Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil Will Come, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание

Глен Купър. Ще дойде дяволът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

ISBN: 978-954-655-363-8

История

  1. — Добавяне

22.

Елизабета отключи входната врата и примигна объркано. Дзадзо беше в кухнята.

— Къде беше? — попита гневно той. — Нали ти казах да не мърдаш оттук!

— Имах среща. — Не искаше да лъже, но каза: — В училището.

— Елизабета…

— А ти какво правиш тук? — контрира тя. — И защо не си с униформа?

Докато той й разказваше какво е станало, сълзите й рукнаха отново.

— Аз съм виновна за всичко.

— Как така?

— Не знам — каза тя, докато бършеше очи. — Просто така.

Дзадзо се разсмя.

— Едно време беше толкова интелигентна. Какво ти става? Стига си ревала и ми направи едно кафе.

После, докато миеше чашите и чинийките, Елизабета попита Дзадзо дали иска да отиде с нея на църква.

— Стигат ми толкова църкви засега — каза той. — Но ще те изпратя дотам.

Беше един от онези ветровити следобеди, когато гъстите облаци на пресекулки затулваха слънцето, превръщайки светлината от жълта в сива и после пак в жълта. Дзадзо не можеше да прецени дали да си сложи, или да си свали слънчевите очила. Накрая се отказа и ги пъхна във вътрешния джоб на якето си, където те се заплетоха в разпечатката на телефонните разговори.

— Ето това ми изяде главата — каза той, измъкна ги и ги размаха под носа на сестра си.

— Прегледа ли ги?

— Не. Може би довечера или утре. Когато изтрезнея.

— Моля те, недей да пиеш — каза Елизабета.

— Ти калугерка ли си, или пуританка? — пошегува се брат й. — Разбира се, че ще пия. Дълъг тост за края на кариерата ми и за новия папа, който и да е той.

Спряха на ъгъла, за да изчакат да светне зелено.

— Сигурна съм, че само ще те пернат през пръстите. Дзадзо, толкова съм ти сърдита. Просто не можа да се откажеш, нали?

— Да, не можах.

— И аз — призна Елизабета и стъпи на платното: зеленото беше светнало.

Дзадзо я настигна.

— Какво си направила?

— Обадих се в университета в Улм и говорих с един стар колега на Бруно Отингер. Излезе, че Отингер е бил стар гадняр, от крайната десница.

— Така ли?

— Нищо особено. Не е имал много приятели. Инициалът К не говореше на колегата му нищо. Нито пък Кристофър Марлоу.

— Татко още ли работи по числата?

Елизабета кимна.

— Надявам се да има повече късмет, отколкото с Голдбах — презрително каза Дзадзо.

— Не бъди гаден.

Изведнъж той каза:

— Много ще ми липсваш.

Тя му се усмихна, като се помъчи да не загуби самообладание.

— И ти ще ми липсваш. И татко. И Микаела. И училището ми.

— Недей да ходиш тогава.

— Изборът не е мой.

— А чий е? Не е на Господ, да знаеш.

— Не зная кой е взел решението, но разбира се, че изборът е на Господ.

— Някой иска да не му се пречкаш. Очевадно е, Елизабета. Първо някой се обажда на вестника от твоя кабинет, заради което те уволняват. После те местят, един ден след като някой се опитва да те убие. Това не е Божията ръка. Тази ръка е човешка.

Куполът на църквата вече се виждаше.

— Може би някой ден ще разбера каква е истината, а може би няма. Важното е, че ще продължа живота си. И ако ще е в Африка, така да бъде.

— Знаеш ли — хитро каза Дзадзо, — хората, които спомена преди малко, не са единствените, на които ще липсваш.

— На кой друг?

— На Лоренцо.

Тя спря и го зяпна.

— Естествено, той не е казал нищо — каза Дзадзо, — но аз виждам.

— Но аз съм монахиня!

