Глен Купър
Ще дойде дяволът (24)

23.

Лондон, 1589 г.

Докато вървеше през блъсканицата на Шордич, Марлоу черпеше с пълни шепи свадите и шума на Лондон. Усмихваше се на всеки негодник, проститутка, лъжлив търговец и мръсен гамен, в когото се отъркаше. „Роден съм да живея на такова място“, мислеше си.

Днес беше ден на голямо очакване и дори смрадта на откритите канавки не можеше да развали удоволствието му: съвсем скоро щеше да види премиерата на новата си пиеса „Доктор Фауст“.

Беше облякъл най-хубавите си дрехи, същите, с които преди четири години, с натъпкани с пари от Уолсингам джобове, беше позирал за портрет. В нечуван пристъп на дързост, който направо бе смаял колегите му, беше поръчал портрета и го беше подарил на декана на „Бенет“ по случай напускането си на колежа през 1587 г. Озадачен от този дар, Норгейт не беше имал избор и го беше закачил в облицованата си с дървена ламперия галерия редом с група къде-къде по-изтъкнати учени и бивши възпитаници.

На картината Марлоу беше заел наперена поза със скръстени на гърдите ръце, нацупени непокорно устни, развята коса и засукан мустак. Жакетът му беше тясноскроен, черен, с червена кадифена подплата, обточен със златни копчета на предницата и по ръкавите. Ленената му риза беше отворена на врата и с висяща дантелена яка, много по-екстравагантна от обичайните колосани накъдрени яки, които красяха достойните фигури на стената на Норгейт. Дрехите, които доста беше поносил и в Англия, и на Континента, вече се бяха поизтъркали, но все още изглеждаха добре и му бяха по мярка. И все пак, ако пиесата имаше успех, той вече планираше да посети шивача на Уолсингам за нови.

Лондон, този гъстонаселен град със сто хиляди души, сега беше хранилката на Марлоу. Той вече много пъти бе отварял твърдата му мидена черупка и беше изскубвал от вътрешността му едно съкровище след друго. Не се съмняваше, че „Фауст“ ще е най-блестящата перла досега.

Беше привлечен от Лондон като вещица от казан. Нощем посещаваше бурния Нагс Хед в Чийпсайд, мрачните бордеи на Северен Фолгейт, където можеше да се опита да скрие истината за анатомията си под несвалените си панталони, и трескавите салони в Уайтхол, където — със Сесил, Уолсингам и тези от своя вид — нямаше нужда да се крие. А денем, когато главата му се избистреше от гуляите, сядаше в стаята си и пишеше, докато не го заболи ръката.

Беше намерил театралния си дом при Адмиралтейците, трупа актьори под патронажа на Чарлс Хауард, лорд-адмирала на Елизабет. Адмиралът беше привлякъл в трупата си най-добрия актьор в Англия, Едуард Алин, и когато Алин, внушителен мъж с баритон като фин меден рог, за първи път прочете „Тамерлан Велики“, това беше началото на усилено артистично партньорство. Алин не можеше да повярва, че шедьовър като „Тамерлан“ е написан от двайсет и две годишен хлапак. Публиката също не можеше и пиесата за простия овчар, който се издигнал до кръвожадния богохулен владетел на Персия, се превърна в търговска сензация и всички в Лондон говореха за нея.

Театърът беше първата построена специално за целта сграда в Лондон и Марлоу все още изпитваше тръпка на вълнение, когато влизаше вътре. Беше голям дървен многоъгълник, отчасти построен от ръката на самия Бърбидж, понеже той беше майстор дърводелец по занаят. Имаше три галерии, които ограждаха павирания двор и гледаха към издигнатата сцена. Срещу едно пени няколкостотин души можеха да се блъскат прави на паважа. За още едно пени още няколкостотин можеха да се качат в галериите, а за още едно можеха да си наемат място за сядане. В галериите имаше и отделения за лордовете и частни ложи за богаташите.

