Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil Will Come, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание

Глен Купър. Ще дойде дяволът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

ISBN: 978-954-655-363-8

История

  1. — Добавяне

2.

Ватиканът, в наши дни

Болката беше негова неизменна спътница, негова лична мъчителна и така се бе преплела с ума и тялото му, че по някакъв перверзен начин се беше превърнала и в негова приятелка.

Когато го сграбчеше силно и гръбнакът му се вцепеняваше в агония, той трябваше да се сдържа да не изрича неволно ругатните от младостта си на уличния език на Неапол. Имаше копче, което можеше да натиска, за да освободи доза морфин във вените си, но освен в редки мигове на слабост, обикновено посред нощ, когато сънят изглеждаше така безценен, избягваше да го използва. Христос би ли прибягнал до морфин, за да облекчи страданията си на кръста?

Но когато най-лошото от спазъма преминеше, оставяше приятна празнота. Той беше благодарен за урока, който му даваше болката: че нормалността е скъпа и че простотата трябва да се цени. Искаше му се да го беше съзнавал повече през дългия си живот.

Някой леко почука на вратата и той отговори с най-силния глас, на който беше способен.

В стаята с висок таван се дотътри монахиня силезийка, сивото й расо почти метеше пода.

— Ваше светейшество — каза тя, — как се чувствате?

— Както преди час — отговори папата и се помъчи да се усмихне.

Сестра Емилия, не много по-млада от светия отец, се приближи и започна да се суети с вещите по нощното шкафче.

— Не сте си изпили портокаловия сок — смъмри го тя. — Да не би да предпочитате ябълков?

— Предпочитам да съм млад и здрав.

Тя поклати глава и продължи работата си.

— Позволете да ви повдигна малко.

Бяха сменили леглото му с моторизирано болнично. Сестра Емилия натисна копчето, за да повдигне главата му, и когато той беше достатъчно изправен, приближи сламката за пиене към сухите му устни и не свали поглед от него, докато той не отпи няколко малки глътки.

— Добре — каза тя. — Дзарили чака да ви види.

— Ами ако аз не искам да го виждам? — Старият папа знаеше, че монахинята е лишена дори от рудиментарно чувство за хумор, така че остави мълчанието й да се проточи само няколко секунди, след което й каза, че посетителят може да влезе.

Доктор Дзарили, личният лекар на понтифекса, чакаше в чакалнята пред папския апартамент на третия етаж с още един лекар от болница „Джемели“. Сестра Емилия ги въведе в спалнята и дръпна дългите кремави завеси към площад „Св. Петър“, за да пусне вътре гаснещата дневна светлина на хубавия пролетен ден.

Папата едва-едва вдигна ръка и тържествено помаха на мъжете. Беше с проста бяла пижама. Беше оплешивял след последната терапия, така че за да не му е студено, носеше вълнена шапчица, изплетена от лелята на един от личните му секретари.

— Ваше светейшество — поздрави го Дзарили. — Помните ли доктор Пачола?

— Как бих могъл да го забравя? — шеговито отвърна папата. — Той направи много обстоен преглед на моята особа. Приближете се, господа. Искате ли сестра Емилия да ви донесе кафе?

— Не, не, моля ви — каза Дзарили. — Доктор Пачола носи резултатите от последните ви скенери в клиниката.

Двамата мъже с черните си костюми и строгите си лица приличаха повече на гробари, отколкото на лекари, и папата се пошегува с външността им.

— Дошли сте да ми ги съобщите, или да ме погребвате?

Пачола, висок изискан римлянин, свикнал да се грижи за богати и влиятелни хора, не изглеждаше смутен от домашното посещение тук или от точно този пациент.

— Просто да уведомим ваше светейшество, не да ви погребваме.

— Добре тогава — каза папата. — Светият престол има по-важни задачи от свикването на конклав. Какви са резултатите? Бял дим ли е, или черен?

Пачола за миг сведе очи, после срещна твърдия поглед на папата.

— Ракът не се е повлиял от химиотерапията. Опасявам се, че се разпространява.

 

 

Кардинал епископ Аспромонте пъхна голямата си оплешивяваща глава в столовата, за да се увери, че любимото шампанизирано вино на кардинал Диас е на масата. Това беше незначителен детайл за държавния секретар и шамбелан на Светата римска църква, но беше съвсем в негов стил. Неговият личен секретар монсиньор Акиле, жилав мъж, който много отдавна бе дошъл с Аспромонте от Генуа във Ватикана, му посочи зелената бутилка на масичката за сервиране.

