Глен Купър
Ще дойде дяволът (2)

1.

Рим, 2000 г.

— Какво иска К? — попита мъжът. Беше седнал и нервно барабанеше с дебелите си пръсти по дървените странични облегалки на стола.

Въпреки че връзката беше прекъснала, другият мъж все още държеше слушалката. Остави я на вилката и изчака един автобус на градския транспорт да мине под прозореца им и дразнещият му грохот да затихне.

— Иска да я убием.

— Тогава ще я убием. Знаем къде живее. Знаем къде работи.

— Иска да го направим тази вечер.

Седналият мъж запали цигара със златна запалка. На нея имаше надпис „На Алдо от К“.

— Предпочитам по-добро планиране.

— Разбира се. Аз също.

— Не те чух да възразяваш.

— Това не беше някой от хората му. Беше К!

Седналият мъж изненадано се наведе напред и издиша облак дим, който се понесе във въздуха и се сля с бензиновите газове, които долитаха от улицата.

— Обадил ти се е лично?

— Не се ли сети от начина, по който говорех?

Вторият мъж дръпна от цигарата си толкова силно, че димът проникна до дъното на дробовете му. Когато издиша, каза:

— Значи тази вечер тя ще умре.

 

 

Елизабета Челестино беше смаяна от собствените си сълзи. Кога беше плакала за последен път?

Отговорът я връхлетя в кисел прилив на спомени.

Когато майка й умря. В болницата, на бдението, на погребението и дни наред след това се беше молила сълзите да спрат и те спряха. Въпреки че беше още малка, тя ненавиждаше мокрите очи и набраздените от сълзи бузи, ужасните спазми в гърдите, липсата на контрол над тялото и се беше зарекла да пропъди изблиците от този род.

Но сега усети солените сълзи да парят очите й. Беше ядосана на себе си. Как можеше да сравнява тези отдалечени във времето събития — смъртта на майка си и този имейл от професор Де Стефано?

И все пак беше твърдо решена да се изправи пред него, да го накара да размисли, да преобърне ситуацията. В пантеона на Римския университет Де Стефано беше бог, а тя, простата студентка, беше молителка. Но още от детството си Елизабета притежаваше упорита решителност и често постигаше своето, като обсипваше опонента си с канонада аргументи, а после печелеше битката с няколко залпа интелигентност. През годините мнозина бяха отстъпвали — приятели, учители, един-два пъти дори гениалният й баща.

Докато чакаше пред кабинета на Де Стефано в катедрата по археология и античност в бездушната фашистка по стил сграда на хуманитарния факултет, Елизабета възвърна самообладанието си. Мръкваше се и беше необичайно студено. Парното не топлеше особено и тя беше завила голите си крака с палтото в скута си. Пълните с книги коридори на катедрата пустееха, томовете бяха заключени зад витрините на библиотеките. Флуоресцентната лампа хвърляше бяла ивица на покрития със сиви плочки под. Само една врата беше отворена — водеше в претъпкания кабинет, който тя делеше с още трима докторанти, но не искаше да чака там. Искаше Де Стефано да я види веднага щом завие зад ъгъла, така че бе седнала на една от твърдите скамейки, на които студентите чакаха преподавателите си.

Той я караше да чака. Почти никога не идваше навреме. Дали така показваше положението си на тотемен стълб, или просто не можеше да си организира времето, не беше сигурна. При все това той винаги се извиняваше както трябва и сега, когато най-накрая дойде, забързан, започна да ръси самообвинения и бързичко отключи вратата на кабинета си.

— Седни, седни. Задържаха ме. Срещата ми се проточи, а движението беше ужасно.

— Разбирам — каза спокойно Елизабета. — Благодаря ви, че се върнахте, за да говорите с мен.

— Да, разбира се. Знам, че си разстроена. Трудно е, но смятам, че това са важни уроци, които в бъдеще само ще помогнат на кариерата ти.

Де Стефано закачи шлифера си и седна на стола зад бюрото си.

Тя беше репетирала речта наум и сега сцената беше нейна:

— Но, професоре, ето какво не разбирам. Вие подкрепяхте работата ми от мига, в който ви показах първите снимки от „Свети Каликст“. Дойдохте с мен да видите щетите от пропадането, срутената стена, градежа от първи век, символите на мазилката. Съгласихте се с мен, че са уникални за катакомбите. Съгласихте се, че астрологическата символика е безпрецедентна. Подкрепихте проучванията ми. Подкрепихте публикацията. Подкрепихте продължаването на разкопките. Какво стана?

Де Стефано почеса късо подстриганата си коса.

— Виж, Елизабета, ти си наясно с протокола. Катакомбите са под контрола на Папската комисия за свещена археология. Аз съм член на тази комисия. Всички чернови за публикации трябва да минат през тях. За съжаление твоята е отхвърлена и молбата ти за финансиране на продължаването на разкопките също не е одобрена. Но ето каква е добрата новина — сега ти си много известна. Никой не критикува ерудицията ти. Това е само в твоя полза. Трябва ти единствено търпение.

