Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Show, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекции
dune (2016)

Издание:

Ричард Леймън. Нощно шоу

Американска. Първо издание

ИК Аполо прес, София, 1995

ISBN: 954–825-126–4

История

  1. — Добавяне

20

Момичето изпищя.

Елизабет изпищя.

Хората в салона се разскачаха с ужасени викове.

Приятелят на момичето скочи. Дани хвана ръката на Тони и я издърпа от врата на момичето.

— Пусни я! — извика тя.

Тони се помъчи да се отскубне, но Дани го задържа, докато момчето прескочи седалките.

Момчето се блъсна в Дани, коленете му се забиха в бедрата й, а лакътят му профуча край бузата й. Стисна с едната си ръка главата на Тони, завъртя я и стовари юмрук в лицето му. Дани се опита да го спре, но не успя. Юмрукът му бързо и с все сила се забиваше в Тони, сякаш момчето се опасяваше, че няма да му стигне времето. Страшен, покъртителен вой се изтръгна от гърдите на Тони.

— Стига! — изкрещя Дани.

Тя впи пръсти в гъстите мазни коси на момчето и го задърпа. Главата му политна назад, последвана от тялото, и той се стовари с цялата си тежест върху Дани. Тя го блъсна. Той се удари в облегалката на предната седалка и изохка, когато ръбът се вряза в ребрата му.

Лампите в салона светнаха.

Момчето се опитваше да отскубне краката си, които се бяха оплели в нейните. Дани го риташе. Най-сетне момчето успя да прескочи седалките и да се върне в своя ред.

Някакъв едър брадат мъж с вратовръзка грубо сграбчи момчето за яката и го задърпа нагоре.

— Разкарай се оттук!

— Ама…

— Мърдай! И повече да не съм те видял тук!

Шепнейки ругатни и поглеждайки свирепо към Тони, момчето последва приятелката си към края на реда. Кога: стигнаха до пътеката, то се обърна.

— Шибан, шантав психопат!

Двамата излязоха от салона. Всички зрители обърнаха погледи към Дани и мъжът с вратовръзката.

— Вие също! — изръмжа той. — Напуснете салона!

Дани чак сега погледна към Тони. Той лежеше в странна поза на седалката, с разперени ръце и крака и приличаше на смачкан паяк. Дишаше тежко. Главата му висеше на една страна. Отвсякъде се стичаше кръв — от отворената му уста, от цепнатите устни, от ноздрите, от раните и драскотините по лицето. Момчето явно е имало пръстен на ръката, едното око на Тони бе почти затворено от голям оток.

Дани го гледаше ужасена. Само преди минута лицето на Тони беше непокътнато. Сега изглеждаше по-зле от някои от нейните маски. Но тук нямаше грим, червената течност не беше боя, а истинска кръв от изранената плът.

Призля й. Чувстваше се напълно безпомощна.

— Хайде, сестро, размърдай се. Ако не сте се разкарали до две минути, ще повикам ченгетата.

Тя хвана едната ръка на Тони и го дръпна, но успя само леко да го помръдне.

— Добре де — каза мъжът с отвратен вид. — Дръпни се. Аз ще го изнеса.

— Благодаря ви — промълви Дани.

Докато го чакаше да заобиколи реда, някой я потупа по рамото. Тя се обърна. Някакъв хлапак се взираше в нея с присвити очи иззад дебелите стъкла на очилата си.

— Това сте вие, нали?

— Моля?

Той поклати невярващо глава и бръкна в джоба на якето си, което беше твърде тясно за размерите му. Извади книжле на Гари Бранднър.

— Аз съм голям почитател на работата ви, мис Ларсон. Възможно ли е да ви обезпокоя за един автограф?

— Разбира се.

Тя погледна назад. Мъжът изтегляше Тони от седалката.

Момчето откъсна една страница от книгата и подаде на Дани листа, книгата и химикалката.

— Казвам се Милтън — каза той.

Тя започна да пише. Ръката й трепереше.

— Хайде, сестричке — повика я мъжът.

