Ричард Леймън
Нощно шоу (8)

8

— Божичко! Как си, скъпа?

— Много добре — отвърна любезно Линда на усмихнатата закръглена жена на щанда.

— Много се радвам да те видя отново на крак.

— Благодаря ти, Елси.

Момичето се обърна към лавицата с книгите, разглеждайки кориците.

— Изглеждаш прекрасно. Как е кракът ти?

— Почти като нов.

— Всички толкоз се тревожехме за теб. Особено когато беше в онуй, комата де. Четох една книжка за някой си, дето също бил в кома, ъ-ъ поне десетина години. — Елси се наведе през щанда и ококори очи. — Когато дошъл на себе си, виждал бъдещето. Та после имал сума ти неприятности.

— Аз не бих имала нищо против — каза Линда.

— Проклятие е туй, а не дарба, мен ако питаш.

— Е, на мен не ми се е случвало, така че нищо не мога да кажа.

Тя измъкна една книга от лавицата и се върна пред щанда.

Елси я погледна.

— Леле-мале, много е страшна. Чела ли си другата?

— Разбира се.

— Тия, от фамилията Брадли, всеки път много патят. — Продавачката удари ръчката и касата звънна. — Чу ли клюката за къщата с духовете?

— Къщата на Фриман ли?

— Тая нощ изгоряла до основи. Елуд Джоунс бил там, за да пише за своя „Поуст“, та ми разказа. Нали знаеш, че се представя за доброволец.

Линда кимна. Хвана се с ръка за щанда, за да не залитне.

— Тъй-тъй, изгоряла до основи. Ще ти струва три долара и седемдесет и пет цента.

Линда отвори чантата си. Докато измъкваше портмонето, ръката й трепереше.

Елси сниши глас и продължи:

— Вътре намерили два трупа, опечени до неузнаваемост.

— Боже мой! — едва проговори Линда.

— Единият комай е момчето на Бен Лийланд, Чарлс. Не може да се познае, ама се води изчезнал. Разправят, че ходел там с приятелките си да лудуват. Господ ми е свидетел, че мен не мож’ ме вкара там посред нощ. Че и посред бял ден. — Тя взе парите от Линда и отброи рестото. — Елуд вика, че още не са разпознали момичето. Ларсон, оня от моргата, щял да я разбере по зъбите. — Елси сложи книгата и касовата бележка в найлонова торбичка. — Лоша работа, ама тъй става, когато се вреш, дет’ не ти е работата. Добре поне, че къщата на Фриман вече я няма. Слава Богу.

— Да, така е — каза Линда.

— Хайде, лек ден и по-честичко да наминаваш.

— Благодаря ти, Елси.

Линда взе торбичката, обърна се и тръгна към вратата.

Жегата навън беше като в сауна. Линда вървеше под сенките на навесите пред магазините.

Чарлс Лийланд. Беше два класа пред нея в училище. Познаваше го съвсем бегло. Но не приличаше на човек, който би я подгонил с брадва. Освен ако не е бил с маска и грим. Много лошо. Трябваше нейният човек да изгори заедно с къщата.

Сигурно трябваше да се чувства виновна. Щеше, ако познаваше по-добре Чарлс. Но Елси бе права: да не се е врял, където не му е работа. Сам си е виновен. Себе си да вини.

Навярно е използвал ключа на баща си. Затова задната врата не беше заключена.

Линда се надяваше момичето да не е от познатите й.

Щом стигна до ъгъла, тя извади книгата от торбичката. Смачка торбичката и касовата бележка и ги изхвърли в кофата за боклук с надпис: „Пазете Клеймор чист.“

Без да спира, Линда замачка с пръсти корицата, после отвори книгата по средата и я огъна назад. Отвори на още няколко места, продължавайки да огъва страниците така, че още преди да достигне до следващия ъгъл, книгата изглеждаше като четена поне няколко пъти.

За по-сигурно момичето подви едното ръбче на предната корица. След това прибра книгата в чантата си.

Зави по Крейвън Стрийт. Минавайки покрай къщата на Хал, заби поглед в краката си.

Ако онази вечер беше дошъл в библиотеката…

Не можеше да го вини. Той нямаше как да знае, че тя го чака, че го желае.

Вратата с трясък се отвори и сърцето й подскочи. Видял я е! „От толкова време те желая, Линда!“ Прегръдката му ще я пречисти, ще заличи болката и тя отново ще стане предишната, каквато бе преди да я отвлекат в къщата на Фриман.

— Здрасти, Линда.

