Глен Купър
Ще дойде дяволът (16)

15.

Рим, 64 г.

Беше май, най-прекрасният месец, когато тревата по поляните е нежна и пролетните цветя цъфтят в ярки цветове. Дневната светлина вече избледняваше и подухваше лек ветрец. Тълпата гуляйджии прииждаше и се блъскаше на брега на езерото. Предстоеше дълга нощ, за която щеше да се говори поколения наред, нощ на зрелища и опасност.

Беше дело на Тигелин. Гай Офоний Тигелин беше извънмерно богат, превзет и могъщ. Официално беше префект на императорските телохранители, но на практика беше главният посредник и доставчик на императора и тази вечер беше организирал тържеството на века. Бяха заобиколени от горите на Марсово поле във великолепната вила, построена преди години от Агрипа, зетя на Август. Средоточието на имението беше грамадното изкуствено езеро, Стагнум Агрипе, захранвано от сложен акведукт, Аква Вирго, и източващо се по един дълъг канал в Тибър.

Покрай брега на двестаметровото езеро гостите се забавляваха с дива страст. Имаше таверни и бордеи, и зали за хранене, построени само за този ден. Навсякъде гъмжеше от екзотични птици и диви зверове, докарани от затънтени кътчета на империята — някои се разхождаха свободно, други, като тигрите и гепардите, бяха вързани с вериги, достатъчно дълги, че да успяват да докопат с нокти и зъби невнимателните пияници. Когато това се случеше, се надигаха радостни викове и стотици зяпачи се събираха да гледат как злочестият мъж или жена бива разкъсан на парченца.

Настъпващият мрак и леещото се вино отприщваха същински разгул. Един бордей беше пълен само с благороднички. В друг безсрамно палуваха професионални проститутки и се търкаляха по тревата. Имаше разпътни жени от всякакъв вид — благороднички и робини, матрони и девици — и всички бяха длъжни да задоволяват всякакви желания. Робите се съвкупяваха с господарките си пред очите на съпрузите им, гладиатори обладаваха дъщери пред погледа на бащите им. Всичко беше позволено, нищо не беше забранено. Докато се спускаше нощта, околните горички и сгради блеснаха от светлини и отекваха от викове и стонове. Хората се блъскаха и тикаха, караха се и вадеха ножове. А нощта едва започваше.

В главния павилион няколко десетки отбрани гости бяха полегнали на пейки и легла. Имаше сенатори, придворни, дипломати, богати търговци. Тигелин седеше срещу тях, езерото се плискаше само на метър от сандалите му. Тази вечер той беше захвърлил тежката си униформа на командир на преторианците и я беше заменил с тога, но се беше изкушил да стигне по-далеч, както бяха направили някои от знатните гости, и сега бе само по препасана с колан туника. Беше висок и строг, със сериозно изражение, заради което изглеждаше вечно намусен. От лявата му страна, мълчалив както винаги, седеше смуглият астролог Балбил. Прехвърлил седемдесетте, той все още беше силен и здрав, надменен и неприветлив. От дясната му страна седеше друг от императорските сивокоси подлизурковци, либертинът Ацинет. Избран от майката на императора Агрипина за възпитател на Нерон до пълнолетието му и след това, той се беше заел с несполучливия план на императора да я удави, като потопи лодката й. В крайна сметка на Нерон му се беше наложило да прати доста по-откровени убийци да довършат работата. Когато се изправила пред размахващите мечове мъже в покоите си, Агрипина извикала: „Посечете утробата ми“, задето родила син, който бил отвратителен дори според нейните собствени жалки стандарти.

Зад Нерон, отегчена и пияна, съпругата на императора Попея тъкмо подаваше чашата си на една от прислужниците си да й долее. Въпреки че очите й бяха подути и уморени и имаше обрив, който гръцкият й лекар не беше успял да излекува, тя все още притежаваше хубостта, с която беше спечелила благоволението на императора.

Тигелин се наведе и попита Балбил:

— Защо си така унил?

— Знаеш защо. За втори път постигаме това, което винаги сме искали: един от нас е император. А ето какво ни дава той. Чуй как мърморят сенаторите. Страхувам се от преврат, може би дори насилие срещу него. И срещу нас. Те убиха Калигула. Може да се случи отново. Може да нямаме трети шанс.

Тигелин изсумтя презрително:

— Преди две седмици имаше комета, докато Нерон беше в Беневент, нали?

— Да, ясен знак за опасност.

— И ти го посъветва да премахне заплахата, като прочисти определени елементи сред аристокрацията.

— А ти, префекте, добре избра в клането.