 

 

Пред театъра Марлоу трябваше да си пробие път, неразпознат, през буйна вмирисана тълпа патрони, проститутки, сводници и джебчии. Стигна до въртележката и изтупа жакета си, да не би нещо неприятно да се е полепило по него.

— Кит! Насам! — Томас Кид му махаше от другата страна.

— Том!

Портиерите го пуснаха да мине и Том скъси дистанцията с няколко широки крачки. Беше много по-висок и толкова рус, колкото Марлоу беше мургав.

— Реших, че ще закъснееш за собствената си премиера.

Марлоу се ухили.

— Не им трябвам вече. В края на краищата думите са написани отдавна.

Кид го прегърна през раменете.

— Такава е съдбата ни, приятелю. Но без нашия скромен принос актьорите нямаше да имат какво друго да правят, освен да пърдят и да пелтечат.

Марлоу се бе запознал с Кид малко след като беше завършил Кеймбридж. Кид беше чест гост в „Русалката“, един от младите лъвове в театъра. Неговата „Испанска трагедия“ беше сред най-успешните продукции в последно време. Беше шест години по-голям от Марлоу, също като него от доста скромен произход, и беше в още по-неблагоприятно положение, тъй като никога не беше учил в университет. Триумфираше единствено на базата на творческия си талант и обаятелния си характер. Марлоу веднага го хареса и беше взаимно, но все пак дълго отблъскваше опитите на Кид да станат любовници.

Накрая, след една особено изпълнена с ейл нощ, се озоваха в едно легло. Марлоу се отдръпна от пламенните целувки на Кид и дрезгаво каза:

— Имам една особеност.

— Наистина ли? Колко интересно. Много голяма, много малка или много крива? — попита Кид и се надигна на лакът.

— Заклеваш ли се да не казваш на никого?

— Заклевам се — мелодраматично отвърна Кид.

Марлоу стана от леглото, изправи се, обърна се с гръб и си свали панталоните.

Кид изписка от възхита.

— Винаги съм знаел, че си дявол! Чудесно! Може ли да я пипна?

— Може — каза Марлоу. — Може и по-грубичко.

Кид очаровано погали опашката.

— Това особеност на семейството ти ли е?

— Не — излъга Марлоу. — Аз съм единствен. Тя може би е единствената на света.

— Тогава това ще е нашата специална тайна — каза Кид. — Хайде, скачай в леглото!…

Сега двамата си проправиха път до сцената. Отстрани Едуард Алин, най-известният актьор в цяла Англия, с тогата на учен и с шапката на доктор Фауст, разгряваше гласните си струни с упражнение по хармония.

— Кит! — възкликна той. — И Том! Как изглежда залата?

— Разпродали са повечко билети, ако се съди по тълпите — каза Кид. — А ти, изглежда, си влязъл в ролята.

— Изглеждам така, но дали ще си спомня думите? През последната седмица участвам в три нови пиеси.

— Недей, добри ми сър, да забравяш стиховете ми — скара му се Марлоу. — Помни, другите пиеси са сух хляб, а тази е най-крехкото парче говеждо.

— Ще се постарая, в това можете да сте сигурен.

Джеймс Бърбидж дойде и придружи Марлоу и Кид по тясното стълбище в една от ложите, откъдето огледаха тълпата.

— Виж колко са много! — възкликна Бърбидж. — Чух, че пред портата има още много хора, които напират за билети. Ще трябва да пратя въоръжени конници да пазят реда! Слуховете са силен съюзник, нали?

— Е, в пиесата има всичко! — каза Кид. — Идеите на Кид — призоваването на Мефистофел с магия, продаването на душата на дявола в замяна на тайните на вселената — това са опияняващи теми.

На масата имаше бутилка вино и Бърбидж наля три чаши.

— Наздраве за опияняващите теми и пенливия успех, господа!

Конферансието помоли за тишина и обяви актьорите. При името на Едуард Алин се надигнаха бурни ръкопляскания. Хорът излезе на сцената и пиесата започна.

