Ричард Леймън
Нощно шоу (11)

11

Завесите във всекидневната бяха дръпнати. Дани седеше сама и се опитваше да чете. Погледът й се плъзгаше по думите, ала съзнанието й отказваше да ги възприеме. За кой ли път стигаше до края на страницата, без да разбере за какво става дума. Отказа се и затвори книгата.

Отвори външната врата. Оттук трепетликата в градината се виждаше като тъмна сянка. Излезе на терасата и побутна с крак пазарския плик. Не беше докосван. Тя го остави на осветената площадка и тръгна към трепетликата.

— Джак? — повика го тихо тя.

Никой не отговори.

Преди повече от час, веднага щом се стъмни, той се беше притаил зад дървото.

— Страхотно местенце за засада — бе казал той, потупвайки доволно отрязаната дървена дръжка на метлата.

Бързо бе сломил съпротивата й. Дани искаше момчето да бъде наказано и да спре да я тормози, но без да се прилага насилие. Джак й обеща да не прекалява. Каза, че само ще му налее малко акъл в главата.

Но сега го нямаше зад дървото.

Дани погледна към живия плет, който ограждаше градината откъм улицата. Никъде не се виждаше. Не го забеляза и сред храсталака от другата страна на къщата, който опираше в дървената ограда.

— Джак?

Никакъв отговор.

По гърба й се търкулна студена капчица пот. Тя я изтри с фланелката си и се запъти към алеята, където бяха паркирани колите. Мустангът на Джак беше на мястото си.

Когато се приближи, нещо се размърда на шофьорското място. Дани спря с разтуптяно сърце.

— Джак? Ти ли си?

Прозорчето се смъкна надолу.

— Какво има?

Чула гласа на Джак, Дани въздъхна облекчена.

— Мислех, че си зад дърво.

— Тук съм по-добре.

— Защо вече не се прибереш?

— Защо?

— Не мисля, че идеята е добра.

— Дани, нали се разбрахме…

— Знам, но размислих.

Тя отвори вратата. Лампичките в купето светнаха и Джак замижа.

— Хайде да вървим.

Той слезе от колата с дръжката от метлата в ръка.

— Защо искаш да се откажеш?

— Дълго мислих. Идеята ти не е добра, Джак. Хайде просто да си влезем вкъщи. Нека си вземе главата и да се свърши с всичко това.

— Ами ако не се откаже? Трябва да му дадем урок.

Дани затвори вратата.

— Виж какво, ако го набиеш, може да си навлечем куп неприятности. Може да подаде жалба…

— Господи, Дани, та нали той…

— Всичко става. Не мисля, че си заслужава риска.

Тя хвана Джак за ръка и го поведе към къщата.

— Пък и не се е случило нищо особено. Защо да раздухваме работата? Какво ще стане, ако ти го набиеш? Само дето ще побеснее. И аз на негово място бих побесняла. Щях да искам да си отмъстя. А ти?

— Сигурно.

— И тогава ще се върне, за да изравни резултата. След това на нас ще ни се иска да му върнем и само Бог знае как ще свърши всичко това.

— Да, съществува такъв риск.

— Ами тогава, нека го избегнем. Засега той не е употребил насилие. Доколкото знаем, е безобиден.

— Да, но е проникнал в дома ти.

— Може би. Но не ме е атакувал. По дяволите, та той не иска да ме нарани, а търси работа. Но нещата могат и да се променят, ако го набиеш. Тогава вече наистина може да стане опасен.

Джак сви рамене.

— Добре, да бъде както казваш.

— Благодаря ти — стисна ръката му тя.

Заобиколиха пазарския плик и Джак отвори входната врата. Дани влезе първа, видя притисналия се до стената мъж, ахна и отскочи назад.

От устните на маската му на таласъм изсъска безумен смях, който секна, щом юмрукът на Джак се стовари върху лицето му. Другият му юмрук потъна в корема на младежа.

— Достатъчно — изпъшка Дани. — Това е…

Джак го удари още веднъж и се отдръпна. Младежът се преви надве, стискайки корема си.

Джак дръпна маската.

