпение да смени темата.

— И какво искаш да направя по този въпрос?

На първа страница имаше голяма снимка на Крек, хубава, макар и някак мрачна, която драматично изплуваше от мрака със заглавие: „Дамян Крек: защо не се кандидатира за президент?“ Политическият коментатор, когото познаваха добре, досадник от десните, отново мътеше водата.

— Ще го игнорираме — въздъхна Крек. — Защо този тип просто не ме остави на мира?

Мулей отвърна на въпроса с въпрос:

— Колко милиардери има в Словения?

— Това е недостатъкът да си голяма риба в малко езеро — каза Крек. — По-добри сме, когато работим в сенките. Политици! — Той направо изплю думата.

— И на мен ми е писнало от тях — каза Мулей.

— Като нощни пеперуди на лампа. — Гласът на Крек преливаше от презрение.

Вътрешната линия на телефона от кабинката на вратаря иззвъня и Крек вдигна, изслуша дежурния и каза:

— Бях забравил. Пуснете я да влезе.

— Да остана ли? — попита Мулей.

— Няма да се бавя повече от час — каза Крек. — Да, остани! Да не си посмял да си тръгнеш. Когато се върна, искам да видя предложение за сделките, които ще сключим до другата седмица.

— Знам какво да правя, К — изтощено каза Мулей.

— А аз искам да се погрижиш изявлението да бъде проверено от някой от нашите хора с майчин арабски. Трябва да изглежда автентично.

— В момента се прави.

— И нахвърляй съобщение до медиите, което изразява възмущението на компанията от мое име и, разбира се, от името на католическите ни работодатели. Ясно?

— Ясно.

— И, най-важното, искам план как да се справим с катакомбите. Не мога да повярвам, че това се случва във възможно най-неподходящия момент. Искам хората ни в Италия да разберат, че това е най-главният ми приоритет. Искам най-добрата информация, най-добрия план и най-доброто изпълнение. — С всяка дума правеше крачка към Мулей и сега се извисяваше над него. Заби пръст в рамото му. — Ясно?

Едрият мъж покорно кимна.

— Да, К.

Звънецът на вратата иззвъня и Крек отвори лично.

Един от охранителите водеше млада жена. Крек я посрещна с усмивка.

— Как се казваш?

— Алайда, господин Крек. — Имаше холандски акцент.

— Приятелите ми ме наричат К — каза той. — Казаха ми, че си красива. Прави са.

— За мен е чест да се запозная с вас. Това със сигурност е най-голямото събитие в живота ми. — Алайда беше брюнетка с лице на филмова звезда. Бузите й бяха зачервени от вълнение.

— Ела с мен — каза Крек. — Времето ми е ограничено.

— Разбира се, господин Крек… К… Човек като вас има много отговорности, сигурна съм.

Той я поведе по богато резбовано стълбище покрай поредица от замръзнали на портретите предци от фамилията Крек.

— Нямаш си представа колко много.

И от двете страни на коридора бяха окачени еленови рога — опасен проход, ако човек трябва да мине пиян. В жилищните помещения на замъка нямаше и следа от покваряваща женственост. Съпругата на Крек беше починала от бързо развило се неврологично заболяване преди години и когато тя си отиде, той се освободи от всички ненужни украшения, които беше търпял. Имението му беше диво, населено от глигани и елени. Това беше ловен замък. Къща на мъж.

Спалнята на Крек беше просторна, но строга. Подът беше от дъски, имаше само няколко малки килима. По средата на стаята се извисяваше спираловидно резбован дъбов стълб, който поддържаше грамадните греди. До стената имаше средновековна ракла, а на стената — гоблен. И огромно легло с полубалдахин, покрито с раирана дамаска.

Крек седна в долния край на леглото и свали вратовръзката си.

— Казаха ми, че си променена.

Алайда сведе поглед и прошепна нещо извинително.

— Обикновено не приемам променени жени, но ме посъветваха да направя изключение.

— Родителите ми ме дадоха в пансион, където момичетата се къпеха заедно — тихо каза тя. — Не исках да се разделям с нея, но те ме изпратиха на операция.

— Често срещана история. Иска ми се тези неща да не се случваха, но приемам, че се случват. Покажи ми.

Алайда покорно започна да сваля дрехите си. Първо палтото, после високите обувки, блузата, тясната пола.

Наблизо нямаше мебели и тя остави дрехите да се свлекат на пода.

Крек й каза да спре, за да я огледа по бельо. Не искаше да се обръща с гръб. Засега не.

— Продължавай — каза накрая.

Алайда разкопча черните си чорапи от жартиерите и ги събу, после сръчно свали сутиена си и бавно смъкна надолу черните прашки. Беше избръсната и гладка.

— Много добре — каза Крек и се облегна назад на лакът. — Сега се обърни.

Тя се обърна. И ето го — блед тъничък белег точно над сакрума, дълъг около шест сантиметра.

— Приближи се.

Той огледа белега и го проследи с пръст.

— Кой го направи?

— Доктор Цвийнс — каза тя. — В Утрехт.

— Познавам го. Върши добра работа. Е, Алайда, ти си хубава. Не виждам проблеми.

Хвана я за ханша и я завъртя към себе си. Тя го погледна благодарно.

Крек се изправи, разкопча колана си и остави панталоните да паднат на пода. Тя довърши започнатото, като смъкна бельото му.

Той поведе ръцете й около кръста си. Алайда направи останалото, като бавно и чувствено ги плъзна към задника му и стисна дебелия ствол в основата на гръбнака му. Прокара пръсти по дължината му. Беше месест като члена му и също толкова твърд.

— Дръпни я — изстена Крек. — Дръпни я силно.