Когато хорът представи сцената и излезе, се появи Алин в ролята на доктор Фауст и само при вида на великия актьор публиката избухна в аплодисменти. Той успя да не излезе от ролята си на облечения в тога Фауст, докато самодоволно изчакваше публиката да се накрещи. След това застана в изкусно нарисувания магически кръг от астрологични символи, направен точно според инструкциите на Марлоу, и гласът му загърмя:

„Сега, когато мракът на нощта,

копнееща да зърне Орион,

от Антарктика скача връз небето

и го забулва с черния си дъх,

започвай, Фауст, своите заклинания

и виж дали ще те послуша адът,

смилен от твойте жертви и молитви.

Във този кръг е божието име —

Йехова в двойната му анаграма,

инициали на светци блажени;

звезди блуждаещи и неподвижни

и знаците на зодиака в шифър,

чрез който сенките се призовават.

Не бой се, Фаусте, веднъж решил се,

Магията изпитай ти докрай!“

Публиката ахна в един глас, когато Мефистофел се появи в мълния от фосфор, със зелен костюм, допълнен от рога и крила.

Кид прошепна в ухото на Марлоу:

— Прекрасно!

И Марлоу, доволен, му върна усмивката.

Сценичните ефекти се засилиха, когато Фауст, след като сключи с Луцифер сделка да размени душата си срещу двайсет и четири години на земята с Мефистофел като негов личен слуга, тръгна на пътешествието си да разгледа света.

Извисената дикция на Алин в комбинация с фойерверки и пламъци, увлече зрителите. Когато стана време Луцифер да поиска плячката си, от пушека се надигна ужасяващ дракон и издиша огън. Отгоре рошави дяволи се люшкаха над сцената на въжета и хвърляха искри от устата си. Барабанчиците правеха гръмотевици, а осветлението — светкавици.

И накрая, преди Фауст да бъде завлечен в ада, последното му желание — да види със собствените си очи Хубавата Елена — бе изпълнено. Гласът на Алин трогна публиката до сълзи:

„Това ли е лицето, що изведе

хиляда кораба и срина в огън

на Илион безвърховите кули?…

С целувка ме обезсмърти, Елена!“

Когато аплодисментите заглъхнаха и публиката се разотиде, вече се бе спуснала вечер и с нея хладна мъгла. Кид и Марлоу стояха сами в една уличка зад театъра.

— Защо трябва да ходиш? — нацупи се Кид. — Ела с мен. Това е твоят звезден миг, Кит. Празнувай с приятели.

— Трябва да се видя с едни хора — каза Марлоу. — Ще дойда после. Ще ме чакаш, нали?

— Ще те чакам, но само ако… — Кид го целуна, плъзна ръка отзад в панталоните му и сладострастно погали опашката му.

От сенките ги наблюдаваше един самотен мъж, който след миг безмълвно изчезна в мъглата.

 

 

В личните си покои в двореца Уайтхол Франсис Уолсингам наля на Марлоу и на Робърт Сесил хубаво френско бренди. Робърт Поли също беше там, седнал до огъня стиснал голяма халба, мрачен и мълчалив.

На вратата се почука и личният секретар на Уолсингам докладва:

— Той е тук.

Марлоу не очакваше още хора и с любопитство загледа човека, който влезе: дребен като момче, но с черна тога на учен, която се влачеше по пода. Лицето му беше съсухрено от старост и имаше най-забележителната брада, която Марлоу беше виждал, бяла като гъши пух, достатъчно гъста да скрие птиче гнездо и дълга почти до пъпа му. Носеше украсена лакирана кутия с размерите на библия.

Уолсингам стана да го посрещне, целуна раболепно костеливата му ръка и попита:

— Това ли е?

Мъжът му подаде кутията и каза:

— Да.

Уолсингам внимателно я сложи на бюрото си, посочи Марлоу и каза:

— Това е човекът, когото исках да ви представя. Кристофър Марлоу, това е доктор Джон Дий.

