Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Show, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекции
dune (2016)

Издание:

Ричард Леймън. Нощно шоу

Американска. Първо издание

ИК Аполо прес, София, 1995

ISBN: 954–825-126–4

История

  1. — Добавяне

15

Дани лежеше на една страна и гледаше къпещия се в слънце басейн. Красива лятна сутрин. Заслуша се в чуруликането на птиците. Някъде далеч бръмчеше косачка. Хладният ветрец погали голите й рамене. Тя придърпа нагоре чаршафа.

Само да не беше канила Антъни. Можеха да прекарат прекрасен ден. Само двамата с Джак. Щяха да се излежават до късно в леглото, да закусят край басейна, да поработят няколко часа в работилницата, а после да поплуват и да се попекат на слънце.

По дяволите. С тази покана развали целия ден. Ако не беше такъв идиот да… Не, тя постъпи умно. По-добре да даде на ненормалника каквото иска и да не го предизвиква. Засега това даваше резултати — от четвъртък вечерта не ги беше безпокоил.

Сигурно си стои вкъщи с Ингрид.

Тази мисъл я накара да потръпне. Обърна се в леглото. Джак спеше с лице към стената. Тя се сгуши до него, притисна се до топлите извивки на гърба му и го целуна по врата.

— М-м-м — измърмори той.

— Добро утро.

— М-м-м. Колко е часът?

— Осем.

— Значи имаме цял час, преди да пристигне Тони Чудовището.

— Цял час.

— Добре. Ще ни стигне да се изкъпем в басейна, да вземем душ и да закусим.

Тя плъзна ръка по хълбока му. Пръстите й разрошиха космите между краката му.

— Да плуваме? Бих предпочела нещо друго.

— Така ли?

— Така.

* * *

Дани лежеше по гръб, разперила ръце и крака. Хладният ветрец галеше потното й тяло. Чувстваше се изнемощяла и щастлива.

Шумът на душа й напомняше шепота на листата в гората.

Нямаше защо да става, преди Джак да се изкъпе.

Погледна часовника. Девет без двадесет. Има време за един бърз душ и по чаша кафе, преди да е пристигнал Антъни.

Тони Чудовището.

Тя се усмихна. Понякога Джак можеше да е толкова сериозен, но чувството му за хумор никога не го напускаше — готово да изскочи наяве и да я изненада.

На вратата се звънна.

Стомахът й се сви.

— По дяволите — изръмжа тя.

Погледна часовника. Подранил е цели петнадесет минути. Сигурно е той.

Седна в леглото и се избърса с чаршафа. Докато ставаше от леглото, отново се звънна. Тя намъкна бикините и белите си шорти, облече фланелката и се спусна към антрето.

Отвори вратата.

— Здравей — каза Антъни и й подаде една червена роза.

— О, благодаря.

Той сведе глава. Очите му не бяха гримирани.

— Заповядай, Антъни.

Той влезе и се огледа.

— Джак ще дойде след минутка.

— Знам, че е тук. Видях колата му.

— Искаш ли кафе?

— Той с теб ли живее?

— Да — отвърна тя без колебание.

Не му влизаше в работата, но и не й се искаше да знае, че Джак е при нея само временно. Надяваше се да стане постоянно, но…

— Но не сте женени, нали?

— Не.

— Така си и мислех.

— Ще сложа кафето.

Тя затвори вратата. Антъни я последва към кухнята.

Беше й неловко да го усеща зад гърба си.

— Закусвал ли си? — попита тя, обръщайки се назад.

— Аз не ям.

— Ще стопля няколко геврека. Чувствай се поканен.

Той седна до масата. Тя зареди кафеварката.

— Наблизо ли живееш?

— Недалеч.

— В апартамент ли?

— След година-две ще имам къща.

— Това е чудесно. В къща е хубаво. Но цените са направо невероятни.

— Дотогава ще съм достатъчно богат.

— Е, надявам се.

Тя извади гевреците от фризера, скъса опаковката и ги сложи в електрическия грил.

— Работиш ли?

— Аз съм Властелинът на ужаса.

— Исках да кажа, с какво се препитаваш?

— Нали съм ти асистент.

Преди Дани да успее да му отговори, Джак се ухили от другата страна на бара.

— Значи вече си имам заместник?

Слава Богу, помисли си тя. Идва подкреплението.

Джак влезе в кухнята.

— Здрасти, Тони. Не си ли малко подранил?

— Подранил ли съм? — попита той и присви очи.

— Боя се, че да. Едва успях да си измия физиономията. Антъни ядосано се обърна към Дани.

— Мисля, че трябва да обсъдим назначаването ми.

— Никой не е говорил за назначаване — каза Дани.

— Освен теб, Тони.

— Говорихме само — обясни Дани, — че ще ти покажем как работим, за да ти дадем правилна насока. И то като услуга.

