Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil Will Come, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание

Глен Купър. Ще дойде дяволът

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2013

ISBN: 978-954-655-363-8

История

  1. — Добавяне

25.

Микаела изписка, но мъжете нахлуха вътре, затвориха вратата и я бутнаха на земята. Елизабета скочи уплашено, хукна към антрето и видя един брадат мъж да стои над сестра й, насочил пистолет към нея: опитваше се да я накара да мълчи, вдигнал пръст пред устните си. Други двама, гладко избръснати, насочиха пистолетите си право към Елизабета. Тя замръзна. Мъжът с брадата каза нещо на някакъв непознат език и после — след като тя не отговори — мина на английски:

— Кажи й да мълчи или ще я убия.

Тонът му беше хладен и делови, очите — безизразни.

„Той е един от тях“ — помисли си Елизабета.

— Моля те, Микаела, кротувай — каза тя. — Ще се оправим. Моля ви, пуснете сестра ми да се изправи.

— Ще мълчиш ли? — попита мъжът Микаела.

Тя кимна и Елизабета й помогна да стане.

От кухнята се чу тих шум.

Един от мъжете изтича натам и след секунди изведе отец Тремблей с опрян в гърба пистолет. Свещеникът едва дишаше.

— Какво искате? — попита Елизабета.

— Вътре, всички — каза брадатият и посочи дневната с дулото на пистолета си. — Има ли още хора тук?

— Не.

Брадатият нареди на единия от двамата обръснати да претърси апартамента и подкара сестрите и отец Тремблей към дивана в дневната. Мъжът, който остана с него, носеше голям брезентов чувал с цип.

Устните на Микаела трепереха. Гневни сълзи се стичаха по страните й и спиралата й се разтече.

— Те ли са? — прошепна тя на Елизабета.

— Сигурна съм.

Очите на Елизабета бяха сухи. Тя докосна разпятието на гърдите си. Отчаяно се опитваше да измисли начин да спаси Микаела и бе изпълнена с ужас, че баща й или Артуро може всеки момент да дойдат.

Другият мъж се върна от претърсването и направи знак, че всичко е чисто.

Брадатият извади мобилен телефон, набра някакъв номер и заговори бързо. Когато свърши, даде някакви заповеди на подчинените си.

Мъжът с чувала го остави на килима, дръпна ципа и извади отвътре още два сгънати чувала.

— Всички идвате с нас — каза брадатият.

— Къде? — попита Елизабета.

— Ако не се съпротивлявате, няма да пострадате.

Другият мъж извади шишенце и марля.

Микаела подуши и викна:

— Това е етер! Няма да ги оставя да ме упоят!

— Господи — изстена Тремблей. — Моля ви, вземете само мен. Пуснете жените.

Брадатият се обърна към Елизабета и каза небрежно:

— Искат тебе, но казаха, добре де, вземете и тях. Ако се съпротивляват, на никой няма да му пука — ще ги оставим тук с куршуми в главите.

— Чуй ме, Микаела — сериозно каза Елизабета. — Остави ги да го направят. Недей да се бориш. Бог ще те пази. — После добави. — Аз ще те пазя.

Това беше най-тежкият момент в живота й — да гледа дивите очи на сестра си, докато непознатият притискаше смрадливата марля към устата и носа й, да гледа как Микаела се мята и рита. Но нещо държеше ума на Елизабета ясен и работещ и докато мъжете се бяха съсредоточили върху работата си, тя грабна нещо от масичката до дивана и го скри в един вътрешен джоб на расото си.

Микаела се свлече и мъжът свали марлята от лицето й.

Отец Тремблей започна да се моли. Изглеждаше много млад и много уплашен. Притиснаха квадратната марля към лицето му.

Когато тялото му се отпусна, Елизабета надуши етера и също започна да се моли. Платът се приближаваше към носа й и тя се задави от парещата воня.

Опита се да не се бори, но тялото й не се предаваше без битка. Битката обаче бе кратка и скоро свърши.

 

 

Дзадзо се опитваше да изпълни обещанието си да се натряска до козирката. Но изоставаше — беше изпил само една-две бири. Трябваше да е на пост. Това беше вечерта преди конклава и той знаеше, че хората му си скъсват задниците и че Лоренцо тича като луд, за да удържи колелетата на претоварената каруца.