— Може. Но понякога жените напускат църквата. Не казвам, че той си мисли това; но виждам нещо в очите му. Той е най-добрият ми приятел. — Гласът на Дзадзо стана по-тих. — След Марко.

— О, Дзадзо!

— Искам да ти кажа още нещо — каза брат й и докосна черния й ръкав. Една старица с пазарска чанта спря, за да погледа как монахиня и млад мъж водят задушевен разговор насред улицата. Елизабета й се усмихна вежливо и двамата с Дзадзо пак тръгнаха. — Знам защо стана монахиня.

— Така ли? Защо?

— Защото Марко според теб беше идеалният мъж. Никога нямаше да има друг толкова добър.

Тя вдигна ръце към небето.

— И заради това вместо на него се врекох на Христос. Това ли ще кажеш? Не мислиш ли, че е ужасно опростенческо!

— Аз не съм много сложен тип — каза той.

— Ти си ми брат, Дзадзо, но си идиот.

Бяха на площад „Санта Мария“ в Трастевере. Дзадзо сви рамене, посочи църквата и каза:

— Ще те чакам в кафенето.

— Няма нужда.

— Щом не мога да охранявам новия папа, ще пазя теб.

Един микробус мерцедес „Вито“ бавно подаде нос на пиацата от уличката, по която бяха минали. Тук беше пешеходна зона. Преди Дзадзо да успее да направи на шофьора знак, че е в нарушение, микробусът даде назад и изчезна. След малко мъж с червеникава брада се върна на площада и седна на ръба на фонтана, за да изпуши една цигара. Беше на средата между църквата и кафенето и сякаш се стараеше да не изпуска от поглед нито Елизабета, нито Дзадзо.

 

 

— Какво правиш тук — попита баща му, докато оставяше куфарчето си в дневната.

— Ами заразно е — отвърна Дзадзо и повтори цялата история, докато Карло си сипваше един аперитив, а после — още един.

— Първо загази Елизабета, а сега ти. После какво? Микаела ли? Лошите неща винаги стават по три.

— Това суеверие ли е, или нумерология, татко? — попита Елизабета.

— Нито едното, нито другото. Това е факт. Какво ще има за вечеря?

— Ще сготвя нещо.

— Нека да е простичко — каза Карло. — Ще излизам.

— Среща ли имаш? — попита Дзадзо.

— Много смешно. Ха-ха. Парти по случай пенсионирането на Бернадини. Той е по-млад от мен. „И ето, що е начертано…“ — Карло отвори куфарчето си и изруга.

— Какво има? — попита Елизабета.

— Мислех да поработя един час над твоята загадка, но забравих проклетата книга в кабинета си. Дай ми старата.

— Не! — възрази тя. — Чу колко е ценна. Ще вземеш да си разлееш питието отгоре й. Имам една с меки корици в моята стая. Ако искаш, даже може да пишеш по нея.

 

 

Елизабета сготви паста с пекорино и наряза една зелена салата. През това време Дзадзо изпи две от бирите на баща им.

— Микаела ще дойде след вечеря — каза му тя.

— Ще изчезна навреме.

— Няма нужда да я чакаш, ако не искаш да я виждаш.

— Знам. Обаче съм гладен.

— Ами повикай татко. Кажи му, че е готово.

Дзадзо почука на вратата на стаята на баща си и когато той не отговори, потропа по-силно и го повика.

Последва сумтене:

— Какво?

— Вечерята е готова.

През вратата се чу:

— Чакай малко. Зает съм.

Дзадзо се върна в кухнята и опита пастата.

— Каза да почакаме, зает бил.

Чакаха десет минути и Елизабета опита пак. Карло я изпъди; обеща, че ще е готов след минутка.

След още десет минути вратата му се отвори рязко. Той бавно пристъпи в кухнята, навъсен, стиснал книгата и бележника си.

— Какво ти е, татко? — попита Елизабета.

Изведнъж намръщеното лице на Карло разцъфна в широка усмивка, като на дете, което ти прави номер.

— Разбих го! Разгадах загадката ти!