— Точно затова няма нужда да се тревожиш. — Тигелин зашепна: — Той ще изпълни всичките ни желания. Знае участта си. Да, може би мъничко е полудял — абсолютната власт оказва това въздействие, — но не е толкова луд, че да кривне от пътя. Остави го да се весели и да се глези както си иска. — Той намигна. — Това прави той. Това е той.

Апостол Петър куцаше, защото коленете го боляха и постоянната болежка пращаше пронизващи бодежи по задната страна на единия му крак. Предстоящото пътуване щеше да е тежко дори за по-млад мъж, но той беше станал рано, беше се измил в коритото зад малката каменна къща в Голгота и гледаше как изгряващото слънце озарява хълмовете.

Къщата беше на един от братята на Филип, Исусовия ученик, и след смъртта му беше останала на жена му Рахил. Тази сутрин тя се събуди след Петър и когато видя, че вече е станал, дойде при него.

— Трябва ли да ходиш в Рим? — попита го.

Той седеше на каменистата оранжева земя.

— Трябва.

— Ти си ни скъп — каза тя. — Не искаме да те загубим. Матей го няма, и Стефан, и Яков и Матия, и Андрей и Марк, всички станаха мъченици като него.

Издигащото се слънце блесна в очите на Петър и той примижа.

— Когато бях млад, Исус каза нещо, което не забравих през целия си дълъг живот. Каза: „кога остарееш, ще простреш ръцете си, и друг ще те опаше и поведе, където не щеш“^[1]. Не искам да те изоставям, Рахил, нито обичните си братя и сестри, но се боя, че такава е съдбата ми.

Тя не се опита да спори с него.

— Ела тогава поне да хапнеш нещо топло, преди да яхнеш мулето.

Свежият ветрец подухваше през централния двор и градините на вилата на Нерон на Марсово поле. Скрито от погледите, пиршеството кипеше и стенеше към зората. Нерон седеше на мраморна пейка с възглавнички и разсеяно хвърляше късчета храна от една кристална купа на миногите в езерцето си, а Балбил и Тигелин малко встрани оживено обсъждаха нещо.

— Може ли да вляза? — извика Ацинет измежду две перистилни колони.

— Да — отвърна Нерон.

Ацинет водеше две момичета — беше стиснал тогите на раменете им.

— Харесват ли ти, Нероне?

Нерон огледа изчервените хлипащи момичета и попита:

— Кои са?

— Близначките на сенатор Вел.

Нерон се усмихна.

— Добре. Мразя този негодник.

— Знаех, че ще ти харесат — каза Ацинет.

— На колко години са?

— Някъде на тринайсетина.

— Отведи ги в покоите ми и чакай там. — Махна на Ацинет да се наведе и му прошепна: — Когато приключа с тях, гледай добре да използваш крехкото им месце. Рибите ми, скъпи Ацинете, са гладни. — Обърна се към другите мъже: — Та какво казвахте?

— Казвах на Балбил това, което той вече знае — че настроението в града е приятно неприятно — каза Тигелин. — Римската тълпа вече мрази християните дори повече от евреите.

— Разбира се — съгласи се Балбил. — Християните са мерзка шайка и дори не се преструват, че те почитат. Евреите поне си дават труда да изиграят пантомимата.

Тигелин добави:

— А християните се увеличават от ден на ден. Плодят се като мишки.

— Презирам ги — каза Нерон и се прозя. — От смиреността им ми се повдига. Как само се преструват, че слабостта им е сила — обърни другата страна, казват, за да те ударят отново. На което аз казвам — когато ти обърнат страната, не губи време да ги удряш: пронижи ги с меч и да се свършва.

— Разумен съвет — каза Тигелин.

— Чуйте ме — каза Нерон. — Християнският култ от ден на ден става по-силен. Те уронват авторитета ми. Техните водачи, като това краставо псе, което се нарича апостол Петър, се вмъкват и измъкват от града незабелязано, без дори да ги нашибат с камшик. Ако им позволим да се изплъзнат от гнева ни, ще съжаляваме, помнете ми думите. Понтий Пилат е бил прав да разпне онзи противен човечец Исус от Назарет. Знаел е, че този култ ще ни създаде проблеми и ще попречи на интересите ни.

— Пилат отсече главата на култа и на нейно място пораснаха нови дванайсет — мръсните апостоли на Исус — каза Тигелин.

— Трябва да сме по-хитри от Пилат и да ги изкореним до един! — заяви Балбил. — Императорът ми каза, че е измислил начин да използва силата на римската тълпа, за да ги избие до крак, а междувременно ние да станем още по-богати. Моята задача като императорски астролог ще е да му подскажа най-подходящата дата. А ти, Тигелине, ти ще трябва да свършиш работата.

Нерон се изправи и тръгна да се прибира във вилата.

— Това, от което има нужда нашият град — каза на тръгване, — е много голям, много горещ пожар.