Тя се облегна на стола и страните й почервеняха от гняв.

— Защо е отхвърлена? Не ми казахте причината.

— Разговарях с архиепископ Луонго днес следобед и му зададох същия въпрос. Той ми каза, че по тяхно мнение тезата била твърде спекулативна и предварителна, че всяко публично оповестяване на находките би се нуждаело от допълнителни проучвания и контекстуален анализ.

— Това не е ли аргумент галерията да се разшири още на запад? Убедена съм, също като вас, че пропадането разкри ранен колумбарий от императорската епоха. Символите са уникални и сочат към непозната до момента секта. Мога да постигна невероятен напредък със скромна субсидия.

— За комисията това е изключено. Те няма да подкрепят разкопаване отвъд познатите граници на катакомбата. Тревожат ги по-сериозни проблеми на архитектурната стабилност. Разкопките биха могли да доведат до още срутвания и да се получи ефект на доминото, който да доведе обратно до сърцето на „Свети Каликст“. Решението е стигнало чак до кардинал Джаконе.

— Мога да го направя безопасно! Консултирах се с инженери. А освен това — то е предхристиянско! Дори не би трябвало да е работа на Ватикана.

— Точно ти не бива да си наивна за тези неща. — Де Стефано цъкна с език. — Знаеш, че целият комплекс е под юрисдикцията на комисията.

— Но, професоре, и вие сте в комисията. Къде отиде вашият глас?

— О, наложи се да се оттегля, защото съм съавтор на доклада. Нямах глас.

Елизабета тъжно поклати глава.

— И значи това е? Няма шанс за обжалване?

Де Стефано отговори само с жест — разпери ръце. В погледа му се четеше съжаление.

— Това щеше да е дисертацията ми. Сега какво? Спрях всичката си друга работа и се зарових в римската астрология. Посветих на това повече от година. Отговорите на въпросите ми се намират от другата страна на една гипсова стена.

Де Стефано си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да каже още нещо. И когато го каза, тя се смая още повече.

— Елизабета, трябва да ти кажа още нещо. Зная, че ще ти дойде малко неочаквано, за което се извинявам, но напускам „Сапиенца“, и то веднага. Предложиха ми рядък пост в комисията, ще стана първият светски вицепрезидент в историята й. Това е работата на мечтите ми и, честно казано, глупостите, които трябва да търпя в университета, са ми дошли до гуша. Ще говоря с професор Риналди. Мисля, че той ще е добър научен ръководител. Знам, че графикът му е препълнен, но ще го убедя да те поеме. Ти ще се оправиш.

Елизабета погледна сгърченото му от вина лице и реши, че няма какво да каже. Успя само да прошепне:

— Боже Господи!

 

 

След час седеше унило на бюрото си, отпуснала ръце в скута си. Беше с гръб към вратата и гледаше втренчено през тъмния прозорец празния паркинг зад факултета по литература и философия.

Двамата се прокраднаха с обувките си с каучукови подметки и влязоха незабелязани в кабинета.

Задържаха дъха си, за да не чуе как въздухът излиза през ноздрите им.

Единият протегна ръка…

Изведнъж някой сложи ръка на рамото й.

Елизабета изписка.

— Здрасти, хубавице! Да не те уплашихме?

Тя се завъртя със стола, без да знае дали да изпита облекчение, или гняв при вида на двамата униформени полицаи.

— Марко! Прасе такова!

Той не беше прасе, естествено — беше висок и красив, нейният Марко.

— Не ми се сърди. Идеята беше на Дзадзо.

Дзадзо подскачаше като дете, замаян от успеха си, коженият кобур го тупкаше по бедрото. Още откакто беше съвсем малка, той си умираше да я плаши и да я кара да реве. Винаги кроеше нещо, винаги замисляше някоя пакост, устата му не спираше да мели, така че детският му прякор Дзадзо — от „тихо, млъквай“ — му се беше лепнал завинаги.

— Много ти благодаря, Дзадзо — саркастично каза Елизабета. — Точно това ми трябваше тази вечер.

— Не мина ли добре? — попита Марко.

— Пълен ужас — каза тя. — Пълен.

— Ще ми разкажеш на вечеря — каза Марко.

— Не сте ли на работа?

— Той не е — каза Дзадзо. — Аз ще блъскам извънредно. Нямам си гадже да ме храни.

— Ако имаше, щеше много да ми е жал за нея — каза Елизабета.

Приготвиха се да се сблъскат с пронизващия вятър навън. Марко закопча цивилното си палто, за да скрие колосаната си синя риза и белия колан за пистолета. Когато не беше на работа, не обичаше да изглежда като ченге, особено в университетското градче. На Дзадзо не му пукаше. Сестра им Микаела казваше, че толкова много му харесвало в полицията, че сигурно спял с униформа.

Навън всичко се движеше и плющеше на вятъра, с изключение на огромната бронзова статуя на Минерва, богинята — дева на мъдростта, която се извисяваше над осветеното от луната езерце.