Тя продължи да пише, изчервена от срам. За първи път някой й искаше автограф. Жалко, че трябваше да се случи тъкмо сега.

— Аз самият съм гримьор — каза Милтън.

— Това е много хубаво — успя да пророни тя.

Върна му страницата, книгата и химикалката и му протегна ръка. Той я пое с доста озадачен вид.

— Желая ти успех, Милтън.

Той кимна, премигна и се изчерви.

— Надявам се, че няма да имате неприятности — каза той.

— Благодаря. Надявам се, че ще оцелея.

С тези думи тя се обърна и тръгна бързо към пътеката.

Когато се озоваха във фоайето, Тони вече пристъпваше без чужда помощ.

— Страшно съжалявам за случилото се — обърна се тя към мъжа.

— По-добре изкарай приятелчето си оттук.

— Той не ми е…

Защо да се обяснява?

— Да, сър — довърши тя.

Той им отвори вратата и Дани побърза да излезе навън преди Тони. На първия ъгъл се спря да го изчака.

— Господи, Тони!

— Сърдиш ли ми се? — попита той с прегракнал глас, сякаш беше настинал.

— О, защо ще ти се сърдя? Отдавна не се бях забавлявала така. Страхотно е да те набият, да те унижат и да те изхвърлят от салона.

Тони смръщи вежди и премигна.

— Той удари ли те?

— Не толкова силно, колкото теб, както се вижда.

Тръгнаха. Тони вървеше бавно и сковано, сякаш внимаваше да не се разпадне.

— По-добре да те заведа на лекар — каза Дани.

— Не. Добре съм.

— Добре изглеждаш.

Той опипа лицето си с две ръце, за да провери какви са щетите.

— Добре ме е подредил. Дали ще ми останат белези?

— Най-вероятно.

— Надявам се — каза той и се блъсна в насрещния пътен знак.

Приведе се, изкрещя и политна назад. Дани разпери ръце да го хване. Рамото му се блъсна в гърдите й и я изтласка няколко крачки назад. Тя го подхвана под мишниците и го задърпа нагоре.

— Господи, Тони!

Той простена.

— Хайде, ставай — затегли го тя и му помогна да се изправи на крака.

Отново тръгнаха. Тя го придържаше. Рамото му се притискаше в гърдите й. Тя подозираше, че той напълно го осъзнава, независимо от състоянието си. Дани се отдръпна леко, колкото ръката му да се отдалечи от гърдите й, но продължи да го придържа с две ръце, докато стигнаха до колата. Той се опря на колата, а Дани отвори задната врата и му помогна да влезе. Той легна по гръб на седалката и сви колене.

Докато караше, Дани обмисляше дали да не го заведе в някоя болница. Но той не искаше и да чуе, пък и раните му изглеждаха само повърхностни. Освен това тя не можеше просто да го остави и да си тръгне. Нямаше как да стигне до колата си пред къщата й.

Дали да не му даде пари за такси?

Не. Не може да го направи. Ще трябва да го изчака, а тя ненавижда болниците.

— Божичко! — обади се той от задната седалка. — Ама как само се разпищя онова маце!

— Чух.

— Сигурно се е подмокрила.

— Тони!

— Добре я стреснах, нали?

— Питам си дали си заслужаваше.

— Беше страхотно.

— Понякога даваш ли си сметка за последствията от невинните си лудории?

— Моля?

— Не стига, че ни набиха и ни изхвърлиха от салона, ами и момичето сигурно си е изкарало ангелите.

— Да — съгласи се доволно той.

— Няма за какво да се гордееш. Да не говорим, че хората не можаха да си догледат спокойно филма.

— И без това беше скапан.

— И все пак хората…

— Дори филмът да не е лош, аз им създавам емоция, която ще запомнят за цял живот. Не разбираш ли? Това е по-ценно от някакъв си филм. Така ще имат какво да разправят на приятелите си. И после всеки път, когато отидат на кино, ще си спомнят какво се е случило тази вечер.

— Браво на теб.

— Съжалявам, че ти пострада.

— Трябваше да си помислиш за това, преди да нападнеш горкото момиче.