Брадатият мъж сякаш се приплъзна до него.

— Младият драматург и поет. За мен е удоволствие, сър.

Марлоу изтръпна от вълнение. Великият астролог на лемурите! Астрологът на кралицата!

— О, сър — каза той и се поклони дълбоко. — За мен е огромна чест да се запозная с вас.

Уолсингам наля на Дий, а Поли остана мълчалив до огъня, непоканен в кръга.

— Чух, че днес е била премиерата на новата ви пиеса? — каза Дий.

— Да — каза Марлоу.

— И как се прие?

— На публиката май й хареса — скромно каза Марлоу.

— Може би трябва да се преоблечем и да я видим лично — каза Сесил.

— Не посещавам пиеси, ако кралицата не настоява — каза Уолсингам. — Може би, господин Марлоу, ще бъдете така добър да разкажете на доктор Дий как тази нова постановка служи на по-големите ни цели.

Марлоу кимна.

— Разбира се. Нищо не е по-важно от нашата мисия и моята незначителна творба трябва просто да посее семената на смута и омразата.

— Как? — попита Дий.

— Като начало, тя е за доброто и злото и аз с радост мога да съобщя, че злото, под формата на Луцифер, смазва доброто. Проклятието разгромява спасението, което без съмнение ще породи чувство на объркване и почуда сред масите.

— Добре — каза Дий. — Много добре.

— И съм решил да размътя умовете им с оглед на централното учение на протестантската доктрина — абсолютната предопределеност. Няма нужда да ви напомням, че според Калвин единствено бог избира кои ще бъдат спасени и кои осъдени. Човек няма контрол над съдбата си. Папистите, разбира се, смятат това за абсолютна ерес и ако някой от тях гледа пиесата, ще се подразни жестоко. Протестантите в публиката ще видят в отвратителната съдба на моя герой Фауст, който отхвърля бог, но след това е напълно неспособен да се разкае, реверанс към калвинизма. Но някои, подозирам, тайно ще се отчаят от жестокото послание и ще се измъчват от мисълта, че покаянието е безсмислено и съдбите им са подпечатани. И ако това е така, ще си помислят те, защо да не продължим да съгрешаваме?

— Защо не, наистина? — възкликна Сесил.

— Макар че мразим католиците, нямам нищо против да посръчкам и протестантите. Фауст казва така:

„Цената на греха е смърт. Сурово!

Si peccasse negamus fallimur

Et nulla est in nobis veritas.

Ако твърдим, че сме безгрешни, ние

се мамим и на правдата сме чужди.

Но щом е тъй, ний трябва да грешим,

а следователно — и да умрем.

Да, да умрем за вечни времена!

Що за доктрина: Che sera, sera —

Каквото ще се случи, ще се случи!“

Уолсингам каза одобрително:

— Ясно ми е как това ще затормози крехките им умове.

— И, като лепта към традициите ни — каза Марлоу, — Фауст призовава дявола от вътрешността на магически кръг, съдържащ звездните знаци на великия Балбил.

Дий удари по подлакътника на креслото си.

— О! Това много ме радва! Балбил е моят герой. Макар да е загубен за паметта на обикновените човеци, той е завинаги в нашите сърца. — Остави Уолсингам да му налее отново и попита: — Казахте ли на Марлоу какво искаме от него?

— Чакахме да дойдете и да му кажете сам — отговори Сесил.

— Добре — каза Дий. — Марлоу, чувал ли си за ирландския светец Малахия?

— Не — отговори Марлоу.