Патрулната кола на Дзадзо беше паркирана до стълбите.

— Мога да ви откарам.

— Ще повървим — каза Елизабета. — Трябва ми въздух.

— Както искате — отвърна брат й. — Ще се видим ли при татко в неделя?

— След църква — каза тя.

— Поздрави Дядо Боже от мен — шеговито каза Дзадзо. — Аз по това време ще спя.

Чао.

Елизабета се уви с шала си и тръгна под ръка с Марко към апартамента си на Виа Лука. Обикновено в девет вечерта районът на университета кипеше от живот, но стремглаво падащите температури явно бяха сварили хората неподготвени и само тук-там се мяркаха пешеходци.

Апартаментът на Елизабета беше само на десет минути път, скромна квартира, която тя делеше с една специализантка по ортопедия. Марко живееше с родителите си. Също като Дзадзо, който се разполагаше в детската си стая като някакво огромно хлапе. Никой от двамата не печелеше достатъчно, за да плащат наем сами, въпреки че все говореха как ще наемат нещо заедно при следващото повишение. Откакто Елизабета и Марко излизаха заедно, ако искаха да ходят някъде, трябваше да е в нейния апартамент.

— Лош ден, а? — каза той.

— Не можеш да си представиш даже.

— Е, ще се оправиш.

Тя изсумтя.

— Не можа ли да промениш решението?

— Не.

— Искаш ли да застрелям оня дърт пръч?

Елизабета се разсмя.

— Може би само лекичко да го раниш.

Светофарът светеше червено, но те претичаха през широката Виале Реджина Елена.

— Кристина няма ли я? — попита Марко, когато стъпиха на отсрещния тротоар.

— В болницата е. Има двайсет и четири часово дежурство.

— Искаш ли да остана?

Тя стисна ръката му.

— Разбира се, че искам.

— Трябва ли да пазаруваме?

— Все ще спретна нещо — каза тя. — Да се прибираме.

Пред тях беше студентският квартал на Виа Ипократе. В топла вечер тук гъмжеше от младежи, които пушеха пред кафенетата и разглеждаха магазинчетата, но тази вечер беше почти безлюдно.

Следваше една отсечка, която понякога плашеше Елизабета, когато се връщаше късно сама — слабо осветен участък, ограден от изрисувана с графити бетонна стена от едната страна и паркинг от другата. Но с Марко тя беше безстрашна. Докато той беше до нея, не можеше да й се случи нищо лошо.

Пред тях имаше телефонна кабина. Вътре стоеше висок мъж. Цигарата му припламваше при всяко дръпване.

Елизабета чу бързи стъпки зад гърба си, после Марко издаде странен дълбок стон и тя усети как ръката му се изплъзна от нейната.

Мъжът от телефонната кабина вървеше към тях. Бързо.

Силна ръка я сграбчи изотзад и през гърдите и когато тя се опита да се обърне, се плъзна към врата й и я обездвижи. Мъжът от телефонната кабина беше почти до нея. Държеше нож.

Прозвуча изстрел, толкова силен, че наруши нереалността на нападението.

Ръката я пусна и Елизабета се завъртя и видя Марко — лежеше на тротоара и се мъчеше да вдигне служебния си пистолет, за да стреля отново. Мъжът, който я беше сграбчил, се обърна към него и тя видя, че от рамото му се процежда кръв и попива в палтото му от камилска вълна.

Мъжът от телефонната кабина безмълвно мина покрай нея и двамата с ранения се нахвърлиха върху Марко, ръцете им блъскаха като бутала.

Тя изкрещя:

— Не!

И се спусна към мелето от ръце, за да спре убийството, но мъжът от телефонната кабина я изблъска силно с ръката, с която държеше ножа, и тя усети как острието проряза дланта й.

Елизабета се вкопчи в краката на мъжа, опитваше се да го издърпа от Марко. Нещо поддаде, но не беше той, а панталоните му — започнаха да се смъкват от кръста му.

Той се извъртя и я удари силно през лицето.

Тя падна на тротоара. Усети кръвта — кръвта на Марко — да се разлива към нея. Мъжът, когото Марко беше ранил, беше приклекнал и дишаше тежко.

Чуха се викове. Някой викаше от някакъв балкон на половин пресечка от тях.

Мъжът от телефонната кабина — лицето му беше абсолютно безизразно — бавно коленичи до Елизабета и вдигна високо ножа.

Чу се друг вик, по-близо:

— Хей!

Мъжът се обърна.

В секундите преди непознатият да се обърне пак към Елизабета и да стовари юмрук върху гърдите й, точно преди да изгуби съзнание, тя забеляза една странна, дори ужасяваща подробност.

Не можеше да е сигурна — никога нямаше да е сигурна, — но й се стори, че видя нещо да се подава от гърба на мъжа точно над изхлузените му панталони.

Нещо, което нямаше място там, нещо дебело, месесто и отблъскващо, което стърчеше от гъмжило малки черни татуировки.