Глен Купър
Ще дойде дяволът (19)

18.

Микеланджеловата Сикстинска капела не беше създадена за ордите туристи, които кривяха вратове и осветяваха като със стробоскоп помещението със светкавиците на дигиталните си фотоапарати.

Беше създадена за това.

Затворена и празна, тя беше тържествено притихнала и очакваща, равномерно и естествено осветена от високите прозорци от двете страни, разположени малко под изписания таван.

Редове покрити с кафяво кадифе маси бяха внимателно подредени от двете страни на капелата, на всяка маса имаше проста бяла картичка с името на кардинал.

Чу се звук от древен ключ в древна ключалка и една тежка врата се отвори със стон. После се чуха звуци от душене и нокти, драскащи по покрития с мозайка под.

Немската овчарка опъваше каишката си, нетърпеливо наострила уши, опашката махаше целенасочено. Дресьорът от охранителната фирма „Групо БРМ“ остави кучето да си върши работата. То отиде право до най-близката маса, подуши спускащата се до земята кадифена покривка и пъхна голямата си черно-кафява глава отдолу.

Измъкна глава — опашката му беше в същото положение на готовност — и задърпа водача си към следващата маса.

Хакел даде знак на своя човек, Глаузер, който сякаш преливаше от щастие, че му е възложена задача в цивилни дрехи за конклава — черен костюм, скроен така, че да побира модифицирания картечен пистолет „Хеклер и Кох“.

— Доведи екипа по електрониката да претърси след кучето.

Глаузер кимна и отиде да повика търсачите на бръмбари.

Когато свърши с капелата, отрядът по сигурността се зае с малките прилежащи помещения, включително Залата на сълзите, където новият папа за кратко щеше да разсъждава над съдбата си в усамотение, Залата за обличането и така до залите на подземния етаж, където претърсването приключи.

В двора зад капелата Хакел гледаше как хората на „Групо БРМ“ прибират оборудването си и качват кучето в един микробус. Глаузер се приближи до него и каза:

— От тук нататък удвоявам охраната и поддържам най-високо ниво на бдителност.

Хакел насочи пръст към гърдите му и изръмжа:

— Именно.

 

 

Елизабета беше сама в апартамента. Беше се прибрала след месата в „Санта Мария“ в Трастевере и денят се точеше някак странно. Изобщо не беше свикнала времето й да е неуплътнено, но нямаше да пусне телевизора, нали?

Първо прекара един час на компютъра на баща си — проучваше Лумбубаши и Република Конго. Толкова бедна страна. Толкова много нужди. Но въпреки бедността децата на уебсайта на ордена изглеждаха весели и здрави. Поне това повдигна настроението й.

Въздъхна и стана. Нахлуващата през прозорците светлина подчертаваше праха по мебелите. За разлика от чистачката на баща си, тя можеше безнаказано да пипа книгите и документите му и да избърше и лъсне повърхности, които не бяха почиствани от години.

Отиде в стаята си, събу се и си съблече расото. Чекмеджетата на стария й скрин бяха подути от влага и трябваше да дръпне по-силничко, за да ги отвори. Не беше поглеждала старите си дрехи от години и видът на старите й дънки и блузи върна цял водовъртеж от спомени. Посегна към едни избелели „Левис“, които си беше купила на едно училищно пътуване до Ню Йорк, и пръстите й напипаха нещо под тях.

Кадифена кутийка.

Тя седна на леглото си. Опитваше се да потисне сълзите си. Кутийката лежеше върху голите й колене. Тя я отвори. Слънчевата светлина улови висулката от Марко и заподскача по шлифованата й повърхност. Беше толкова красива и искряща — като в деня, в който си я сложи за първи път.

 

 

Вечерта беше гореща. Прозорецът на Елизабета беше широко отворен, но въздухът почти не помръдваше.

Марко сложи показалец върху висулката с форма на сърчице и леко я притисна към зърното на гърдата й. Кожата й блестеше и тя дишаше тежко. Светлината на свещите ги обливаше.

— Все още ли ти харесва? — попита той.

— Разбира се. Не виждаш ли, че никога не я свалям?

— Виждам. Дори когато се любиш.

— С другите момчета я свалям — каза тя и го смушка в ребрата.

Той се нацупи.