Аспромонте промърмори нещо одобрително и изчезна — но само за да се появи отново, когато чу телефонът да звъни.

— Сигурно е Диас или Джаконе.

Акиле вдигна телефона в столовата, кимна, после каза сковано:

— Пуснете ги да се качат.

— Подраниха с пет минути — каза Аспромонте. — Добре сме обучили гостите си с годините, нали?

— Да, ваше високопреосвещенство, мисля, че е така.

Монсиньор Акиле придружи кардинали Диас и Джаконе в пълния с книги кабинет където Аспромонте ги очакваше, сключил прорязаните си от сини вени ръце върху внушителното си шкембе. Личните му покои бяха разкошни благодарение на скорошния ремонт, направен с дарение от едно богато испанско семейство. Той сърдечно поздрави двамата мъже — гушата му се тресеше, докато стискаше ръцете им, — после изпрати Акиле да побърза с аперитивите.

Тримата стари приятели бяха облечени с обточени с червено-черни раса с червени колани, но приликите свършваха до тук. Кардинал Диас, почитаемият декан на Колежа на кардиналите, който преди Аспромонте беше заемал поста на държавен секретар, беше на седемдесет и пет и беше най-възрастен, но и най-внушителен на вид. Извисяваше се над колегите си. В младостта си в Малага, преди да се влее в духовенството, бил способен боксьор тежка категория и беше запазил атлетичната си фигура и на стари години. Имаше грамадни ръце, квадратно лице и гъста сива коса, но най-забележителната му черта беше стойката му, заради която изглеждаше като глътнал бастун дори когато седеше.

Кардинал Джаконе беше най-нисък, с набраздено от дълбоки бръчки лице като на булдог, което незнайно как можеше да променя изражението си от намръщено в усмихнато със съвсем леко помръдване на мускулатурата. Малкото му останала коса се свеждаше до ивица над месестия му врат. Иначе невзрачен, той винаги можеше да бъде разпознат в тълпата, ако всички кардинали се съберяха в някой слънчев ден, по огромните слънчеви очила „Панда“, които се бяха превърнали в негова запазена марка и с които приличаше на филмов режисьор. Сега той се отпусна, тревогата му, че е закъснял, се стопи. Докато се връщаше от Виа Наполеоне, където в качеството си на председател беше участвал в месечната среща с Папската комисия по свещена археология, беше попаднал в задръстване.

— Горе свети — каза Диас и посочи тавана.

Апартаментът на папата беше два етажа над тях.

— Надявам се, че това е добър знак — каза Аспромонте. — Може днес да се е подобрил.

— Кога го видя за последно? — попита Джаконе.

— Преди два дни. Утре ще отида пак.

— Как изглеждаше? — попита Диас.

— Слаб. Блед. Болката е изписана на лицето му, но не се оплаква. — Аспромонте погледна Диас. — Ела с мен утре. Нямам официална работа. Сигурен съм, че ще иска да те види.

Диас кимна отсечено, взе чашата просеко, която Акиле бе оставил до стола му, и загледа как мехурчетата се издигат.

 

 

Болката беше отстъпила за цял час и отгоре и папата успя да изяде купичка рядка супа. Прииска му се да стане и да се възползва от този рядък прилив на енергия. Позвъни на звънеца и сестра Емилия се появи толкова бързо, че той на шега я попита дали не е стояла с ухо на вратата.

— Повикай отец Диеп и отец Бустаманте. Кажи им, че искам да сляза в кабинета и в параклиса си. И повикай Джакомо да ми помогне да се облека.

— Но, ваше светейшество — възрази монахинята, — не трябва ли да попитаме доктор Дзарили дали е разумно?

— Остави Дзарили на мира — изръмжа папата. — Нека поне днес вечеря със семейството си.

Джакомо Бароне беше мирянин, който вече двайсет години служеше на папата. Беше ерген, живееше в малка стая в двореца и изглежда нямаше други интереси, освен футбола и понтифекса. Говореше само когато го заговореха и когато папата беше потънал в мислите си и нямаше настроение за празни приказки, можеха да прекарат половин час в мълчание, докато се занимаваха с измиването и обличането.

Джакомо дойде. Беше брадясал и миришеше на лука, който готвеше.

