Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Show, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекции
dune (2016)

Издание:

Ричард Леймън. Нощно шоу

Американска. Първо издание

ИК Аполо прес, София, 1995

ISBN: 954–825-126–4

История

  1. — Добавяне

23

Мили мамо и Боб,

Не се тревожете за мен. Добре съм. Но не мога вече да издържам всички тия убийства. Не съм параноичка, но познавах Джоуел и Арнолд и все си мисля, че може аз да съм следващата. Просто имам някакво предчувствие и не ме е срам да си призная, че ме е страх.

Ако убиецът иска аз да съм следващата му жертва, ще трябва първо да ме открие.

Надявам се, че нямате нищо против задето взех на заем „парите за извънредни случаи“ от нощното шкафче. Обещавам да ви ги върна, когато мога. Изтеглих и парите от моя влог. Не са много, но ще ми свършат работа, докато реша какво да правя.

Не се безпокой за колата си, татко. Аз я взех. Скоро ще ти изпратя писмо, в което ще ти кажа къде да си я намериш. Ще поема разходите за паркинга.

Много съжалявам за всичко. Обещавам да ви пиша и ще се върна веднага щом полицията открие убиеца.

Вечно ваша,

Линда

Тя остави бележката на тоалетката на родителите си и отвори третото чекмедже на шкафчето. Пачката с двадесетдоларови банкноти беше скрита между два старателно сгънати пуловера. Преброи ги. Банкнотите бяха десет.

Намери пистолета на баща си на полицата в гардероба му. Пъхна го в сака си и дръпна ципа.

За половин час стигна пеша до бакалията на баща й „Биг Тен“. По пътя се сблъска с Джинджър Джоунс. Закръглената възрастна жена мило я поздрави.

— Колко си красива! И закъде се е запътило младото момиче така нагласено?

— Отивам в магазина при татко. Ще ме води в Бъфало при леля Вивиън.

— Моля те, предай й много поздрави от мен.

— Разбира се.

Щом стигна до паркинга пред магазина, Линда бързо се огледа. Баща й не се виждаше наоколо. Тя се качи в колата и потегли към банката.

Там не срещна никакви трудности. Внесе долара и цента на сметката си.

Излезе на магистралата. След час и половина спря на платения паркинг на международното летище на Сиракуза „Ханкок“. Внимателно отбеляза на билетчето мястото, където беше паркирала.

Обзе я паника, когато влезе в терминала.

Господи, какво правя!

Олюля се и отстъпи крачка назад. Все още имам време да се върна у дома, да скъсам бележката…

Не!

Погледна към дългата редица билетни каси.

Какво толкова? Всичко, което трябва да направя, е да отида и да си купя билет. Хората сигурно го правят през цялото време.

Но как се прави това?

Просто отиди до някоя от касите. Това е всичко.

Тя тръгна към една каса. Млад мъж в униформа й се усмихна.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Той повдигна вежди. Изглеждаше добродушен и услужлив.

Линда се поотпусна.

— Каква е цената на един билет до Лос Анджелис?

— Първа или втора класа?

— Ами… втора. Тя е по-евтина, нали?

— Два долара в едната посока. — Той погледна към сака й. — Имаме полет в един и петнадесет с прехвърляне в Питсбърг. Ще пристигнете в три и четиридесет и три местно време.

— Толкова бързо?

Той се усмихна.

— Има тричасова разлика.

Линда кимна, чувствайки се като пълен идиот.

— Отиване и връщане ли?

— Еднопосочен.

— Прекрасно. Как се казвате.

— Телма Джоунс.

Той започна да натиска клавишите на компютъра.

— Сама ли ще пътувате, мис Джоунс?

— Да, сама.

— Пушачи или непушачи?

— Непушачи.

Той натисна още няколко клавиша и попита:

— Имате ли друг багаж?

— Може ли да взема сака със себе си? — попита Линда, вдигайки чантата.

— Няма проблеми.

Тя отвори портмонето си.

— Колко ви дължа?

— Сто четиридесет и девет.

Тя отброи осем двадесетдоларови банкноти.

— В Питсбърг ще трябва да се прехвърлите на друг самолет. Полетът ни е по разписание, така че няма да имате никакви проблеми с връзката.

Тя кимна и му подаде парите.

Най-сетне държеше в ръце билета си, бордната карта и не можеше да повярва, че всичко е минало толкова лесно. С олекнало сърце и едва ли не с песен на уста тя се запъти към мястото, което й посочи служителят.

Радостта й се изпари в мига, когато зърна пътниците, които се спираха пред някаква арка и отваряха чантите си пред униформена служителка. Жената поставяше чантите на някаква лента. Те изчезваха в металната машина и се появяваха от другия й край, откъдето хората си ги взимаха, след като минеха през арката.

По дяволите, промърмори тя.

Обърна се. В отсрещния край на фоайето имаше тоалетни. Линда застана пред умивалника, изми ръцете си и дълго реса късите коси на перуката си, докато най-сетне остана сама. Тогава изхвърли пистолета в кофата за боклук.

Мина през проверката без никакви неприятности.

* * *

Таксито пълзеше по магистралата „Сан Диего“. Беше час пик.

— Закъде са тръгнали всички тия коли? — запита се гласно Линда.

— Прибират се от работа — отвърна шофьорът и й се усмихна в огледалцето. — Прибират се от летището, от пазара, от Дисниленд, от плажа. Откъдето още се сетиш.