Да направи главата някак си не му изглеждаше правилно.

Телевизорът беше включен — даваха някаква тъпа викторина, която той изобщо не гледаше. Просто фонов шум.

Мобилният му телефон иззвъня.

— Къде си? — Беше баща му. И явно беше разтревожен.

— Вкъщи. Какво има?

— Да са ти се обаждали Елизабета или Микаела?

— Не, защо?

— Артуро е дошъл минути преди мен. Вратата на апартамента била отключена. Тях ги няма.

Дзадзо вече беше скочил и навличаше якето си.

— Идвам веднага.

 

 

Не й достигаше въздух. Устата й не беше запушена, но самата тя беше сякаш овързана и не можеше да помръдне. Коленете й бяха неудобно сгънати към гърдите. После осъзна, че китките й са вързани пред нея. Вдигна ръце, за да види какво й пречи да се движи, и усети грубите найлонови въжета. Посегна към главата си и напипа покривалото си. Пречеше й да диша.

И освен това я караха нанякъде в автомобил — разбра го по друсането.

Прошепна:

— Микаела! — И когато не последва отговор, викна по-силно.

Чу тих и сънен глас.

— Елизабета?

— Микаела, добре ли си?

Гласът на Микаела долетя по-силен.

— Какво стана? Къде сме?

Страхът на Елизабета поотслабна — сестра й беше тук и беше жива.

— Мисля, че съм в чувал.

— И аз. Не мога да помръдна.

— Според мен сме в кола или камион. — После се сети за нещо. — Отец Тремблей? — провикна се. — Отче, чувате ли ме?

Отговор нямаше.

— Може да не са го взели — каза Микаела. — Къде ни карат?

— Нямам представа.

— Кои са те?

Елизабета знаеше отговора, но се боеше да го изрече от страх да не уплаши до смърт сестра си, а и себе си. Но не можа да се сдържи:

— Лемурите.

 

 

Дзадзо едва не си изпусна нервите, когато инспектор Леоне каза:

— Успокой се, Челестино. Пил си. Надушвам ти дъха.

— Изпих две бири. Какво общо има това с изчезването на сестрите ми?

Леоне не се отказа.

— Конклавът започва утре, а ти пиеш бира? Вие нямате ли си работа бе?

Дзадзо се сопна:

— В отпуска съм.

Леоне се ухили злобно.

— Така ли? Защо ли не съм изненадан?

Дзадзо знаеше, че ако му фрасне един, ще го закопчаят и вниманието на полицията ще се насочи към него, а не към сестрите му. Баща му явно усети опасността и сложи ръка на рамото му, така че Дзадзо каза бавно и внимателно:

— Да говорим за сестрите ми, а не за мен, инспекторе, какво ще кажете?

— Добре. Да поговорим за тях. Викате мен и хората ми тук и какво намираме? — Леоне махна към дневната. — Нищо! Няма следи от взлом, няма следи от обир, няма следи от борба и насилие. Според мен двете дами просто са излезли и са забравили да заключат вратата. И още е рано — десет и петнайсет е. Вечерта тепърва започва!

— Говорим за монахиня, за бога! — извика Дзадзо. — Тя не излиза вечер!

— Чух, че и тя била в отпуска.

Карло се намеси:

— Инспекторе, моля ви. След нападението срещу нея тя е много предпазлива. Освен за месата почти не излиза. Двете с Микаела никога не биха излезли, без да ни кажат или да ни оставят бележка. А и защо Микаела не си вдига телефона?

Леоне повдигна вежди.

— Вижте, сега не можем да направим нищо. На сутринта, ако не са се прибрали, ми се обадете и ще ги обявим за издирване.

Излезе с хората си и бащата и синът останаха сами.

Дзадзо уморено разтърка очи.

— Пак ще звънна на Артуро, за да проверя дали не са в болницата или в апартамента на Микаела.

Карло разсеяно оглеждаше стаята. После изтупа пепелта от лулата си в един пепелник и докато я пълнеше наново, попита:

— А после какво?

— После ще се обадиш в спешните отделения на всички болници в Рим, а аз ще почукам на вратите на всички апартаменти в сградата, за да видя дали някой съсед не е чул или видял нещо.

— А после?