— Много мило.

Елизабета го целуна по бузата, после игриво прокара език по наболата му брада. Беше солен.

— Не бой се. Ти си единственият.

Той седна в леглото, сви колене към гърдите си и ненадейно каза:

— Ще се оженим, нали?

Тя също седна и го изгледа озадачено.

— Това да не би да е предложение?

Марко сви рамене.

— Просто питам. Искам да кажа… мисля, че знам отговора, просто искам да съм сигурен, че и ти го знаеш.

Тази нощ той беше като мъж дете. Толкова едър и силен, а същевременно така раним и неуверен.

— Че за кого другиго да се омъжа? — Елизабета сложи длан на голия му гръб и бавно я плъзна към кръста му. Беше гладък и силен и по някаква причина, която тя не проумяваше, това беше любимата й част от тялото му.

 

 

Прибра кадифената кутийка в чекмеджето толкова внимателно, все едно държеше мощите на светец. Обу старите си дънки — още й ставаха — и облече вмирисана на старо блуза.

Докато чистеше апартамента, се мъчеше да не мисли за Марко. Обикновено се справяше добре със заличаването на мислите за него, но днес единственото, което имаше шанс да ги измести, беше Африка.

Новината на сестра Марилена я беше разтърсила из основи. Беше прекарала нощта в отричане, потискаше възмущението, дори гнева. Кой си играеше с живота й и дърпаше конците, сякаш тя беше марионетка? Защо я изтръгваха от манастира и ученичките й, от всичко скъпо в живота й?

Но докато се молеше на сутрешната служба, отношението й започна да се променя, а настроението й се подобри. Колко арогантно и самомнително от нейна страна да оспорва съдбата си! Тя не само беше в ръцете на Бог — осени я, че Конго е дар от Него. Това беше шанс, осъзна Елизабета, да се отърси от тежкото бреме, което беше принудена да носи. Можеше да остави зад гърба си скелетите и мъжете с опашките и черните им татуировки и да се върне към истинското си призвание, службата на Бог и образоването на децата. Манастирското училище в Лумбубаши беше много далеч, беше чисто и добро и тя щеше да се възстанови там. Разбира се, щеше да тъжи за семейството и сестрите си от манастира, но жертвата й щеше да е нищожна в сравнение със саможертвата на Христос. Любовта на Христос щеше да я крепи в чуждата страна, а щастливите личица на дечицата я викаха от снимките в уебсайта на Лумбубаши.

Дневната, кухнята, трапезарията, антрето и банята за гости вече блестяха и миришеха на свежи почистващи препарати. След това щеше да се заеме със спалните — щеше да започне от своята и да завърши с тази на баща си. Избута прахосмукачката в стаята си, включи я и започна да чисти килима — и погледът й попадна върху „Фауст“ и плика на Бруно Отингер. Тя спря прахосмукачката, седна на бюрото и препрочете бележката от загадъчния К.

Въздъхна заради слабостта си. Не можеше да се откаже.

„Заминавам чак след шест дни — помисли си. — Какво толкова, ако преди да се кача на самолета отделя време за нещо повече от чистенето?“

Въоръжена с чаша кафе и телефонен номер от страницата на университета в Улм, Елизабета седна в кухнята на баща си, вдигна телефона, проправи си път с приказки през някаква властна секретарка и успя да се свърже с декана на факултета по инженерни науки Даниел Фридрих.

Господин Фридрих изслуша молбата й за информация за Бруно Отингер, но щом проговори, тя разбра, че не може да й бъде полезен. Бил относително отскоро в университета и въпреки че бил чувал, че Отингер работел във факултета преди години, не го познавал лично. Освен това говореше така, все едно има по-важни задачи.

— Има ли членове на факултета, които може да го помнят? — попита тя.

— Може би Херман Щрауб — раздразнено каза деканът. — Той е тук от памтивека.

— Може ли да говоря с него?

— Вижте какво — сопна се Фридрих. — Оставете телефона си на секретарката ми. Тя ще провери дали Щрауб иска да говори с вас. Друго не мога да направя.

Елизабета вече беше свалила номера на Щрауб от уебсайта и се обади в мига, когато линията прекъсна. Възрастният, ако се съдеше по гласа му, мъж отговори официално на немски, но превключи на приличен английски, когато тя го попита дали говори английски или италиански.