Тя се завъртя. Усмивката на Халя прониза. Беше толкова хубав: почернял от слънцето, с тениска и с протрити, срязани над коленете джинси, а над челото му падаше златен кичур.

— Здрасти, Хал — отвърна тя.

— Как е кракът?

— Добре, благодаря.

Той й намигна и се обърна. Тръгна с бързи крачки към колата си и се качи.

Усмивката замръзна на устните на Линда.

Колата се отдели от тротоара. На първата пресечка зави наляво и изчезна.

Разтреперана, Линда пое дълбоко дъх. Стисна зъби, за да не се разплаче. Тротоарът се разми пред погледа й. Изтри сълзите: с опакото на ръката си, ала бликнаха нови.

— И без това не ми пука — промърмори тя. — След катастрофата дори не съм се сещала за него. Ако не бях такава глупачка да минавам покрай къщата му…

Той можеше да ме спре.

Дори не знае. И никога не ще узнае.

Линда изтри очите си и си сложи слънчевите очила.

След две пресечки беше къщата на Тони. Линда зави по пътечката към портата. През нея се шмугна котка и пантите изскърцаха. От задния двор се чуваше бръмчене на косачка.

Заобиколи през сянката край къщата и гаража. Ухаеше на окосена трева. Линда дръпна блузата, залепнала на изпотения й гръб, но влажният плат отново се впи в гръбнака й. Изтри ръка в полата си и извади книгата от чантата.

Щом зави зад къщата, видя някакъв младеж, приведен зад косачката. Изглеждаше двадесетинагодишен. Беше по-висок от Тони, слаб, но не така мършав. По голите му гърди лъщяха капчици пот. Коланът на джинсите му се бе свлякъл под ластика на белите му слипове.

Момчето обърна косачката и застана с лице към Линда. Смръщените му вежди се извиха от учудване. Продължи работата си, като току поглеждаше към Линда.

Линда размаха книгата.

— Хей!

Той изключи косачката, но не я остави. Вгледа се в Линда с присвити очи.

— Търся Тони — извика тя.

— Няма го.

Той се обърна и понечи отново да запали мотора.

— Почакайте! — каза Линда.

Момчето сви рамене и се изправи. Наблюдаваше приближаващата се Линда с израз на човек, който изучава непознат биологичен вид. Отстъпи крачка назад и сякаш зае отбранителна позиция зад косачката.

— Вие не сте ли братът на Тони?

Той кимна. Погледът му се плъзна надолу към деколтето й.

— Аз съм Бет Емъри.

Той продължаваше да я зяпа.

— Тони ми даде тази книга — каза тя. — Искам да му я върна.

— Няма го.

— Знам. Чух, че е напуснал града след края на учебната година.

— Още не се е върнал.

— Знаете ли къде е отишъл?

Младежът облиза с език капчиците пот, избили над устната му.

— Ъ-ъ.

— Ако имам адреса му, мога да му я изпратя.

— Не знам къде е заминал.

— А майка ви не знае ли?

— Ъ-ъ.

— Тя вкъщи ли е сега?

Той бавно поклати глава, без да откъсва очи от гърдите на Линда.

— Тоя август ще станат десет години, откак се спомина.

— Ох, извинете, не знаех.

— Щом искате да оставите книгата, оставете я. Може би ще се върне. Никой не знае.

— Аз трябва да науча къде е — каза Линда.

Догади й се, но това не можеше да я спре. С треперещи пръсти тя разкопча горното копче на блузата си.

— Ти можеш да ми кажеш!

Хлътналите му гърди рязко се вдигнаха и се отпуснаха. Той изтри уста с ръка.

Линда разкопча следващото копче.

— Знаеш къде е, нали?

— Махай се — прошепна той.

— Кажи ми!

— Аз не…

Той тръсна глава.

Линда разкопча още едно копче и се разгърди. Замачка твърдите чашки на сутиена си.

— Кажи ми. Кажи ми и ще ти дам да ги видиш!

— Той… той е в Калифорния.

— Къде по-точно?

— В Холивуд.

— На кой адрес?

— Не знам.

Тя хвана сутиена си и го вдигна.

— Кажи ми и ще ти дам да пипнеш.

Той зяпна. Облиза устни.

— Не зна-а-ам.

— О, знаеш!

Тя загали гърдите си, стисна ги в шепи.

— Аз… ох, ох!

Той се преви надве, обърна се и се свлече на колене. Хвана се между краката. Челото му се удари в тревата.

Линда го гледаше изумена и отвратена.

Загърна блузката си и побягна.