Дзадзо го каза така, сякаш очакваше да не намерят нищо:

— После ще чакаме и ще се молим.

 

 

За известно време Елизабета, слава богу, заспа. Събуди се рязко, усетила, че вече не се движат. Въздухът в чувала беше толкова малко, че й се стори, че пак ще изгуби съзнание. Чу гласове, които говореха на чужд език, и звук от отключване на врата. После отново потеглиха, но този път друсаше по-силно — тя се хлъзгаше и подскачаше.

— Микаела?

Нямаше отговор.

— Микаела!

Елизабета се подруса една-две минути, измъчена и от недостига на въздух, и от това, че сестра й не отговаря. После друсането спря и някой дръпна ципа на чувала. Най-после! Тя инстинктивно затвори очи пред ярката светлина и жадно загълта въздух.

Когато отвори очи, първото, което видя, беше проклетият червенобрад. Чу изщракване на автоматичен нож и пред очите й блесна острие. Тя отново стисна очи и започна да се моли в очакване на мъчителното усещане, което вече бе изпитвала — желязо, пронизващо плътта й.

Чу се звук от разрязване, бърз и чист, и ръцете й бяха свободни.

Червенобрадият беше срязал въжето, с което бе вързана.

Елизабета отвори очи и неуверено се изправи. Стоеше нестабилно в свлеклия се черен войнишки чувал насред някакво помещение без прозорци. Покрай стените имаше някакви големи дървени сандъци. Но тя се интересуваше повече от двата неразкопчани чувала, които лежаха до нея.

— Пуснете ги! — настоя Елизабета.

Друг от похитителите откопча ципа на единия чувал. Микаела беше свита в зародишна поза, не помръдваше. Елизабета се втурна към нея, коленичи и я докосна по бузата. Слава богу, топла беше.

Вдигна очи към брадатия.

— Моля ви, освободете я.

Галеше косата на сестра си, докато мъжът изпълняваше молбата й и сряза въжетата. Микаела дишаше бавно, твърде бавно, но после изведнъж отвори уста и започна да се задъхва. Очите й трепнаха, отвориха се и примижаха. Тя промълви едва-едва:

— Елизабета.

— Тук съм, миличка.

— Живи ли сме?

— Слава на Бога, живи сме. — Обърна се към похитителите им. — Пуснете свещеника!

Те дръпнаха ципа на чувала на отец Тремблей.

Длъгнестото му тяло беше сгънато, той не помръдваше, дебелите му очила висяха на едното му ухо. Елизабета се наведе и го докосна по лицето. Беше хладно като камък.

— Микаела, ела! Той е зле!

Под безстрастните погледи на мъжете Микаела допълзя до чувала на Тремблей и докосна сънната му артерия. Сложи ухо на гърдите му.

— Съжалявам, Елизабета. Починал е. От етера. Пациентите с Марфан имат слаби сърца. Не го е понесъл.

Елизабета се изправи и насочи пръст към брадатия.

— Мръсници! Вие го убихте! — изкрещя с гняв, на какъвто не подозираше, че е способна.

Мъжът вдигна рамене и просто каза на подчинените си да отнесат тялото.

— Тук има легла — каза после и им посочи три легла до каменната стена. Бяха неоправени, но имаше сгънати чаршафи и одеяла и възглавници. — Зад зелената врата ето там има тоалетна. Ще ви донесем храна. Няма как да избягате, така че не се опитвайте. И не викайте, защото няма кой да ви чуе. Ясно? Довиждане.

— Какво ще правите с нас? Какво искате? — попита Микаела.

Брадатият спря до дебелата дървена врата.

— Аз ли? Аз нищо не искам. Свърших си работата и сега се прибирам да се наспя.

И си тръгна. Помощниците му извлякоха тялото на отец Тремблей след него.

Резето изтрака. Елизабета помогна на Микаела да стигне до едното легло и да седне. На масата до леглата имаше шишета с вода. Елизабета отвори едно, подуши го, отпи и го подаде на сестра си.

— Пий. Мисля, че й няма нищо.

Микаела изпи половината шише на един дъх. Чак тогава Елизабета се отпусна и се разплака. Микаела също заплака. Прегърнаха се.

