Глен Купър
Ще дойде дяволът (28)

27.

Елизабета се събуди от скърцането на отваряща се врата. Извика сестра си и двете отметнаха завивките си.

Първият, който влезе, беше огромен мъж с черен костюм. Другият беше по-дребен, по-възрастен, красив и елегантен, с тесен син кашмирен пуловер, тъмни панталони и мокасини с пискюли.

— Съжалявам, че ви събуждам — каза по-възрастният на английски със силен акцент. — Зная, че сте прекарали неудобна нощ, но не исках да проспите големия ден.

Елизабета се изправи, приглади расото си и си обу обувките.

— Кои сте вие?

Мъжът не обърна внимание на въпроса й.

— Сестра ми попита кои сте, задници такива — каза Микаела заплашително. — Ще съжалявате, че сте се забъркали с нас.

Мулей извади пистолет изпод сакото си и я напсува.

— Дебелаците с малки пишки много обичат да заплашват жените — изръмжа Микаела.

— Микаела, моля те — каза Елизабета. — Не влошавай нещата.

По-възрастният мъж се разсмя.

— Прибери пистолета, Мулей. Няма нужда. Аз съм Крек. Дамян Крек.

Крек? Дали не беше онзи К?

— Къде сме? — попита Елизабета.

— В Словения — отвърна Крек. — В моя дом. Качи се горе с мен.

— Ами Микаела?

— Не се безпокой за нея. С теб обаче трябва да обсъдим някои неща. И да погледаме малко телевизия.

— Телевизия ли? — попита Елизабета.

— Целият свят гледа Ватикана и ние също трябва да гледаме — каза Крек. — Конклавът ще започне всеки момент.

 

 

Дзадзо не искаше да спи, но тялото му само се изключи от тревога и изтощение, и когато се събуди, беше десет и в апартамента беше тихо. Ядосан на себе си, той скочи от дивана и се втурна в стаята на сестрите си с напразната надежда да са се прибрали на пръсти, докато е спал.

Както се страхуваше, стаята беше празна.

Надникна при баща си. Карло спеше, напълно облечен. Дзадзо реши да не го буди.

Отново се обади на Артуро.

— Нещо ново?

Нямаше нищо.

Дзадзо беше прекарал дълга нощ, беше събудил съседите, беше звънял в спешните отделения и на сестра Марилена, беше отишъл с колата до апартамента на Микаела, беше кръстосвал улиците в квартала. Точно преди да реши да чака до сутринта, беше оставил гневно съобщение на гласовата поща на инспектор Леоне, в което казваше, че сестрите му не са се прибрали, и го питаше колко изчезнал трябва да е човек, та полицията да започне издирване.

Дръпна завесите в дневната и слънчевата светлина обля стаята. Той закрачи нервно. Ругаеше. Не знаеше какво да направи. Взе си якето. Щеше да излезе да пие кафе.

В кафенето си взе кафето от бара и отиде на една маса до прозореца. Когато седна, напипа нещо твърдо във вътрешния си джоб. Бръкна и извади сгънатите листа.

Двайсет страници телефонни номера, две години изходящи повиквания от дома на Бруно Отингер. Дзадзо сръбна от еспресото, запрелиства страниците и спря. Сигурно само си губеше времето. Погледна през прозореца с надеждата да види по тротоара да минава монахиня с черно расо.

Отново погледна листата. Повечето бяха номера в Германия, най-вече местни от Улм. Взе си телефона и се обади на най-търсения номер. Отговори секретар на университета в Улм и той затвори, без да каже нищо.

Тук-там по страниците имаше номер с чуждестранен код, който той не познаваше — 386. Набра го. Мъжки глас отговори:

— Да? 929295.

Дзадзо пробва първо на италиански:

— Ало. С кого говоря?

— Кой се обажда?

Дзадзо мина на английски и отново попита.

Гласът отговори на английски.

— Това е частен номер. Вие кого търсите?

— Приятел съм на Бруно Отингер — каза Дзадзо. Последва мълчание и приглушен звук, сякаш някой сложи ръка на слушалката. После гласът се чу отново:

— Не мога да ви помогна. — И връзката прекъсна. Дзадзо уморено разтърка очи и реши да провери код 386. Започна да сгъва страниците.

Нещо привлече погледа му и той спря. Заглади листа и се загледа. Пред погледа му се открояваше един-единствен номер.

Беше италиански — ватикански.

Той го набра колкото можа по-бързо. Отговори жена — на италиански, но с немски акцент.

— Pronto?

Дзадзо й заговори на италиански.

