Глен Купър
Ще дойде дяволът (4)

3.

Томазо Де Стефано пушеше. Беше притеснен от срещата. До него водата се лееше от фонтана от преплетени статуи на делфини, издигнат в центъра на площад „Мастаи“ още през 1863 година. Жена му се мъчеше да го накара да спре цигарите и дори той с хриптене се съгласяваше, че трябва. И все пак целият този римски площад беше паметник на тютюна и вероятно беше исторически подходящо да му отдаде почит с една цигара.

Томазо беше нервен и дори малко уплашен. Неудобството му наподобяваше трепета, който беше изпитал преди няколко години, когато негов братовчед излезе от затвора след шестгодишна присъда за кражба. Тогава той безпомощно попита жена си:

— Какво казваш на човек, чийто живот е бил прекъснат така? Как я караш? Не съм те виждал отдавна? Добре изглеждаш?

Зад него се извисяваше внушителната папска фабрика за производство на тютюн, построена от предприемчивото семейство на папа Пий IX, сега държавно учреждение, което се занимаваше с монополите. Срещу него се издигаше по-банална четириетажна сграда от червен пясъчник, построена от същия папа през 1877 г., за да приютява и образова момичетата, които бяха работили в тютюневата му фабрика. Това надали беше било проява на чиста папска благотворителност — по-скоро бе премерена маневра да държат евтината работна ръка далеч от улицата и венерическите заболявания.

Де Стефано стъпка фаса и прекоси площада.

Въпреки че тютюневата фабрика отдавна я нямаше, червената сграда все още беше училище. Ято възпитани тийнейджърки със синьо-бели анцузи се мотаеха под табелата: „Училище Тереза Спинели — детска градина, начално и средно училище“.

Де Стефано рязко си пое дъх и бутна желязната порта. В мраморния двор една млада монахиня разговаряше с разтревожената майка на едно момиченце, което тичаше в кръг, за да изразходва натрупаната енергия. Монахинята беше чернокожа — от Африка, ако се съдеше по акцента — и носеше светлосиня риза на послушница. Де Стефано реши да не я прекъсва, продължи през двора и влезе в прохладната тъмна приемна. Дребна възрастна монахиня с очила и черно расо го видя и се приближи.

— Добър ден — каза той. — Аз съм професор Де Стефано.

— Да, очакват ви — каза монахинята делово, което не подхождаше на дружелюбните бръчици, които се събраха в ъгълчетата на очите й. — Аз съм сестра Марилена, директорката. Мисля, че часът й е свършил. Ще я повикам.

Де Стефано зачака, като наместваше вратовръзката си, загледан в момичетата, които тичешком минаваха покрай него, за да излязат навън.

Когато тя се появи, той за миг се обърка. Колко време беше минало? Единайсет години? Дванайсет?

Тя все още беше стройна и мрачно красива, но да я види с черен скапулар и коса, покрита от монашеското було, като че ли го изкара от релси.

Кожата й беше млечнобяла, съвсем малко по-матова от бялото поло, което носеше под ъгловатото расо, традиционното облекло на ордена й, сестрите августинки, слуги на Исус и Мария. Не носеше грим, разбира се, но тенът й беше идеален, устните — естествено влажни и розови. В университета се обличаше по-добре от останалите студентки и си слагаше прекрасни парфюми. Но дори в простото одеяние на монахиня изглеждаше стилна и безукорна. Веждите й бяха внимателно изскубани, зъбите й блестяха, ноктите й нямаха лак, но имаха маникюр. И въпреки широкото расо беше ясно, че е запазила стройната си фигура.

— Елизабета — каза той.

Тя се усмихна.

— Професоре.

— Радвам се да те видя.

— И аз. Добре изглеждате. — Тя протегна двете си ръце. Де Стефано ги хвана, после бързо ги пусна.

— Много мило, че го казваш, но мисля, че вече съм старец.

Елизабета енергично поклати глава, после попита:

— Искате ли да излезем на слънце?

Дворът беше пълен с играчки за по-малките деца. Между две дървета в саксии имаше две каменни пейки, разположени една срещу друга. Елизабета седна на едната, а Де Стефано се настани на другата, като автоматично посегна към джоба си.

— Съжалявам — каза тя. — Тук не се пуши. Заради децата.

— Разбира се — смутено каза Де Стефано. — Трябва да ги спра.

Настъпи дълга пауза. Елизабета я наруши:

— Знаете ли, нощес почти не мигнах. Бях нервна, че ще се срещна с вас.

— И аз — призна той; намекваше и колко напрегнат се чувства в момента.

— Повечето от старите ми приятели отдавна се отдръпнаха. Някои се чувстваха неудобно. Други май смятат, че съм се затворила в манастир — каза тя.

— Значи можеш да виждаш семейството си?

— О, да! Поне по веднъж седмично. Баща ми живее наблизо.

— Е, изглеждаш щастлива.

— Щастлива съм.

— Значи този живот ти подхожда.

— Не мога да си представя да правя друго.

— Радвам се за теб.

Елизабета се вгледа в лицето му.

— Изглеждате така все едно искате да ме попитате защо.

Де Стефано се усмихна.

— Много си проницателна. Добре: защо? Защо стана монахиня?

— Едва не умрях, нали знаете. Ножът е минал само на сантиметър от сърцето ми. Казаха ми, че някакъв човек подплашил нападателите, преди да успеят да ме довършат. Прекарах два месеца в болница. Имах много време да мисля. Не беше откровение. Дойде бавно, но се прихвана и порасна, а и аз винаги съм била набожна — наследила съм го от майка си. Винаги съм била вярваща. И нещата около мен си казаха думата — всички нещастни, неудовлетворени хора — лекари, сестри, пациентите, с които се запознах, семействата им. Монахините, които сновяха из болницата, бяха единствените, които изглеждаха в мир. Не исках да се връщам към университетския живот. Осъзнах колко отчаяно нещастна съм, колко празна, особено без моя Марко. Когато почувствах призванието, всичко ми се стори съвсем ясно.

