Ричард Леймън
Нощно шоу (30)

30

Остави Тони завързан за шезлонга. Втурна се в спалнята и хвърли мачетето на земята. Грабна чантата си от тоалетката и духна свещите.

Изтича във всекидневната и вдигна халата си от пода. Пъхна ръце в ръкавите и отиде в работилницата. До една от стените бяха опрени гребло и лопата. Дани грабна лопатата.

След миг беше навън и тичаше по мократа трева, а халатът се вееше след нея като пелерина. Стигна до колата и отвори чантата си. Затършува, но не откри ключовете и изсипа съдържанието й на алеята. Взе само ключовете и портмонето си. Стисна портмонето под мишница и отвори ключодържателя. Намери ключа на колата. Треперещата й ръка не можеше да уцели ключалката. Накрая тя я хвана с другата си ръка и мушна ключа.

Завъртя го, отвори и хвърли лопатата на задната седалка. Скочи зад кормилото и този път веднага вкара ключа. Моторът забръмча. Тя превключи на задна скорост, сети се да затвори вратата, но забрави за ръчната спирачка. Когато пусна амбреажа, колата подскочи и моторът угасна.

Дани проплака.

Освободи ръчната спирачка. Колата бавно потегли назад. Тя завъртя ключа, запали и най-сетне тръгна.

 

Тони все още хлипаше от преживяното изпитание и се гърчеше на шезлонга. Въжето се впиваше в ръцете и глезените му. Ръцете му изглеждаха здраво вързани, но в краката въжето сякаш се бе поразхлабило. Дръпна го рязко и започна да рита. Май се отпусна още повече. Той притисна десния си глезен алуминиевата тръба на шезлонга и започна да дърпа крака си. Петата му се изхлузи от въжето! Сви коляно и кракът му изскочи. Използва свободния си крак, за да измъкне и втория. Не беше трудно.

Стъпи на земята и надигна тяло. Шезлонгът се катурна на предните си крака. Тони се изправи, приведен под тежестта на шезлонга. Направи несигурна крачка напред.

Само да успее да стигне до къщата, да вземе ножа или мачетето… Ако му стигне времето, ще успее да пререже въжето.

Направи още една крачка към къщата. По тялото му се стичаше пот и течността за запалване на въглища.

 

Дани чакаше на кръстовището с булевард „Лоръл Каниън“. Потокът от коли не секваше и тя вече стенеше от нетърпение.

— Хайде, хайде — мърмореше тя и удряше длан в кормилото. Най-сетне намери пролука. Потегли рязко и гумите й изсвистяха на завоя. Натисна докрай педала на газта.

Слава Богу, че поляната, където Тони беше заровил Джак, не беше далече. На не повече от пет минути.

Пет минути.

В ковчега сигурно всяка секунда трае цяла вечност.

За колко ли време ще му стигне въздухът? Не за дълго. Джак може вече да е…

— Потърпи още малко — каза тя. — Моля те. Светофарът на „Мълхоланд“ светна червено. Колите пред Дани намалиха и спряха. Тя допълзя почти до бронята на ролс-ройса пред нея, натисна спирачката, удари чело във волана и зарида.

 

Тони беше успял да направи само няколко крачки към плъзгащата се врата на спалнята на Дани, когато чу глас зад гърба си.

— Здравей.

Той рязко обърна глава.

Някакво момиче влизаше през портата в градината. Беше със светла рокля.

— Помогнете ми! — извика Тони.

— Разбира се — отвърна тя. — Ще ти помогна.

Нещо в гласа й го накара да настръхне. Помъчи се да се изправи. Шезлонгът го удари зад коленете. Краката му се подкосиха и той падна. Стовари се върху стола, който се люшна назад, наклони се върху задните си крака, но не успя да се преобърне.

Момичето стигна до скарата и спря. Клекна и отново се изправи.

— Наблюдавах ви — каза тя, приближавайки се бавно. — Размина ти се на косъм.

— Тази жена е побъркана. Щеше да ме убие.

— Радвам се, че не го направи.

— Ще ме развържеш ли?

— Съмнявам се.

— Моля те!

Тя поклати глава. В проблясващата светлина от басейна лицето й му се стори познато.