— Не съм виждала толкова коли през живота си.

— Значи никога не сте била в Лос Анджелис. Ще ви кажа, че един ден поредната нова кола ще прелее чашата и тогава — край. Никой няма да може да помръдне. В багажника си нося храна за десет дни. Подготвил съм се за този ден.

— Наистина ли?

— Че защо да ви лъжа?

Той рязко зави в дясното платно, вмъквайки се в една пролука между колите. Колата пред тях намали. Линда зарови пети в пода на колата едновременно с шофьора, който наби спирачките. Очакваше всеки миг някой да се забие в тях отзад. Но нищо не се случи. Тя отпусна мускули и усети болка в левия си крак. Разтри го през роклята.

Шофьорът сякаш не забеляза опасността.

— Не пропускайте да се отбиете в китайския ресторант „Грауман“ — каза той. — Вече не го наричат така, но в него още са пресни стъпките на най-големите звезди. Намира се само на няколко преки от мястото, на което ще ви оставя.

— Добре.

Спускаха се бавно по някаква детелина, която ги изведе на друга магистрала. И тя беше претъпкана с коли.

Линда хвърли поглед на брояча. Седем и петдесет. Все още имаше повече от двеста долара, така че…

— Там е и „Алеята на звездите“. Нали знаете, с имената на прочутите актьори.

— Да, чувала съм.

— Наоколо има и хубави книжарници. Интересувате ли се от книги?

— Да, малко.

— Аз пиша сценарии. Вече съм получил няколко аванса, но още не са заснели филм по тях.

— Може би трябва да напишете книга.

— Опитах. Не ме бива в прозата.

— Вашите сценарии в стихове ли са?

Той се засмя. Не обясни какво е толкова смешно, но продължи да й разказва за творчеството си, докато излязоха от магистралата и се озоваха на някаква натоварена с движение улица, наречена „Ла Бреа“. Трафикът я задушаваше. Понякога се налагаше да изчакат три светофара, за да преминат през някое кръстовище. Сумата на брояча растеше.

— Булевард „Холивуд“ — най-сетне обяви шофьорът, завивайки надясно. — „Грауман“ и всичко останало е малко по-нагоре. Сега обаче ние ще завием.

След няколко преки той зави наляво. После надясно и излязоха на Ла Мар Стрийт. Шофьорът спря колата пред някакъв опърпан блок и се обърна към нея. Линда му подаде тридесет долара. Каза му да задържи рестото.

— Желая ви успех в поезията — каза тя и го остави да се усмихва след нея.

Останала сама на тротоара, Линда извади писмото на Тони от чантата си. Сравни адреса с номера, написан върху двойната стъклена врата на сградата. Пасваха си.

Тя пое дълбоко дъх и тръгна към вратата.

Отвори я. Фоайето й се стори почти тъмно след слънчевия блясък на улицата. Беше прохладно. Малко преди началото на стълбището имаше дълги редици с пощенски кутии. На всяка кутия имаше по две червени пластмасови ленти с номерата на апартаментите и имената на наемателите. Очите й бавно се плъзнаха към лентичката с номер и се спуснаха към името: А. Джонсън.

Намери го!

Изкачи се по стълбището, без да бърза. Вече горе изтощено се облегна на стената. Едва дишаше, сърцето й щеше да се пръсне, ала причината за това не бе в изкачването.

Тя затвори очи и видя ужасяващата гола сянка, която се надвесваше над нея в мрака. Откъснатата глава се затъркаля надолу по стъпалата. Удари се в нея. Очната кухина надникна към нея през пролуката между краката й. Усети топлата урина. Той слизаше надолу по стълбата, вдигнал брадвата във въздуха. Отново изпита ужаса, увереността, че ще я убие, а сетне сладкия вкус на свежия нощен въздух, когато успя да избяга. После… удара и болката при сблъсъка с връхлетялата я кола.

Линда пое въздух и отвори очи, сякаш събудена от сън.

По краката й се стичаше урина. Обувките й лепнеха. На оръфаната зелена изтривалка под краката й имаше мокро петно.

Тя ужасено огледа коридора. Добре, че нямаше никой.

Събу мокрите си бикини. Извади салфетка от сака и се избърса. После остави бикините и салфетката на купчинка на пода и бързо тръгна към стая.

Той беше виновен! За всичко!

Успокой се, каза си тя. Сви юмрук и се приготви да заблъска по вратата.

Овладя се и тихо почука.

Зачака и прикри с ръце мокрото петно на роклята си.

Вратата остана затворена.

Тя почука отново.

Накрая се отказа. Спусна се на партера. Намери задния изход и се озова в някаква алея. Тръгна по нея, придържайки с ръка мократа част от роклята настрани от тялото си.

В сака си имаше резервни дрехи. Замисли се дали да не се скрие между кофите за боклук и да се преоблече.

Не. Слънцето щеше скоро да я изсуши.

Чистите дрехи й трябваха за обратния път към дома. Дрехите, които бяха на нея, още тази вечер сигурно щяха да се изцапат с кръв.

Ако имаше късмет.

Тя дълго вървя по алеите между блоковете. Накрая се върна до апартамента на Тони. Отново почука на вратата и зачака.

Този път излезе през централния изход. Прекоси улицата. Отдалечи се малко, седна на бордюра така, че да държи под око входа на сградата, и зачака.