Глен Купър
Ще дойде дяволът (30)

29.

Дзадзо гледаше как кардиналите в колона по двама бавно минават през Сала Регия между почетен шпалир швейцарски гвардейци. Преглътна с мъка. Да гледа това представление по телевизията му се струваше нереално. Той трябваше да е там. Зърна Лоренцо на заден план и се запита как ли се справя.

Бащата на Дзадзо разтревожено шареше из апартамента, не можеше да отиде в университета, не можеше да се заеме с бележника си за Голдбах. Час по час се взираше през прозореца и към телефона, сякаш с волята си можеше да накара дъщерите си да се материализират. Дзадзо се опита да го насили да хапне, но той не искаше.

И двамата подскочиха, когато мобилният телефон на Дзадзо иззвъня. Той вдигна незабавно и бързо поклати глава, за да покаже, че не са Микаела и Елизабета.

Послуша известно време и каза:

— Омар, ти си върхът. Кълна ти се, че няма да си навлечеш неприятности заради това. — После затвори и седна пред компютъра на баща си.

— Кой беше? — попита баща му.

— Едно приятелче от ватиканския компютърен отдел. Ще ми прати файл с телефонни записи.

— Чии?

— Сутринта открих, че през две хиляди и пета година Бруно Отингер се е обаждал в жилище на Ватикана. Матиас Хакел, човекът, който в момента е втори по ранг в швейцарската гвардия, е живял там по това време. Помолих за телефонните записи на Хакел.

— Това какво общо има с Микаела и Елизабета? — попита Карло.

— Не зная. Може би няма. Но е любопитно, нали? Защо човек като Отингер ще говори с швейцарски гвардеец? Освен това предпочитам да следвам инстинкта си, отколкото да вися като прани гащи. Не вярвам, че полицията прави нещо полезно.

Баща му се съгласи и се надвеси над рамото му, докато Дзадзо отваряше имейла на Омар и отпечатваше приложения файл.

Принтерът още вадеше петдесетте страници. Дзадзо грабна една и изохка.

— Този доста е говорил.

— Какво търсим? — попита Карло.

— Не знам. Модели. Често набирани номера. — Извади списъка с обажданията на Отингер и го разгъна. — Може би обаждания на трети страни, общи и за двата списъка.

При вида на гъстите редове телефонни номера Карло живна. Издърпа листата от ръката на сина си и каза:

— Върви да ми направиш препечена филийка и остави числата на мен.

 

 

Тържествената процесия кардинали в алено и бяло явно очароваше Крек.

Те пееха химна Veni Creator Spiritus:

„Veni Creator Spiritus

Mentes tuorum visita,

Impie supena gratia,

Quae to creasti pectora.

Ела, творецо, свети дух,

и настани се в нашите души.

Изпълни с върховна благодат

сърцата, които си създал.“

— Моля ви, кажете ми защо го правите! — отчаяно се замоли Елизабета.

Той извъртя очи към небето, все едно търсеше помощ, после изключи звука на телевизора, за да не му се налага да го надвиква.

— Преди деветстотин години един от нас, велик астролог и ясновидец, изрекъл пророчество.

— Малахия — каза тя.

— Да! Малахия. Умна е моята монахиня. За нас това пророчество е като маяк и като един от гордите водачи на моите хора моя лична отговорност беше да използвам ресурсите си, за да се погрижа то да бъде изпълнено.

— Да разрушите църквата — тъжно каза тя.

— Да, разбира се. Това винаги е било най-голямото ни желание.

— Малахия казва, че светът ще свърши. И това ли искате?

— Виж — каза Крек, — аз харесвам живота си. Както виждаш, съм се устроил добре. Но това е нещо, очаквано много дълго време. Казвам да се разруши църквата. Толкова мога да помогна да се направи. А дали и светът ще свърши заради моите действия, е, просто ще почакаме и ще видим.

Елизабета поклати глава.

— Това е жалко.

Крек стана и сложи дърва в огъня, все едно искаше да направи фон от подскачащи пламъци. Ако намерението му беше такова, значи беше постигнал драматичния ефект. Той стоеше пред камината и на Елизабета й се стори, че сякаш излиза от ада.

— Жалко? — Той повиши глас. — И с какво вашата католическа догма е по-различна? Говорите за Страшния съд. Денят, в който светът, какъвто го познаваме, ще свърши, нали така? Във вашата версия Христос се завръща, в моята — не. Това е основната разлика.

— На Страшния съд доброто и злото ще имат различна съдба. Това ни учи църквата — каза Елизабета, като се помъчи да отговори с кротост на неговия гняв.

— Повярвай ми — каза Крек и пак седна, — нямам желание да обсъждам богословските ви въпроси. Доловимите различия са добре дошли за мен. Религиозният раздор винаги е бил доходоносен за нас.

На нея й призля.

— Казвате, че искате да разрушите църквата. И с каква цел? Какво искате?

— Нашето кредо? — презрително възкликна той. — Нашият raison d’être? Ние се интересуваме от мрачната красота на могъществото, богатството и властта. Борбата срещу църквата винаги ни е пълнила джобовете. Всеки конфликт открива възможности. Войните ни правят богати, а и са доста приятни.

— Извличате удоволствие от човешкото страдание?

Крек издаде брадичка напред.