— Жалко — каза Дий. — Той е бил епископ на Арма през дванайсети век, пропътувал е континента, бил е довереник на Бернар от Клерво и на папа Инокентий II. И е бил таен лемур, велик лемур, астролог, който умело е носел факела на изкуството си. Докато бил на посещение при папа Инокентий в Рим, той станал свидетел, казват, на особено благоприятно лунно затъмнение и от наблюденията му се родило важно пророчество за папството. Той провидял краен брой бъдещи папи, точно сто и дванайсетима — ни повече, ни по-малко. И освен това видял характерни черти на всеки от папите. И така, за последния папа, Секст V, Малахия провидял и написал „оста насред знака“. Секст имал герб с прободен лъв. За настоящия папа Урбан VII Малахия е написал „от небесната роса“. Урбан е бил архиепископ в Росано в Калабрия, където от дърветата се събира мъзга, наречена „небесна роса“. Разбираш ли?

Марлоу кимна очарован, после попита:

— А когато стигне до номер сто и дванайсети?

— Пророчеството е апокалиптично — отвърна Дий. — Църквата ще бъде разрушена и се осмелявам да кажа, ще възникне нов ред. От хаоса лемурите ще възтържествуват.

Марлоу присви очи.

— Какво ще стане?

— Уви, няма да сме тук да видим със собствените си очи. Чел ли си моята книга Monas Hieroglyphica?

— Трудих се над нея в колежа. Текстът е много сложен — призна Марлоу.

— Е, нашият приятел Уолсингам, майстор на кодовете, ще остане доволен, когато ти кажа, че тази творба има само едно значение, колкото и сложно да изглежда на обикновения читател, но има друго съвсем тайно послание към нашите братя. Спомняш ли си моята илюстрация на монадата?

— Да, сър.

— Моето собствено пророчество е, че светът ще свърши, когато луната и слънцето се намират в дома на Овена. Овенът е огнен знак. Светът със сигурност ще бъде погълнат от огън. Монадата носи това значение. И дали може да стане наш символ?

— Може — каза Сесил и вдигна чашата си. — Ще стане.

— Не мога да кажа дали видението ми за апокалипсиса ще съвпадне с пророчеството на Малахия. Никой не знае. Но тази възможност не може да бъде отхвърлена.

— Как така никога не съм виждал пророчеството на Малахия? — попита Марлоу.

— За това съм тук — каза Дий. — Ти ще имаш основна роля в задействането на следващото ниво на плана ни. Не мога да ти опиша колко е важно сътрудничеството ни за постигането на същинската съдба на лемурите. Текстът на Малахия се предава от астролог на астролог и го пазим сред нас като свещен документ. Вярваме, че е настъпило времето да го направим по-широко известен.

— Така е — измърмори Сесил.

— Времената са трудни — каза Дий. — В Англия протестантският плам на кралицата ни служи добре. Тук се справяме добре и сме се подсигурили. Но на континента нещата не са толкова благоприятни. Папата е разгневен от смъртта на кралица Мария. Той и най-приближените му кардинали са убедени, че в това е замесена лемурска ръка.

Уолсингам се разсмя:

— Те са жалки, но не са глупави.

— Така е — каза Дий. — Заловили са някои от агентите ни в Италия, Испания и Франция и са ги измъчвали най-жестоко. Разбрах, че са запазили опашките им като трофеи, над които да злорадстват. Духът ни е паднал и това не е добре. Братята ни се нуждаят от вдъхновение и насърчение, за да поддържат бойния си дух. Според пророчеството има само още трийсет и осем папи. Макар че това може да обхване доста дълъг период — дори векове, — би било добре Малахия да се превърне в боен флаг, който всички лемури да носят в сърцата си. Винаги съм казвал, че който провижда бъдещето, ще го управлява. Лемурите могат и трябва да процъфтяват в бъдещите времена и аз горещо вярвам, че когато последната песъчинка изтече през пясъчния часовник на историята и последният папа е дошъл и си е отишъл, светът и всичките му богатства ще бъдат в наши ръце.

— Има и още — каза Сесил. — Разкажете му за заговора ни за следващия папа.

Дий енергично кимна.