Дани се вгледа в уплашеното лице с мъртвешки бледа кожа и малки очички, в тънките устни, които оголваха жълтите зъби, докато се мъчеше да си поеме дъх. Той наклони глава и погледна. Дани с едно око, което беше гримирано доста недодялано.

— Аз ще го пазя — каза Джак. — Ти ще се обадиш ли в полицията?

Дани поклати отрицателно глава.

— Как се казваш? — попита тя.

Той вдигна глава, прехвърли поглед от Дани на Джак и отново се вторачи в Дани.

— Ако отговаряш на въпросите ни, може и да не извикаме полицията — каза тя. — Е, как се казваш?

— Антъни.

— Антъни кой?

— Джонсън.

— Дай да видим шофьорската ти книжка.

Младежът понечи да се изправи, но Джак го перна през рамото. Посегна към задния джоб на панталона му и измъкна портфейла му. Отвори го и го подаде на Дани.

Дани го взе.

— Значи си от Ню Йорк.

Младежът кимна.

— Откога си тук?

— От пет седмици.

— Той е само на осемнадесет — обърна се тя към Джак.

— Хубаво. Значи е пълнолетен и може да бъде съден.

— Да влезем във всекидневната и да поговорим там.

— Дани…

— Нека се настаним удобно. Може да ни отнеме доста време.

— Кое? — попита Джак.

— Трябва да обсъдим положението.

Антъни зяпаше Дани, Сякаш беше някакъв странен животински вид. Изправи се на крака, а тя му подаде портфейла.

Поведе ги към всекидневната. След нея тръгна Антъни, последен беше Джак.

— Вече си влизал тук — каза тя.

— Но не съм взел нищо.

Тя му посочи един фотьойл. Антъни седна.

— Кога и как влезе?

— Тази сутрин. Беше в басейна и беше оставила задната врата отключена.

Изглеждаше доволен от себе си.

— Вратата на спалнята ли?

Той кимна.

Минал е на няколко метра от нея. Докато тя е плувала, убедена, че е сама, че е на сигурно място в дома си, той я е шпионирал и дори се е вмъкнал в стаята й.

— Защо го направи? — попита Джак.

— А защо не?

— Изтрий тази чернилка от лицето си.

Младежът изтри очите си с опакото на ръката си.

— Защо? — попита Дани.

— Имах си причини.

Джак, побеснял от яд, погледна Дани така, сякаш искаше разрешение да напердаши хлапака.

— Защо не ни донесеш нещо за пиене? — попита тя. — Антъни, искаш ли една бира?

Той кимна.

Джак й хвърли невярващ поглед.

— Всичко е наред — каза тя. — Не съм луда.

— Купонът си е твой — отвърна Джак и отправи фалшива усмивка на Антъни. — Какво предпочиташ: „Курс“, „Бъд“ или „Дос Екис“?

— „Курс.“

Джак изгледа Дани, завъртя очи към тавана и тръгна към бара.

Дали седна на дивана. Скръсти ръце скута си и погледна към Антъни.

— За да вземеш телефонния ми номер ли влезе?

— Не-е-е.

— Нали искаш да работим заедно? Да овладееш занаята, да започнеш кариера в бизнеса.

Той кимна.

— Тогава трябва да си имаме доверие.

— Ти каза, че не ме искаш.

— Може и да променя решението си. Очевидно те бива да плашиш хората.

— О, и още как!

— Разкажи ми как го правиш?

Той се наведе напред и сложи брадичка върху стиснатите си юмруци. Дани беше заела същата поза. Тя го забеляза и се запита дали не й се подиграва. Но не помръдна.

— Винаги съм харесвал филмите на ужасите.

— Защо?

— Забавни са. Хората подскачат и пищят.

— В публиката ли?

— На екрана също. Страхотно е.

— А ти не се ли плашиш?

Малките му очички се разшириха.

— Ако са добре направени, да:

— Как те карат да се чувстваш?

— Изопнат от напрежение, разтреперан. Полазват ме тръпки и ми иде да закрещя. — Той потри длани и погледна към бара. — Така се чувствам и когато аз самият плаша хората.

— Значи плашиш и себе си?

— Фантастично е!

— Често ли плашиш така хората и себе си?