— Искам да се измия и да се облека — каза папата.

Джакомо послушно сведе глава и попита:

— Какво искате да облечете, ваше светейшество?

— Домашни дрехи. После ме свали долу.

Джакомо имаше силни ръце и плещи и местеше папата из покоите му като манекен, докато го обтриваше с гъба, пудреше го и обличаше пластовете дрехи: завърши с бяло расо с бяла препаска с ресни, кръст на гърдите, меки червени пантофи и бяла шапчица на мястото на плетената шапка. Самото обличане сякаш измори понтифекса, но той настоя желанията му да бъдат изпълнени и Джакомо го сложи в инвалидната количка.

Взеха асансьора до втория етаж, където двама швейцарски гвардейци в синьо, оранжево и червено стояха на традиционните си места пред „Сала дей Джендарми“. Стреснаха се от появата на папата, но докато Джакомо буташе количката покрай тях, понтифексът им помаха и ги благослови.

Минаха през празните тържествени зали към личния кабинет на папата с голямото писалище — любимото му място за работа и преглеждане на документи.

Писалището беше всъщност огромна махагонова маса, дълга няколко метра, разположена пред библиотека, която съдържаше еклектична смесица от официални документи, свещени текстове, биографии, истории и дори няколко детективски романа.

Личните му секретари — единият свещеник от Виетнам, а другият сардинец — чакаха притихнали, с усмивки на младите си лица.

— Никога не съм ви виждал толкова доволни, че ви викат на работа вечерта — весело каза папата.

— Мина доста време, откакто имахме възможност да служим на ваше светейшество — каза отец Диеп на напевния си италиански.

— Сърцата ни преливат от радост — добави отец Бустаманте с трогателна искреност.

Папата седеше в инвалидната количка и оглеждаше купчините документи, затрупали някога подреденото му писалище. Поклати глава.

— Погледнете само. Като занемарена градина. Бурените са превзели лехите с цветя.

— Основната работа продължава — каза Диеп. — Кардинали Аспромонте и Диас подписват заедно текущите документи. Повечето от нещата тук са копия, които да прегледате.

— Нека да използвам малкото сили, които имам тази вечер, за да се погрижа за едно-две важни църковни дела. Вие изберете за кои. После искам да се помоля в параклиса си, преди сестра Емилия и доктор Дзарили да ме върнат в леглото.

 

 

Виното беше от брата на Аспромонте, който имаше лозя и редовно изпращаше каси във Ватикана. Аспромонте беше прочут с любовта си към чашката и с това, че подарява бутилки.

— Санджовезето е отлично — каза Диас, като повдигна чашата си към светлината на полилея. — Брат ти заслужава поздравления.

— Е, две хиляди и шеста беше прекрасна година за него, както и за всички винари в Тоскана. Ще ти изпратя една каса, ако искаш.

— Ще е чудесно, благодаря ти — каза Диас. — Да се молим условията да са благоприятни за него и тази година.

— Първо трябва да спрат дъждовете — измърмори Джаконе. — Днес беше почти ясно, но, господи, последните три седмици бяха направо библейски потоп. Май трябва да си строим Ноев ковчег!

— Това пречи ли на работата ти? — попита Аспромонте.

— Идвам от среща на Папската комисия и мога да ти кажа, че археолозите и инженерите са притеснени за целостта на катакомбите на Виа Антика Апия, особено на „Свети Себастиан“ и „Свети Каликст“. Полето над тях е така прогизнало, че вятърът е изкоренил няколко дървета. Страхуват се от потъвания и срутвания.

Диас поклати глава и остави вилицата си.

— Де това да беше единственото, за което да се тревожим.

— Светият отец — тихо каза Аспромонте.

Диас каза сериозно:

— Мнозина очакват от нас да направим каквото трябва, тоест да сме подготвени.

— За конклав ли? — направо попита Джаконе.

Диас кимна.

— Логистиката не е проста работа. Не може просто да щракнеш с пръсти и да събереш всички кардинал–електори.

— Не мислиш ли, че трябва да внимаваме? — попита Аспромонте, докато дъвчеше последната хапка говеждо. — Папата е жив и по Божията воля ще живее още. А ние трябва да внимаваме личните ни стремежи да не проличат.

Диас допи чашата си и остави Аспромонте да му налее пак. Погледна през рамо, за да се увери, че са сами.