Щрауб беше очарователен и — ако се съдеше по захаросания му тон — застаряващ женкар. Тя не рискува да го подплаши, като му каже, че е монахиня.

— Да — отвърна той малко изненадано. — Познавах Отингер доста добре. Бяхме дългогодишни колеги. Той почина преди няколко години.

— Да, зная. Но може би ще можете да ми помогнете. У мен чрез общи познати попадна едно от най-скъпите му притежания — стара книга. Тя събуди любопитството ми. Исках да се опитам да науча повече за него.

— Трябва да ви кажа, че Отингер не беше много общителен. И все пак се разбирахме доста добре. Той беше твърд, суров човек. Повечето студенти не го харесваха, а и отношенията му с колегите във факултета също бяха обтегнати. Някои изобщо не му говореха. Но той беше изключителен човек и отличен инженер и аз ценях работата му. А той ценеше моята, така че това беше основата, според мен, на едно приемливо колегиално отношение.

— Какво знаете за живота му извън университета?

— Всъщност много малко. Беше единак и аз уважавах това. Доколкото знам, живееше сам и нямаше семейство. Държеше се като стар ерген. Яките му бяха оръфани, по пуловерите му имаше дупки — разбирате ме.

— Да ми кажете нещо за извън академичните му интереси?

— Ами… политическите му възгледи бяха малко крайни. Не сме водили сериозни политически разговори или нещо подобно, но често правеше забележки, които показваха накъде клони.

— И накъде по-точно?

— Надясно. Силно надясно, бих казал. Нашият университет е доста либерален и той все мърмореше как социалистите това, комунистите онова. Мисля, че имаше и известни предразсъдъци спрямо имигрантите. Студентите ни от Турция и подобни места, ами, те знаеха за репутацията му и не се записваха в курсовете му.

— Той член ли беше на някоя политическа партия? — попита Елизабета.

— Това няма как да знам.

— Споменавал ли е някога за интерес към литературата?

— Не си спомням.

— Говорил ли е някога за Кристофър Марлоу и по-точно за „Фауст“?

— С мен? Със сигурност не.

— Споменавал ли е някого на име К?

— Не, доколкото си спомням. Това са много странни въпроси, госпожице.

Елизабета се разсмя.

— Да, знам. Но пазя най-странния за накрая. Знаехте ли за някакви анатомични особености, които може да е имал?

— Дори не зная за какво говорите.

Тя си пое дъх. Защо да крие?

— Бруно Отингер е имал опашка. Знаехте ли това?

Последва дълга пауза.

— Опашка ли? О, прекрасно! От всички чешити, които съм срещал през живота си, Отингер, този стар дявол, със сигурност е човекът, който би трябвало да има опашка!

 

 

След като дръпна тежките завеси и пусна светлината, Елизабета откри, че спалнята на баща й не е чак толкова зле, колкото беше очаквала. Наистина, леглото му беше неоправено и навсякъде се търкаляха книги и дрехи, но нямаше много прах и вътрешната баня беше в приличен вид. Чистачката явно имаше периодичен достъп до неговата светая светих.

Тя свали чаршафите от леглото, събра кърпите и мръсните дрехи и започна да трупа пране за пералнята.

Остави второто легло недокоснато. Покривката беше идеално опъната, декоративните възглавнички бяха подредени по големина. Леглото сякаш бе пазено от невидимо силово поле — беше единствената повърхност, незатрупана от бащините й вещи.

Леглото на майка й.

Елизабета въздъхна. Баща й сигурно щеше да й трие сол на главата, че му е подредила книгите и книжата, но тя беше твърдо решена да опита. А и можеше да го направи по-внимателно от всеки друг: монографиите за Голдбах на едно място, бележниците за Голдбах и хвърчащите листове — на друго. Бележките за лекциите тук. Криминалните романи — там.

Една етажерка обаче беше подредена като по конец, тази до леглото на майка й. Книгите на Флавия Челестино, повечето по средновековна история, бяха подредени така, както в деня на смъртта й. Елизабета взе „Елизабета и Пий V — отлъчването на кралицата“ и седна на леглото. Обложката беше лъскава и чиста, непокътнато копие на двайсет и шест годишна книга. Тя отвори задната корица и загледа снимката на авторката.