— Ти каза, че ще ме наемеш.

— Не, не съм.

— Не е казала такова нещо — подкрепи я Джак и й се усмихна. — Да го помоля ли да си тръгне?

Тя поклати глава.

— Слушай, Антъни, предложих ти да ти помогна. Вярвам, че имаш възможности. Но има още стотици хора, които са по-квалифицирани от теб, които са учили, работили са часове наред, за да се усъвършенстват, и аз би трябвало да съм напълно ненормална, за да те назнача с предимство пред когото и да било от тях. Освен това аз вече си имам асистент.

Джак кимна.

— И все пак предложението ми остава в сила. Ако искаш, можеш да прекараш сутринта с нас и ние ще ти покажем това-онова.

— И то безплатно — добави Джек.

— Ще видим как ще потръгне — каза Дани. — Ако всичко върви добре, можем да обсъдим кога да се срещнем пак.

Антъни се облегна назад и сключи ръце под брадичката си.

— Добре, приемам — каза той.

Дани наля кафето. Джак занесе две чаши на масата и седна.

— Сметана или захар? — попита Дани.

Антъни поклати отрицателно глава.

Джак отпи от чашата си.

— Е, изкарал ли си нечии ангели тия дни?

Момчето се усмихна.

— О, да!

— Искаш ли да ни разкажеш?

Дани отиде да обърне гевреците.

— Не мога. Професионална тайна.

— Много умно. Къткай си номерата. Ние в Холивуд обичаме да крадем свежи идеи.

— Знам.

— А ние да му кажем ли новата си идея?

Дани сви рамене.

— Защо не? Работното заглавие е „Американският върколак в Сарди“.

— Или „Лигите му текат“ — допълни Дани.

— Става дума за един тип…

Антъни отказа геврек, но изпи две чаши кафе, докато те закусваха. Когато свършиха, Дани помоли Джак да покаже на Тони работилницата. Тя отида в банята доволна, че за малко ще се отърве от младежа. Съблече се и посегна към душа, но се отказа. Колкото и да й се искаше да се забави, реши, че не е честно да ги остави сами за толкова дълго. Изтри се с влажна кърпа, изми си зъбите и се среса. След това се облече и тръгна към работилницата.

Джак и Антъни бяха далечния й край, пред една полица с гипсови отливки на лица.

— Това са калъпи — обясняваше Джак. — В тях отливаме лицата от силикон и гума. Този материал е твърд, но еластичен. И…

Той спря и се усмихна на Дани.

Антъни също се усмихваше. Изглеждаше увлечен и доволен.

— Тия неща са страхотни — каза той.

— Разпознаваш ли някое от лицата?

Тони ги огледа и поклати глава.

— Трудно е да се познаят.

Дани застана до него.

— Това е на Адриан Барбъо. Джо Спинел. Джейми Лий Къртис. А този е Майкъл Фишър, когото прострелват в главата в „Среднощни писъци“. А това съм аз. И аз имам малка роля във филма. И на мен ми пръсват мозъка.

— Ти имаш роля?

— Появявам се за десетина минути — отвърна тя, отбелязвайки си изненадата му.

Дали се преструва? Ако Ингрид е при него, би трябвало да знае за ролята й.

— А това е Бил Уошингтън — каза Джак, вдигайки калъпа от лицето на актьора. — До понеделник трябва да изработим копие на главата му.

— Защо преди това не отлеем калъп по лицето на Антъни? — предложи Дани. — Искаш ли?

— Разбира се!

— Ще те подложим на пълната процедура и ще направим двете глави едновременно, така че ще можеш да проследиш целия процес.

Заведоха Антъни до стол с висока облегалка и го накараха да седне.

— Искаш ли да я направим така, сякаш крещиш?

— Би било страхотно!

— Добре. Ще бъдеш с отворена уста и ококорени очи.

Джак извъртя една лампа и освети лицето му.

— Нали не носиш лещи?

— Не.

— Би ли донесъл лещите и капките за очи, Джак?

Докато Джак подготвяше материалите, Дани обясни процеса.

— Ще покрием цялото ти лице с гипс. Имаш ли клаустрофобия?

— Не.

— Ще се втвърди само за няколко минути. Малко е студено и неприятно, но не трае дълго. Ще ти сложим няколко капки анестетик в очите и контактни лещи. Нещо против?

— Не — каза той с крива усмивка.

За миг Дани забрави всички неприятности, които им бе причинил. Той беше просто едно хлапе, нервно и уязвимо, което се мъчеше да изглежда смело.

— Не бой се, няма да боли — стисна го тя за рамото.

Той вдигна очи към нея.

В тях вече нямаше страх.

Имаше обожание.

Ръката й увисна във въздуха. Искаше й се да отстъпи назад, но погледът му я притискаше като прегръдка.

Какво направих, каза си тя. Господи, какво направих!

— Готово — каза Джак.