— В папската комисия много от колегите ми са духовници, разбира се. Чувал съм някои от тях да говорят за решението си да изберат религиозния живот. Но просто досега не съм познавал лично някого и преди, и след това.

— Аз съм същият човек.

— Същият, сигурен съм. — Де Стефано сви рамене. — Но малко по-различен за мен. А защо точно този орден?

— Трябваше да е активна общност — каза Елизабета. — Характерът ми не подхожда за съзерцателните. Обичам деца, обичам да преподавам. Този орден се е посветил на образованието. А и ги познавах. Ходех на училище тук.

— Наистина ли?

— Осем години. До прогимназията. Сестра Марилена ми беше учителка! Когато майка ми умря, бях само на десет. Сестра Марилена беше чудесна тогава… и сега също е чудесна.

— Радвам се, че си намерила себе си.

Елизабета кимна, после го погледна твърдо.

— Моля ви, кажете ми защо поискахте да се видим.

Де Стефано изпука кокалчетата на пръстите си като човек, който се кани да свири на пиано.

— Преди три дни, във вторник, имаше слабо земетресение с епицентър на петдесетина километра от Рим.

— Не знаех — каза тя.

Де Стефано помълча няколко секунди, после, когато заговори отново, в тона му имаше леко, но доловимо колебание.

— Тук почти не се е усетило, но под повърхността до града е достигнала достатъчно енергия, за да предизвика малко хлътване в катакомбите при „Свети Каликст“ на място, вече отслабено от предишно пропадане и скорошните поройни дъждове.

Елизабета повдигна вежди.

— Засегнало е зоната западно от стената, която ти проучваше като студентка — каза Де Стефано.

— Никой ли не е получил разрешение да прави разкопки там? — попита тя.

— Не. Решението беше взето и след като ти напусна… ами никой не е искал преразглеждане. Поне аз не съм. Архиепископ Луонго беше непреклонен тогава, а когато започнах работа в комисията, той ми стана шеф, така че гледах да не мътя водата.

— А сега там има естествени разкопки — каза Елизабета.

— Мърляви, но съвсем естествени, да, точно така.

— И?

— Затова съм тук — нервно каза Де Стефано. — Ние… аз… имам нужда от помощта ти.

— От моята помощ? — попита невярващо тя. — Както виждате, вече не съм археолог, професоре!

— Да, да, Елизабета, но виж каква е ситуацията. Намерихме нещо много интересно и много… хм, деликатно… Засега малцина знаят за него, но има опасения, че може да се разчуе и да доведе до нежелани последици.

— Съжалявам, но не разбирам.

— Съвпадението със смъртта на папата е неуместно. Конклавът е насрочен за след седмица — всички кардинал-електори ще дойдат във Ватикана и очите на целия свят ще са обърнати към нас. Ако изтече информация за „Свети Каликст“, ами, ще трябва да сме си вързали гащите. Ще трябва да сме в състояние да предложим достоверно обяснение, за да намалим щетите, които несъмнено ще последват.

— Какво сте открили?

— Не искам да ти казвам, Елизабета, искам да ти покажа. Искам да дойдеш в неделя следобед. Дотогава ще сме укрепили мястото. После искам за известно време да работиш с мен в комисията. Приготвил съм ти кабинет.

— Защо аз? Имате на разположение цяла катедра. Можете да привлечете всеки световен експерт само като щракнете с пръсти.

— Бързината е от изключителна важност. Днес ще водим други работници на мястото, за да свършат тежката работа. Ще повикаме и инженери, още хора в екипа ми. Зоната е покрита с брезенти, за да се попречи на любопитните очи, но колкото и да се стараем, хората говорят. Повярвай ми, не можем да си позволим това. Иска ми се да можех да ти кажа още, но… Журналистите могат да надушат по всяко време. Властите във Ватикана са силно разтревожени. Искат да изготвя резервно изявление в случай на изтичане на информация, но аз не знам какво да напиша. Над новия папа ще се спусне злощастен облак, ако това излезе наяве, особено ако ни хванат, че ни е трудно да намерим правилните думи. Ти цяла година изучава символите от външната страна на срутената камера. Задълбочено се занимаваше с римската астрология от първи век. Ти беше сред най-умните ми студенти. Убеден съм, че веднага ще влезеш в час. Никой не е по-подготвен от теб бързо да оформи становище.

Елизабета се изправи и го погледна ядосано. Лицето й беше почервеняло.

— Това беше преди дванайсет години, професоре! Сега животът ми е друг. И дума да не става!

Де Стефано се надигна в опит да се изравни с Елизабета, но въпреки това тя стърчеше почти цяла глава над него.

— Архиепископ Луонго се радва, че си част от църквата. Според него ти ще проявиш подходящата чувствителност към проблемите и той няма да се тревожи повече за поверителността. Кажи ми, пазиш ли записките и докладите от проучванията си?

— Някъде в апартамента на баща ми са. Но не мога просто така да оставя училището. Не мога да изоставя ученичките си.

— По това вече се работи — каза Де Стефано и тонът му изведнъж стана по-настойчив, по-твърд. — Тази вечер монсиньор Матера във Ватикана, който отговаря за всички религиозни ордени на църквата, ще се обади на майката игуменка на твоя орден в Малта. Директорката ти сестра Марилена също ще бъде уведомена тази вечер. Колелцата са задействани, Елизабета. Трябва да ни помогнеш. Виждаш ли, просто нямаш избор.