— Ние сме приятели. Работим рамо до рамо почти три десетилетия. Изповядвали сме се един на друг. Ако ние не можем да говорим откровено, кой може? Всички знаем, че има голяма вероятност следващият папа да седи на тази маса. И по мое мнение аз съм твърде стар. И не съм достатъчно италианец!

Аспромонте и Джаконе сведоха очи към чиниите си.

— Някой трябва да го каже — не се отказваше Диас.

— Според някои е време за африканец или южноамериканец. Има достойни мъже, които трябва да се вземат предвид — каза Джаконе.

Аспромонте вдигна рамене.

— Казаха ми, че за десерт има чудесен сладолед с праскова.

 

 

Папата беше сам в личния си параклис. Отец Диеп го беше докарал и го беше сложил пред обичайния му обкован с бронз стол за медитация. Таванът грееше с осветените изотзад стъклописи, съвременни по стил, натежали от ярки цветове. Подът беше от бял италиански мрамор с черни жилки, също модернистичен десен, но смекчен от красивия стар кафяв килим в средата. Олтарът беше прост и елегантен: бяла покрита с дантела маса със свещи и Библия. Зад масата имаше златно разпятие, което сякаш се носеше в нишата от червен мрамор, която стигаше от пода до тавана.

Бедрото на понтифекса го заболя и болката се усили. Беше започнал да се моли и не искаше още да се връща в болничното легло. Помпата за инжектиране на морфин беше закачена на стойка на инвалидната количка, но той особено мразеше да се упоява в присъствието на това красиво изображение на Страстите Христови.

Пребори се с болката и продължи молитвите, които се лееха безмълвно, за да ги чуе само Бог.

Изведнъж почувства различна болка.

Тя го стисна за гърлото и горната част на гърдите.

Папата погледна надолу с ирационалната мисъл, че някой се е промъкнал и го натиска.

Натискът го накара да се намръщи и да затвори очи.

Но той искаше да ги задържи отворени и се помъчи да го направи.

Сякаш огнена стрела прониза гърдите му и прогори плътта.

Не можеше да извика, не можеше да си поеме дъх.

Мъчеше се да не откъсва поглед от лицето на златния Христос.

„Господи! Помогни ми в моя час на нужда.“

 

 

Монсиньор Албано влезе в трапезарията на кардинал Аспромонте, без да почука.

От пребледнялото му лице Аспромонте разбра, че нещо не е наред.

— Папата! Получи удар в параклиса!

Тримата кардинали забързаха по стълбите и през официалните зали към параклиса. Отци Диеп и Бустаманте бяха преместили папата от инвалидната количка на килима и Дзарили бе коленичил над единствения си пациент.

— Сърцето — каза Дзарили. — Няма пулс. Боя се, че…

Кардинал Диас го прекъсна:

— Не. Не е мъртъв! Има време за последно помазване!

Дзарили понечи да протестира, но Джаконе го прекъсна: даде на отец Бустаманте и отец Диеп резки заповеди и те забързано излязоха от параклиса.

Аспромонте прошепна на Диас:

— При тези обстоятелства можеш да пропуснеш молитвите, дори Мизереатур, и да продължиш с причастието.

— Да — каза Диас. — Да.

Джаконе и Аспромонте помогнаха на кардинал Диас да коленичи.

Секретарите на папата дотичаха с поднос с нафора и червена кожена чанта. Диас взе от нафората и каза с ясен глас:

— Това е Агнецът Божи, който отнема греховете на света. Блажени са тези, които са поканени на Неговата вечеря.

Папата не можеше да отговори, но Аспромонте прошепна това, което би казал той:

— Господи, не съм достоен да Те приема, но кажи само дума и аз ще съм изцелен.

— Тялото Христово — запя Диас.

— Амин — прошепна Аспромонте.

Диас отчупи трошица от нафората и я сложи в пяната в устата на папата.

— Нека Исус те пази и те води към вечен живот.

Дзарили стоеше до тях и гледаше тъжно. После каза:

— Свърши се. Папата почина.

— Грешите, докторе — каза старият кардинал с леден глас. — Не е мъртъв, докато кардинал–шамбеланът не каже, че е мъртъв. Кардинал Аспромонте, моля, продължете.

Всички се отдръпнаха, а Аспромонте взе кожената чанта от отец Диеп и извади малко сребърно чукче, гравирано с папския герб.

Коленичи и нежно почука с чукчето челото на папата.