— Бедният човек — хълцаше Елизабета. — Бедничкият човечец. Не заслужаваше да умре така. Без последно причастие. Без нищо. Трябва да се помоля за него.

— Добре — каза Микаела и избърса сълзите си. — Аз пък трябва да пишкам. — И с несигурни стъпки тръгна към зелената врата.

Елизабета се помоли за душата на младия свещеник, после реши, че Господ би искал да се съсредоточи върху това как да спаси себе си и Микаела. Стана и започна да оглежда помещението.

Залостената врата не помръдваше. Стените бяха от светъл варовик, таванът беше висок и извит. Стара изба, реши тя, може би средновековна. Сандъците подсказваха, че е някакъв склад. Металните легла изглеждаха съвсем не на място тук.

Микаела се върна и Елизабета попита:

— Как е сервизното помещение?

— Има казанче.

— А прозорци?

— Не, разбира се. — Микаела също се опита да бутне вратата. — Мисля, че здраве сме загазили.

— Колко е часът?

Микаела си погледна часовника.

— Седем. Сутринта, предполагам. Но може да сме пропуснали и цял ден.

— Съмнявам се — каза Елизабета. — На какъв език говорят според теб?

— Прилича на някакъв славянски.

— Ако сме пътували цяла нощ, може да сме в Германия, Австрия, Швейцария или Словения.

— Мозъкът ти работи по-добре от моя — каза Микаела. — Може би си вдишала по-малко етер.

— Може би.

Елизабета също отиде в тоалетната. Беше с размерите на килер, имаше само тоалетна и мивка, прозорци — не. Стените бяха от същия жълтеникав камък.

Когато излезе, започна да си застила леглото.

— Добре се адаптираш към пленничеството — подметна Микаела.

— Трябва да си починем. Бог знае какво ни чака.

Микаела неохотно започна да постила чаршафите върху тънкия дюшек и да ги оправя. После изведнъж попита:

— Защо не ни убиха?

— Не знам. — Елизабета пак огледа стаята. — Може би искат нещо от мен.

Микаела опъна одеялото си и го заглади. Удари с юмрук буцестата възглавница.

— Леглата са отвратителни. — Седна, изрита обувките си и разтри глезените си.

— Ако даде Господ, няма да останем дълго тук. — Елизабета отиде до натрупаните до една от стените сандъци. Почука един и глухият звук й показа, че е пълен.

Елизабета повдигна расото си и започна да се катери.

— Какво правиш? — попита Микаела. — Ще се пребиеш!

— Няма. Искам да видя какво има вътре. Най-лесно ще е да отворя горния.

— Защо?

— Просто от любопитство. И защото капакът му не е затиснат от друг сандък.

— Нали каза, че трябва да си починем?

— Ще почиваме после.

Елизабета се покатери и стъпи на един сандък на около два метра от пода.

Опа!

Сандъкът помръдна няколко сантиметра. Не беше сложен както трябва.

— Слизай! — викна Микаела.

— Спокойно. Ще внимавам.

Елизабета нямаше как да отвори сандъка, върху който стоеше, така че опита най-близкия до стената. Коленичи и разгледа капака. Изглеждаше тежък и прилягаше плътно, но не беше закован. Тя вдигна единия край.

Какво щеше да намери? Оръжия? Наркотици?

Едва ли.

Дръпна рязко нагоре.

— Какво има вътре? — попита Микаела.

Светлината беше недостатъчна, но Елизабета видя какво има.

И това, което видя, всъщност не я изненада.

Сандъкът беше пълен с червеникава пръст и човешки кости.

Имаше два цели скелета, може би три. Този най-отгоре имаше ясно различима опашка, дълга колкото ръката й до китката. А лицето — тя позна гневното изражение. Видя и златния медальон на гръдния кош, защото светлината се отрази в него. Беше гравиран със зодиакални знаци, съвсем същата последователност като на фреската и в магическия кръг на Фауст.

„Кой си ти?“ — помисли си Елизабета, вгледана в гневното лице.

Задържа капака с една ръка, а с другата — без да обръща внимание на златния диск — бръкна за по-малкия сребърен предмет сред костите на пръстите. Извади го. Красив малък медальон хи-ро.

— Кажи де! — провикна се Микаела. — Какво намери?

— Те са — отвърна Елизабета. — Скелетите от „Свети Каликст“.