Гласът му я сепна.

— Хайде — каза тя, сякаш излизайки от транс. — Готов ли си, Антъни?

— Готов съм.

— Ти постави капките, Джак. Аз ще донеса гипса.

През цялото време усещаше промяната в Антъни. Лекото й съчувствено докосване сякаш го бе направило друг човек. Той се преструваше, че се интересува от всеки детайл на работата им, но почти през цялото време не откъсваше очи от Дани. Гледаше я като омагьосан. Чертите му сякаш се бяха смекчили. Гласът му — също. Не се отделяше на крачка от нея и от време на време сякаш случайно я докосваше.

Когато започнаха да гримират главите, Антъни помоли да използва банята. Дани му каза къде се намира и той тръгна.

— Искаш ли да отида да го държа под око? — попита Джак.

— Не би било възпитано.

— Да не вземе да рови, където не му е работата.

— Вече е имал тази възможност.

— Да, но тогава не беше лапнал по теб.

— Лапнал ли?

— Да. Хлапето явно се е увлякло. Не че го обвинявам. Не е трудно човек да лапне по теб.

— Благодаря.

— Но тая работа не ми харесва.

— Нито пък на мен.

— Какво да правим?

— Не знам — каза Дани. — Не бях предвидила това усложнение. Не ми се иска да го окуражавам, но и не бива да го отхвърляме.

— Хайде да му дадем главата и да го изпращаме да си ходи.

— Но това няма да е краят. Той си мисли, че това е само началото. Мисля, че ще е по-добре да продължим играта, да го поканим да дойде пак, но не по-рано от другата събота.

— Не мисля, че ще бъде особено щастлив.

— Просто ще му обясним, че тази седмица сме много заети и ако ни се натрапи преди събота, ще прекъснем отношенията си.

— Нима смяташ да го превърнеш в постоянното присъствие в събота?

— Слушай, не можем просто да му кажем да се разкара. Това значи пак да се върнем на изходната точка.

— Тогава той просто искаше да изучи работата ни. А сега вече мисля, че иска теб. Ако продължим така, ще става все по-лошо.

— Ще вземе да поиска и теб — ухили се Дани, но Джак остана сериозен.

— Нещо си се объркала. Той иска да е на мое място.

Дани усети ледена тръпка в стомаха си.

— Трябваше ли да ми казваш това?

— Не. Ти и без това го знаеш.

Вратата на кухнята се отвори и Антъни влезе.

Дани се насили да се усмихне.

— Е, май ще приключваме за днес.

— Как така? Още преди пладне?

— Следобед имаме няколко срещи.

— Ще дойда с вас.

— Не, няма — каза Джак.

Антъни се намръщи и го изгледа свирепо. Обърна се към Дани и повдигна вежди.

— Ти ще ми разрешиш да дойда, нали?

— Мисля, че за днес приключихме.

— Няма да ви преча.

— Искаме да сме сами.

— А-а. Ами утре?

— Утре е неделя.

— За мен няма значение.

— Ние уважаваме неделния отдих — усмихна се лицемерно Джак.

— Имаме си планове — добави Дани.

— Добре тогава — измърмори Тони.

Джак дигна копието на главата на Антъни и му я подаде.

— Заповядай следващата събота — каза Дани. — Ще ти покажем и други техники.

Той оголи зъби, сякаш изпитваше физическа болка.

Следващата събота?

— По същото време, на същото място — обади се Джак.

— Та това е след цяла вечност!

— Това е след една седмица — каза Джак.

Дани отвори вратата и тримата влязоха в кухнята.

— Ще мине по-бързо, отколкото си мислиш — каза тя.

— Мислех си, че ще ме заведете в студиото и така нататък.

— С удоволствие — излъга Дани, — но нямаме право.

— Трябва ти членска карта — обясни Джак.

Антъни поклати глава.

Дани го поведе към входната врата и я отвори.

— Мисля, че днес свършихме добра работа. Ти се справи отлично.

— Да — добави Джак. — И сега вече знаеш как се изработва изкуствена глава. — Той чукна по носа главата, която Тони стискаше под мишница. — Това тук е къде по-свястно от чучелото, което беше оставил на трамплина. И много по-страшно.

— Много смешно.

— Ако имаш свободно време — каза Дани, — мини през някоя библиотека и вземи малко литература по анатомия. Ще ти бъде от голяма полза. Ще се видим следващата събота, в девет.

— Добре. Е, благодаря.

Той се взря в лицето й, сякаш искаше да го запомни.

Тя се засмя нервно.

— Довиждане, Тони.

Той кимна и им обърна гръб. Запъти се бавно към улицата с наведена глава.

Дани затвори вратата.

— Уф!

— Най-после сме сами.

— Цялата съм вир-вода. Хайде да се изкъпем.

— Ами срещите ни?

— Какви срещи? — попита тя и свали фланелката си.