— Лично аз, да, особено от страданието на лицемерно набожни фанатици, но може да съм малко краен в това отношение. Повечето от братята ми са по-скоро насочени към бизнеса в поведението си.

— Вие сте психопати.

Той се разсмя.

— Пак етикети. Виж, аз съм образован човек. Цял живот чета и уча. Разбирам значението на този термин. Ние сме това, което сме, точно както вие сте това, което сте. Харесва ми да си мисля, че ние сме по-еволюирали, по-специализирани, по-ефективни. Не сме спънати от емоционалността и според мен това е сила. Ако искате да използвате термина „психопати“, нямам нищо против. А как аз да наричам вас?

Тя се обърка от начина, по който той обърна разговора в своя полза. Трябваха й няколко секунди да подреди мислите си.

— Аз съм вярваща жена. Вярвам в Бога. Винаги съм вярвала в Него от най-ранните си детски спомени. Вярвам в добротата и силата на изкуплението. Когато хората страдат, страдам и аз. Аз съм слугиня на Бога. Предполагам, че това е моят етикет. Той ме определя и ме прави щастлива.

Крек хвърли поглед към телевизора, за да види дали не пропуска нещо, след което отговори:

— Да, но е голяма крачка да станеш монахиня, нали? Няма вече купони. Няма повече секс, предполагам. Няма повече свобода да правиш каквото, по дяволите, ти се иска, когато ти се прииска. Защо го направи?

„Той знае защо“, помисли си тя. Нямаше да му достави садистичното удоволствие да му го каже. Нямаше да каже — ти го направи, ти, копеле такова! Твоите главорези забиха нож в гърдите ми. Те отнеха живота на мъжа, когото обичах. Вие ме накарахте да страдам толкова, колкото е възможно да страда човек. Единственото ми спасение е да се отдам изцяло на Бог.

Вместо това каза:

— Мога да благодаря за това на вас. Предполагам, че съм ви задължена.

Отговорът й му се стори забавен и той запляска с ръце като тюлен. После посочи телевизора.

— Гледай! — каза като развълнувано дете. — Затварят портата!

 

 

Хакел и подчиненият му Герхард Глаузер бяха сред цивилните швейцарски гвардейци, които следваха процесията, в по-голямата си част хора, които се бяха грижили за личната безопасност на покойния папа. Когато последният от конклавистите премина през големия портал на Сала Регия в Сикстинската капела, кардинал Франкони майстор на папските литургии, затвори тежката порта. Хакел знаеше, че преди вратата да бъде заключена от вътрешната страна, трябва да се извърши ритуал, но що се отнасяше до него — играта беше почти свършила.

Гвардейци в церемониални униформи заеха местата си пред затворената врата. Хакел и Глаузер им отдадоха чест, после Глаузер каза:

— Може ли да поговорим?

Двамата се отдалечиха от любопитните обективи на видеокамерите и застанаха до фреската на Агрести на Педро Арагонски, който предлагаше кралството си на папа Инокентий III. Сводестият таван увеличаваше акустиката, така че Глаузер се наведе и прошепна в ухото на Хакел:

— Един от тях, Джаконе, е болен. Още е в хотела.

— Защо не съм уведомен? — изсъска ядосано Хакел.

— Сега ви го казвам — отговори Глаузер. — Покрит е. Прикрепил съм към него двама от нашите. Жандармите също са там. Когато изпратят пратеник да вземе гласа му, ще покрием и него.

— Комендант Зоненберг знае ли?

— Не съм сигурен. Не и от мен във всеки случай. Аз следвам веригата на командването.

Хакел рязко отвърна:

— Стой тук.

— Къде отивате? — попита Глаузер.

— В хотела. Да проверя лично сигурността на Джаконе.

— Извинявам се за закъснението, с което ви информирах, подполковник. Не мислех, че е кой знае какво.

Хакел тръгна ядосано. Отлъчено агънце. Щеше да навести кардинал Джаконе и да се погрижи за него както трябва.

 

 

Карло Челестино се беше навел над масата в столовата, очилата му бяха на върха на носа му. Ограждаше с молив телефонни номера и мърмореше нещо.

— Ще ми се да не беше драскал по записите на Отингер. Пречи на системата, която използвам.

— Нищо не мога да направя — изморено каза Дзадзо. — Намери ли нещо?

Карло прелисти страниците на Хакел и измърмори:

— Това компютърът ще го свърши за част от секундата. Може би не е учудващо, че повечето от разговорите с чужбина на швейцарския гвардеец са до Швейцария. Сигурно до семейството, но това ти ще трябва да го разбереш. Отингер може да се е обаждал на Хакел, но Хакел май не е звънял на Отингер. Чакай малко, този тук е странен. Хакел се е обаждал няколко пъти до номер, започващ с 386. Нямаше ли го и в записите на Отингер?

— Провери листата. — Знаех си! 929295! И Хакел, и Отингер са се обаждали на този номер.

— Дай да видя — каза Дзадзо и посегна към страниците на Отингер. — Господи, аз се обаждах там сутринта!

— Кой беше?

— Казаха, че номерът е частен, и затвориха.

— Къде е?

Дзадзо вече седеше пред компютъра и търсеше кода.

— В Словения, в района на Блед. Не е далеч от границата с Италия. Ще се обадя на словенската национална полиция в Любляна и ще ги помоля да проверят. Трябва да разберем кой живее там.