— Стани, Доменико Саварино. — Използваше името, което майката на понтифекса му беше шепнала като дете, защото е казано, че никой човек няма да продължи да спи при звука на кръщелното си име.

Папата остана неподвижен.

Още едно почукване.

— Стани, Доменико Саварино — повтори Аспромонте.

Стаята беше тиха.

Аспромонте почука челото на папата с чукчето за трети път.

— Стани, Доменико Саварино. — Изправи се, прекръсти се и високо съобщи ужасната вест: — Папата е мъртъв.

 

 

— Папата е мъртъв.

Този път думите бяха изречени от мъж, който говореше по мобилен телефон.

Последва пауза и дълбока въздишка. Мъжът почти чу облекчението, което избликна от гърдите на другия. Дамян Крек отговори:

— В Риби. Както е предсказано.

— Да действам ли?

— Разбира се — остро каза Крек. — Още тази вечер. Тази вечер е идеалният момент.

Мъжът, който вървеше спокойно през площад „Свети Петър“, знаеше, че К е прав. Тази вечер наистина беше идеалният момент. Докато вестта за смъртта на папата се разнасяше из Ватикана, миряни и свещеници бързаха да се помолят в базиликата, а после се втурваха обратно по бюрата си за яростната атака на работния ден.

Мъжът носеше черна найлонова чанта, каквито се използват за пренасяне на тактическо оборудване. Дали беше тежка, никой не можеше да разбере. Като на някакъв съвременен Атлас, раменете на мъжа сякаш можеха да повдигнат всякаква тежест. Той беше с тъмносин костюм с малка емайлирана игла на ревера, обичайното му облекло през повечето дни. Не беше красив, но стройната му ъгловатост и черната му коса караха погледите да се обръщат; открай време имаше успех с жените.

Вместо да тръгне по стълбите на базиликата, той зави към един служебен вход, който водеше в Сикстинската капела. Ускори крачка и чу как нощният въздух свисти през стиснатите му зъби. Усещаше зигзауера до сърцето си и сгъваемия нож „Бокер“ до бедрото си.

На вратата стоеше швейцарски гвардеец с церемониална униформа, окъпан в светлината на лампата. Гвардеецът погледна мъжа в очите, после хвърли поглед към чантата на рамото му.

— Ефрейтор — каза мъжът.

Гвардеецът отривисто отдаде чест и отстъпи встрани.

— Хер оберстлейтенант. Тъжен ден.

— Така е.

 

 

Подполковник Матиас Хакел вървеше през тъмната запусната зала, гьонът на подметките му тропаше по плочите. Напред имаше заключен коридор, който водеше право в Сикстинската капела. Той имаше ключ, разбира се, но всичко на това ниво беше покрито от охранителни камери. Макар че беше втори в командването на швейцарската гвардия и можеше безнаказано да ходи практически навсякъде във Ватикана, беше по-добре да мине през коридорите в мазето, където охранителните камери бяха малко.

Изкачи няколко каменни стъпала до първото приземно ниво и тръгна по един коридор, който го отведе точно под Сикстинската капела сред лабиринт от помещения, претъпкани с безинтересни и не особено ценни предмети. Ватиканът разполагаше с изключително сигурни хранилища за документи, книги и съкровища на изкуството, но съдържанието на тези стаи беше много по-прозаично: мебели, почистващи материали, външни бариери за сигурност.

В стаята, в която влезе, нямаше камери и я посещаваха толкова рядко, че той беше сигурен, че ще може да работи без изненадващи прекъсвания. Запали осветлението и лампите запращяха с болнава жълто-зеленикава флуоресцентна светлина. В стаята имаше обикновени евтини дървени маси, всяка дълга по метър и половина, широка по-малко от метър и достатъчно висока, за да се използва от седнал човек. Бяха ги купили на едро през петдесетте от някаква фабрика в Милано, но все още изглеждаха относително нови заради рядката си употреба. Бяха ги вадили от склада и ги бяха изнасяли горе в Сикстинската капела само пет пъти през изминалите почти шест десетилетия, всеки път по случай избирането на нов папа.

Не бяха нещо особено. Но когато ги покриеха с червено кадифе чак до пода и ги украсяха с избродирано със златен брокат кафяво кадифе, добиваха блясък, особено подредени под тавана на Микеланджело.

Най-близката маса щеше да послужи за по-неотложна цел. Мъжът остави чантата върху нея и се усмихна.