— Искаме да направим нещо, което не сме постигали досега: да имаме папа лемур. Представете си могъществото ни, ако управляваме папския престол и чрез собственото си влияние в английския двор едновременно с това контролираме и протестантската кралица. С помощта на Малахия бихме искали да помогнем на нашия човек, кардинал Джироламо Симончели, да получи поста. Малахия описва следващия папа като ex antiquitate urbis — от древността на града. Симончели прекрасно отговаря на ролята, тъй като понастоящем е кардинал на Орвието, което на италиански означава „стар град“.

— Кажете какво мога да направя — каза Марлоу; пиеше жадно огненото вълнение от очите на стареца.

— Уолсингам, дай му кутията.

Марлоу взе кутията и я отвори. Вътре имаше навит пергамент, вързан с панделки.

— Това е копие на пророчеството, написано от ръката на самия Малахия — каза Дий. — Пази го добре. Занеси го в Рим. Там имаме доверен приятел — астронома Маскерино. Уолсингам ще ти даде достоверна причина да си в Италия, но когато стигнеш там, с помощта на Маскерино ще оставиш ръкописа в папската библиотека и скоро след това Маскерино — като по чудо — ще го открие и ще го разпространи. Когато бъде прочетен и преценен, кардиналите ще видят неоспоримата точност на Малахия през вековете и това ще ги накара да се спрат на Симончели в избора на следващия папа.

— Може ли? — попита Марлоу и кимна към пергамента.

— Разбира се. — Дий кимна.

Марлоу развърза панделките и внимателно разви пергамента. Зачете мълчаливо и за известно време единственият звук в стаята идваше от Поли, който бъркаше с ръжена в огнището. Когато свърши, Марлоу остави ръкописа да се навие сам и пак върза панделките. По лицето му плъзна усмивка.

— Защо е тази хитра усмивка, Кит? — попита Сесил.

— Хрумна ми една идея — каза Марлоу, докато затваряше и заключваше кутията. — Вече работя усилено по поправки в моята пиеса за Фауст, поправки, които са достатъчно големи, за да се сметнат за нова версия. Хрумна ми, че мога да направя повече, за да осмея църквата на папата, и в момента добавям още плът към третото си действие, което се развива в папския дворец в Рим. Бих искал вашето разрешение, господа, да кодирам съобщение до идните поколения лемури, послание на гордост и стремеж, свързано с посланието на Малахия, което да се намира в разликата между двете ми версии.

Уолсингам погледна Дий, който му кимна и каза:

— Както знаеш, аз обичам кодове.

— Идеята ми се струва отлична — каза Сесил. — Кит, очаквам с нетърпение новия ти шедьовър.

Дий стана и оправи робата си.

— Хайде, господин Марлоу, изпратете ме навън и нека заедно погледаме нощното небе.

 

 

— Струва ми се, че доктор Дий го хареса — каза Сесил, когато Дий и Марлоу излязоха.

— Всички харесват Марлоу — каза Уолсингам. — Не разбирам влечението му към театъра, но особените му дарби със сигурност са полезни.

— Нерон също е имал влечение към театралното — отбеляза Сесил.

Думите му накараха Уолсингам да се ухили злобно.

— Той не е Нерон! Поли, ти какво ще кажеш? Цяла вечер мълчиш като пън.

Поли се извърна от огъня.

— Бях в театъра.

— Да не си станал почитател на това презряно изкуство?

— Съвсем не. Имам известни подозрения за Марлоу. Наблюдавам го от време на време.

— И какво видя? — попита Уолсингам.

— Видях Марлоу и Томас Кид в любовна прегръдка. Кид беше сложил ръка на задните части на Марлоу.

— Кид не е от нас! — отсече Уолсингам.

— Не е — каза Сесил.

Уолсингам стисна ядосано облегалките на стола си.

— Марлоу е блестящ, но е невъздържан и не споделя предпазливостта ни. Върви с него в Рим. Погрижи се да изпълни възложената му задача. Когато се върне, ще позволим да напише пиесите си и да работи за нас. Но, Поли, искам да го държиш око, много внимателно, и както винаги, да ме държиш в течение.