— През цялото време.

Джак се върна. Подаде на Антъни кутия „Курс“, после седна до Дани и й даде бутилка „Дос Екис“.

— Какво изпуснах? — попита той с безумна усмивка, сякаш нямаше търпение да се включи във всеобщата лудост.

— Антъни тъкмо ми обясняваше как обича да плаши хората.

— Звучи много забавно. Особено за жертвите му.

— Не съм наранил никого — прошепна младежът, сякаш доверяваше съкровена тайна.

— Просто ти харесва да ги стряскаш?

— Харесва ми, когато крещят!

— Нещо като хоби.

— Хоби ли? — изкикоти се Антъни, отпи от бирата си и скръсти нозе. — Та аз съм Властелинът на ужаса. Когато се прочуя с киноефектите си, ще отворя собствено студио и ще правя такива филми, че публиката ще бяга с писъци от кинозалите.

— Хубаво е да срещнеш амбициозен човек — каза Джак.

Дани го погледна намръщено и се обърна усмихната към Антъни.

— Всъщност търсиш някой, който да ти помогне да започнеш.

— Именно — отвърна той. — И кой може да е по-подходящ от кралицата на ужаса?

— Чел ли си статията във „Фангория“? — попита Джак.

— О, да! И съм гледал всички филми на Даниъл. Тя е по-добра от Савини.

— Благодаря — усмихна се Дани.

— Как я откри?

Антъни извади портфейла си със самодоволен вид. Измъкна плътно навито топче хартия, стегнато с ластик. Дръпна ластика, разви го и каза:

— Моята колекция.

Изглади с пръсти някаква снимка, очевидно изрязана от списание. Отдалеч брадатото лице напомняше Джак.

— Роб Ботин — каза Антъни и вдигна втора снимка. — Дик Смит. А този е Рик Бейкър. Том Савини. Даниъл Ларсон.

Дани огледа снимката. Беше от статията във „Фангория“.

Антъни събра колекцията си с доволна усмивка.

— Познавам лицата на всички. Цял месец отварях очите си на четири, обикалях студиите и се навъртах край ресторантите за отбрана публика. Знаех си, че рано или късно ще се натъкна на някой от вас.

— Много си настойчив — каза Дани.

— И оригинален — добави Джак.

— Радвам се, че попаднах на теб. Ти си най-добрата. И най-красивата. Много си красива гола.

— Ще бъдем прекрасен екип — рече Антъни.

— Сигурна съм.

Джак я погледна изумено.

Дани не му обърна внимание.

— Утре сме заети. Защо не минеш насам в събота? Ще ти покажем това-онова, ще ти помогнем да започнеш.

— Честно?

— Да.

— Страхотно!

— Но има едно условие.

Той се облегна на стола с вид на обезкуражено дете.

— Няма повече да ни досаждаш. Това значи да не се спотайваш, да не ни преследваш, да не злоупотребяваш с доверието ни, да не шпионираш. Става ли?

— Разбира се! — ухили се той, тупна с длан по облегалката на стола и вдигна високо кутията бира. — За Даниъл Ларсон!

Ти си най-великата!

Младежкият ентусиазъм му придаде почти човешки вид.

 

Дани се облегна на вратата и затвори очи. Най-после се бяха отървали от странното момче. Но той щеше да се върне!

— За луда ли ме мислиш?

— Без съмнение. Не знаеш ли поговорката?

— Коя?

— Храни куче да те лае.

Джак се приближи до нея, хвана я за раменете и я целуна по челото.

— Това хлапе — каза той — е луд човек.

— Знам.

Тя простена, когато ръцете му се вмъкнаха под ръкавите и загалиха раменете й.

— Жал ли ти е за него?

— Не — отвърна Дани. — Страх ме е.

— Тогава защо го покани?

— Искам да е с нас, а не против нас. Нали ще се държиш добре в събота?

— Ще бъда очарователен.

Дланите му вляха топлина в болезнено стегнатите й мускули.

— Искам да те помоля нещо — каза Джак.

— Да?

— Никога не го пускай в къщата, когато мен ме няма.

— Можеш да бъдеш сигурен в това.