Ричард Леймън
Нощно шоу (26)

26

Джак отвори очи, но видя само тъмнина. Премигна, за да се убеди, че наистина ги е отворил. Остра болка прониза мозъка му.

Той вдигна ръка да докосне лицето си и почти не обърна внимание на меката повърхност, до която опря лакътя му. Без да си дава сметка какво е това, той разтри слепоочията си.

Какво става с главата му?

Спомни си, че беше с Дани. Ах, да. Звънецът на входната врата. Беше отишъл да отвори. След това сигурно се е върнал.

Господи, главата му сякаш щеше да експлодира.

Колко коктейла изпи? Два? А с вечерята пиха вино.

Защо е толкова тъмно в спалнята на Дани?

В банята сигурно има аспирин. Дано успее да стигне дотам, без да обърне някой мебел.

Опита се да седне. Нещо се блъсна в челото му. Той падна назад. От болката му се зави свят. Притисна ръце в челото си. Лактите му потънаха в нещо меко като възглавници.

Когато болката го поотпусна, той размърда лакът, изучавайки препятствието. Беше някаква мека тапицерия, под която усети твърда повърхност. Положението беше същото и под другия му лакът. Вдигна юмрук нагоре. На не повече от тридесетина сантиметра над лицето му кокалчетата му се удариха в дърво.

Опипа с ръце наоколо и разбра, че е в нещо като кутия. Напъна се и с всички сили блъсна капака. От усилието мозъкът му щеше да се пръсне. Но той продължи да блъска. Мускулите му затрепериха от напрежение, но капакът не помръдна. Останал без дъх, Джак отпусна ръце.

Безсмислено е, каза си той.

Обзе го паника. Разбра, че се намира в ковчег. В ковчега, който Тони държеше в катафалката си. Когато е отворил вратата, Тони сигурно го е халосал с някакъв предмет. Повалил го е на земята…

Дани!

О, Боже, та той ще нападне Дани!

Изведнъж Джак усети, че се движи. Не самият ковчег, а повърхността, на която беше поставен. Очевидно Тони го кара някъде. Далеч от Дани? Е, значи поне засега тя е в безопасност.

Освен ако Тони вече не е приключил с нея.

Господи, защо му трябваше да отваря вратата! Дани му каза да не го прави. Трябваше да остане при нея, да я защити. А сега беше напълно безпомощен. А може би вече е късно? Представи си я просната на пода в спалнята — гола, в кърви. Мъртва.

— Не! — изкрещя той.

Трябва да се овладея. Тук сигурно няма достатъчно въздух. Не мога да си позволя да го хабя напразно. Дишай полека.

Катафалката зави, притискайки рамото му в страничната дъска на ковчега.

Трябва да вярвам, че не е причинил зло на Дани. Засега просто иска да се отърве от мен.

Просто?

А после той ще се върне при нея, а аз няма да мога да го спра, ако не успея да се измъкна от проклетия ковчег!

Той опря колене в капака и с все сила натисна с крака и ръце. Не помръдна.

Може би страничните дъски не са толкова здрави. Превъртя се. Нямаше достатъчно място за раменете му. Той притисна гръб в едната тапицирана странична стена и блъсна другата с колене и ръце. Напразно.

Отпусна мускули, за да си почине, и в този миг ковчегът се разтърси. Той инстинктивно се вкопчи с ръце в стените.

Явно катафалката беше излязла от пътя. Клатушкането го наведе на мисълта, че са на някакъв черен път или насред полето.

Къде ме води?

Към гробището? При тази мисъл в стомаха му се образува ледена буца.

Не. Та нали гробищата се заключват, нали има пазачи?

Пък и наоколо нямаше гробище. Поне Джак не знаеше да има.

На Тони не му трябваше гробище. Стигаше му някое безлюдно местенце, където да му изкопае гроб.

Гроб!

Исусе Христе!

Той отново напъна стените и в този миг катафалката спря. Всичко замря, дори едва доловимото боботене на мотора.

Изминаха няколко секунди, в които не се случи нищо. После ковчегът се поклати и потътри с глух стържещ звук. Долният му край се наклони надолу. Джак се хлъзна по гладката тапицерия и опъна крака, за да се спре. Досещайки се какво ще се случи, той заби лакти в страничните дъски. Изведнъж ковчегът пропадна с дъното си надолу и Джак удари глава в капака. В следващия миг дървената кутия се тръшна на земята. От удара лактите му изхвърчаха нагоре и гърбът му с такава сила пльосна на пода, че му изскочи въздухът. Докато се бореше за глътка кислород, на капака се почука.

— Ехо, здрасти!

Беше гласът на Тони. Не звучеше далечен и приглушен, а сякаш се бе промъкнал в ковчега при Джак.

— Уютно ли е вътре?

Джак лежеше неподвижно и не отвръщаше.

— Гледал ли си „Погребан жив“? На „Америкън Интърнашънъл“, от 1962-ра? Аз мисля, че е най-добрият филм на Кормън. Направо страхотен. За мен няма нищо по-гадно от това да те погребат жив. Може би само удавянето, но при него се отърваваш по-бързо. Но заровиш ли някой жив, той започва много бавно да се задушава. Има много време, за да си помисли хубаво. Много време. Бас държа, че ти вече си го представяш. Нали, Джак?

Джак не отговори.

— Да не спиш? — почука на капака Тони. — Ей, спиш ли? Не искам да пропуснеш шоуто.

За миг настъпи тишина.

— Ако много, ама много ми се помолиш, може и да те пусна. Защо не ми се помолиш? Кажи: „Моля ти се, Властелине на ужаса, моля те, пусни ме! Твърде млад съм, за да умра.“ Не искаш ли? Тогава може би ще предадеш нещо за Дани? Последната си воля? След малко отивам при нея и с удоволствие ще й предам думите ти.

Джак искаше да закрещи, да заблъска с юмруци по капака, да го разбие и да сграбчи Тони за гърлото. Но не пророни нито дума и не помръдна.

Нека Тони си мисли, че все още е в безсъзнание.

Копелето примира от наслада, когато ужасява хората. Нека поне този път реши, че се е провалил.

Ковчегът се разтърси и долният му край се повдигна. Тони го повлече и след малко рязко го пусна.

Нещо затрополи по дървения капак на Джак. Нещо го погъделичка по гърдите. Той го опипа с пръсти, търкулна го по кожата си. Малка гранулка. От пръст.

Още няколко паднаха на гърдите му. Джак вдигна ръка и опипа капака. Треперещите му пръсти откриха малка дупчица.

Дупка за въздух.

Известно Време Джак броеше лопатите пръст, които го засипваха. Но и след като изгуби бройката, той продължи да държи пръста си в дупката.

Най-сетне се възцари тишина — тежка, мрачна тишина, като самата смърт.