— Обажда се майор Челестино от жандармерията на Ватикана. С кого разговарям?

— Фрида Шукер.

— А, съпругата на ефрейтор Шукер?

— Точно така. Клаус е на служба днес, разбира се. Какво има, майоре?

— Извинете, че ви притеснявам — каза Дзадзо. — Имам само един въпрос. Този телефон е на жилищата на швейцарската гвардия, нали?

— Да, това е апартаментът ни.

— А от колко време сте настанени там?

— От две хиляди и шеста година.

— Знаете ли кой е живял там преди вас?

— Нямам представа. Съжалявам. Да кажа ли на Клаус да ви се обади?

— Не, няма нужда. Прощавайте, че ви обезпокоих.

Не го свърташе на едно място, така че стана и излезе от кафенето. Потърси в списъка с контакти на мобилния си телефон и бързо набра Омар Савио от компютърния отдел на Ватикана.

Омар — приятелче за пица и бира — явно се изненада от обаждането му.

— Сигурно е важно.

— Защо?

— Защото конклавът започва. Сигурно си затънал в работа до гуша.

Изглежда, Омар не беше чул за временното му отстраняване.

— Да, важно е. Искам да провериш нещо.

— Казвай.

— Кой е живял в апартамента на Клаус Шукер в швейцарските резиденции преди него? Шукер се е нанесъл през две и шеста.

— Изчакай секунда. — Дзадзо чу как пръстите на Омар тракат по клавиатурата.

— Добре, апартамент 18, ей сега… Бил е на Матиас Хакел. Живял е там от двехилядната до две и шеста. Сега е в подполковническия апартамент. Сигурно се е преместил, когато са го повишили.

— Хакел, а? — каза Дзадзо и спря на един светофар.

— Защо е толкова шумно при теб? — попита Омар. — Не си ли във Ватикана?

— Да, наблизо съм. Виж, Омар, трябва да те помоля за нещо много спешно и крайно деликатно. Искам да ми пратиш по имейла списъците с обажданията на Хакел от апартамента и от мобилния му телефон от две и шеста насам.

Приятелят му попита скептично:

— Майтапиш се, нали?

— Не, напълно съм сериозен.

— За това ще ми трябва писмено позволение от началника на Хакел и ако нямам такова, гвардейците ще ме набучат на пиките си.

— Омар, нямаше да те моля, ако не беше въпрос на живот и смърт. Моля те, повярвай ми. Не мога да допусна гвардейците да разберат, че душа около някой от техните. Никога няма да те издам. Прати ми го на личния имейл. Ти си компютърджия, знаеш как да направиш тези работи невидими.

— И ще ме черпиш с пица до живот? — попита Омар.

— Да, до живот.

 

 

В столовата на Домус Санкте Марте сервитьорите сервираха десерта и наливаха кафета. Кардинал-електорите внимаваха да не си изцапат расата — днес добрите телевизионни обективи можеха да различат петно от сто метра.

Деветимата кардинали епископи седяха на издигната платформа над масите, на които останалите кардинали обядваха с другите участници в конклава — шепа помощници, които имаха право да ги придружат в Сикстинската капела. Кардинал Диас седеше на централното място, подобаващо на положението му на декан на Колежа на кардиналите. Старите му приятели Аспромонте и Джаконе седяха от двете му страни.

Диас побутна парчето пай в чинията си и тихо каза на Джаконе:

— Колкото по-скоро изберем нов Свети отец, толкова по-скоро ще имаме свястна храна.

Джаконе не беше толкова придирчив: набоде голяма хапка с вилицата си, но все пак се съгласи:

— Не е толкова храната. За мен е леглото. Искам да спя в собственото си легло.

Аспромонте наклони голямата си плешива глава, за да ги чува.

— Стените са толкова тънки. — Посочи с вилицата си американския кардинал. — Цяла нощ слушам как Кели хърка.

— Е, след час ще сме в капелата — каза Диас. — Ще изпълним дълга си и после животът ще продължи.

Изведнъж Джаконе потрепна и остави приборите си.

— Какво има? — попита го Диас.

Джаконе смръщи месестото си лице и потупа закръгленото си шкембе.

— Нищо. Вероятно просто газове. — И пак потрепна.

Аспромонте изглеждаше разтревожен.

— Може би трябва да повикаме лекаря. Ето го там.

— Не, честна дума, добре съм.

Диас го потупа по рамото.

— Върви да полегнеш. Има време за кратка почивка, преди да ни повикат.

— Не искам да заспивам — запротестира Джаконе.

— Не се тревожи — каза Аспромонте. — Няма да те оставим да проспиш конклава!