— Коя си ти?

— Не ме ли помниш? А къщата на Фриман?

Сърцето запрепуска в гърдите му. Дъхът му секна, но той успя да промълви:

— Линда?

— Значи си спомняш.

— Какво… какво правиш тук?

Тя не отговори.

— Откъде изникна?

— От катафалката ти.

Той надигна глава, доколкото можа, и я видя да взима течността за разпалване на въглищата.

— Линда!

Тя се изправи пред него. Разклати кутията. В лявата й ръка имаше кибрит.

— О, Господи, недей!

Той се опита да я ритне, но тя просто се отмести настрана.

Течността започна да се излива върху главата му.

— Недей! Аз не те нараних! Моля те! Господи, Линда, недей! Аз не те нараних! Не съм наранил никого през живота си!

 

Колата подскачаше под Дани по обраслата с трева поляна. Мина между две дървета, зави рязко, за да избегне трето, и изведнъж фаровете й осветиха ковчега.

Изобщо не е бил заровен!

Тя изскочи от колата и се втурна към него. Пръстта израняваше босите й нозе, тревите я шибаха по краката. Препъна се в неголям корен и падна. Скочи отново и се свлече на колене пред ковчега. Зарови пръсти в пръстта върху капака. Размаха ръце, за да я изчисти. Опръска я в лицето и Дани изплю няколко прашинки. Капакът лъсна.

Тя заблъска по него.

— Джак! Джак!

Отговор не последва.

Капакът беше закрепен с шест болта с ушати гайки. Тя хвана първата гайка и започна да я развива.

 

Клечката пламна и хвърли зловещи сенки върху лицето на Линда.

— Не! Моля те, недей!

Тони заблъска с крака по цимента и отскочи около педя назад заедно с шезлонга.

Линда духна клечката.

— Умолявам те! Не исках да ти причиня зло!

Тя запали втора клечка. Пристъпи към него. Тони изхлипа и отскочи още педя назад със стола. Линда хвърли клечката. Пламъкът й изрисува огнен зигзаг във въздуха, угасна и клечката се приземи в краката му.

Той се отдръпна назад.

Пламна нова клечка.

— Моля те!

— Страх ли те е? — попита Линда, приближавайки клечката към лицето му.

— Ще направя каквото поискаш!

— Вече направи достатъчно. — Пламъкът пълзеше към пръстите й. — Кажи, че те е страх.

— Страх ме е!

Тя тръсна клечката и запали нова.

— Мен толкова ме беше страх, че се напиках.

— Добре!

Изглеждаше прекалено напрегнат.

Линда драсна още една клечка.

— Опитвам се! — В този миг горещата струя бликна и се стече по краката му. — Ето! Виждаш ли?

— Забавно е, нали? — попита Линда и хвърли клечката. Огнената опашка на пламъчето изписа дъга към него. Тони зарови крака в цимента. Шезлонгът отскочи назад.

Клечката падна върху скута му и Тони почти се усмихна, защото пламъчето угасна миг преди да го докосне.

Ала не се усмихна.

Изкрещя.

Падаше сякаш цяла вечност, крещейки и ритайки към небето. Най-сетне водата запуши устата му.

 

Дани хвърли последната гайка и задърпа капака на ковчега. Успя лекичко да го повдигне. Но той се плъзна в пръстите й и отново се захлупи. Тя пак вкопчи пръсти и затегли нагоре. Този път беше необичайно лек. Хлъзна се на земята и тогава Дани видя защо се е отворил толкова лесно.

Джак й беше помогнал.

Той седна в ковчега.

Дани обгърна главата му, притисна я към гърдите си и — зарида.

— Не мога да дишам! — промълви той едва чуто.

Дани го пусна. Хвана го за ръката и му помогна да излезе от ковчега.

— Защо не ми отговори?

Той сви рамене.

— Стори ми се, че сънувам. Беше прекрасен сън, който ти прекъсна, когато свали капака.

— Извинявай.

— Ще ти простя.

Джак я грабна в прегръдката си. Силното му тяло се разтърси и тя чу, че и той плаче.

Дълго време останаха притиснати един в друг.