Все едно гледаше в огледало.

Беше забравила колко много прилича на майка си. Снимката беше направена, когато тя беше горе-долу на нейните години сега. Същото високо чело, същите скули, същите устни. Въпреки че беше малка, когато книгата бе излязла, Елизабета помнеше соарето, организирано от родителите й по повод публикуването, и колко беше горда и усмихната майка й. Академичната й кариера във факултета по история в „Ла Сапиенца“ беше стартирала. Кой бе могъл да знае, че след година тя ще е мъртва?

Елизабета не беше чела книгата. Беше я отбягвала по същия начин, по който човек избягва спомена за болезнена любовна връзка. Но сега реши да вземе една бройка в Африка. Щеше да започне да я чете в самолета. Щеше да е като дълго отлаган разговор. Разсеяно запрелиства страниците, като четеше отделни пасажи. В стила си личеше лекота. Изглежда, майка й беше била добра писателка, и това я зарадва.

В скута й падна пощенски плик — най-вероятно отбелязваше страниците. Тя го обърна и с изненада видя печата на Ватикана. Пликът не беше адресиран, не беше използван, не беше запечатван. Вътре имаше картичка.

С любопитно нетърпение тя я извади — и се вцепени.

Ето го!

Наистина го беше виждала. Сега си спомни.

 

 

Вратата на спалнята се извисяваше огромна и страшна.

— Влез — каза баща й. — Няма нищо. Тя иска да те види.

Краката на Елизабета не я слушаха.

— Хайде!

Дръжката на вратата беше на нивото на очите й. Тя я натисна и я връхлетяха непознатите миризми на стаята на болен човек.

Майка й беше подпряна на големи възглавници, завита с одеяла. Лицето й беше изпито, кожата — повехнала. И сякаш се бореше да не се присвие от болка, за да не изплаши дъщеря си.

— Болна ли си, мамо?

— Да, миличка. Мама е болна.

— Защо?

— Не знам защо. И докторите не знаят. Опитвам се да се оправя.

— Да се помоля ли за теб?

— Да, защо не? Молитвите винаги помагат. Когато се съмняваш, моли се. Изяждаш ли си всичко?

Елизабета кимна.

— А брат ти и сестра ти?

— И те.

— А татко?

— Той само рови в чинията.

— О, боже. Така няма да стане. Елизабета, ти си мъничка, но си най-голямата. Искам да ми обещаеш нещо. Искам винаги да се грижиш за Микаела и за Дзадзо. И ако можеш, опитай се да се грижиш и за татко. Той се разсейва от работата си и понякога трябва да му се напомнят разни неща.

— Добре, мамо.

— И не забравяй да се грижиш за себе си. Ще имаш собствен живот. Искам да се опитваш винаги да бъдеш щастливото момиченце, което толкова обичам.

Майка й получи спазъм, толкова силен, че не можеше да се скрие. Неволно стисна корема си и при движението от корема й се плъзна малка купчинка листа. От леглото изпадна една картичка. Елизабета я вдигна и я погледна.

— Какво е това? — попита Елизабета.

Майка й я грабна от пръстите й и я пъхна обратно в книжата.

— Нищо. Картинка. Ела. Искам да те целуна.

Елизабета усети сухи устни на челото си.

— Ти си добро момиче, миличка. Имаш най-доброто сърце на света. Но помни: не всички на света са добри. Никога не трябва да отстъпваш пред злото.

 

 

Държеше картичката и плачеше. В този миг смъртта на майка й, й се струваше толкова болезнена и скорошна както в деня, когато се случи. Тя отчаяно искаше да се върне назад и да поговори с нея за последен път, да поиска обяснение, да помоли за помощ.

На входната врата рязко се почука, звук от настойчиво удрящи по тежкото дърво кокалчета. Тя пъхна картичката в книгата, изтри сълзите си с длани и се зачуди как някой е влязъл, без да го пусне с домофона. Някой съсед ли беше?

Погледна с насълзено око през шпионката и стреснато се отдръпна.

Бледото конско лице на отец Паскал Тремблей изпълваше кръглата леща и първият объркан инстинкт на Елизабета беше да побегне и да се скрие под леглото на майка си.