— Така е. Съжалявам. Честна дума, нямаше да го направя, ако знаех, че ще стане така.

Дани не отговори.

Дълго време Тони не се обади. Накрая каза:

— Наистина съжалявам.

Гласът му трепереше. Той подсмръкна.

Пак заплака.

Дани въздъхна и отново изпита жал, независимо от всичко. Господи, та днес той е загубил майка си. След това любовните му набези претърпяха неуспех, после се забърка в страхотна каша, а накрая се блъсна в пътен знак. Прекалено много отрицателни емоции за едно хлапе.

Сам си беше виновен, но и Дани даде своя принос за нещастието му.

Той лежеше тихо, като само от време на време подсмъркваше. Чак когато стигнаха „Лоръл Каниън“, той се обади:

— Скоро ли… ще стигнем?

— Почти пристигнахме.

— Сигурно не искаш да ме видиш повече.

Сега е моментът, каза си Дани. Кажи: „Точно така“ и сложи точка. Може би. Но не можеше да го направи.

— Ако смяташ, че можеш да се държиш прилично, ела следващата събота, както се бяхме уговорили.

— Наистина ли?

— Да.

— Защо… си толкова добра с мен?

— Защото си голям сладур.

Той се разсмя, но смехът му приличаше повече на плач.

Дани наближи къщата си и видя паркираната катафалка.

Надяваше се и мустангът на Джак да е там, но не се изненада, не още го нямаше. Часът беше едва девет. Двамата с Марго сигурно бяха още в разгара на вечерята.

Тя паркира така, че да има място и за колата на Джак. Излезе и отвори вратата на Тони. Той се надигна и се хвана за вратата, за да запази равновесие.

— Добре ли си?

— Надявам се.

— Ще можеш ли да караш?

Той сви рамене, но тутакси изохка, сякаш движението му причини болка.

— Аз съм… аз съм много жаден. Може ли… да пийна от градинския маркуч?

— Не е необходимо. Ела.

Двамата тръгнаха към входа на къщата. Тони обгърна тялото си с ръце, сякаш се боеше да не се разглоби.

— След като така и така си тук, поне се измий и си дезинфекцирай раните.

— Не искам да те притеснявам.

— Не ме притесняваш — казва тя и отвори вратата.

Спомняйки си неприятното усещане за близост в коридора, Дани избърза напред и запали лампата в банята. Докато вадеше йод и марли от аптечката, Тони влезе. Тя остави превързочните материали на плота на шкафа, извади картонена чаша и му я подаде.

Ръката му беше ръждивокафява от изсъхналата кръв.

— Хайде, действай и се бинтовай!

— А ти къде отиваш?

— Само до кухнята.

— Трябва ли да ме оставяш сам?

— Хайде, Тони, мисля, че можеш да се справиш.

Той въздъхна разочаровано, но Дани не отстъпи. И без това вече й ставаше тясно в банята с него. Ако останеше, той щеше да я помоли да почисти раните му и да ги превърже.

В никакъв случай.

— Извинявай — каза тя.

Той не направи опит да я спре.

Хлапето започва да схваща, каза си тя в коридора.

Наля си водка с тоник и се настани на една от високите табуретки откъм късата страна на бара. Оттук можеше да държи под око целия коридор. Вратата на банята остана отворена. Чуваше се как тече вода. Предполагаше, че Тони все още е в банята. Обаче…

Във въображението й изникна картина: той се измъква, втурва се към спалнята й, докато тя си приготвя питието, съблича се…

Не ставай глупава.

И все пак беше грешка, че го пусна да влезе. Хлапето е непредсказуемо.

Водата спря да тече.

Значи поне е още в банята.

Ами ако се опита да направи нещо?

Дани отпи дълга глътка и остави чашата на бара. Погледна към осветената кухня и задържа очи върху поставката за кухненските ножове.

Кой все пак е ненормалният?

Тя поклати глава, вдигна чашата си и отпи.

 

Беше се подпряла на плота на бара и тъкмо се канеше да започне втората чаша водка с тоник, когато Тони излезе от банята.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Той кимна.

Тя остави чашата, изправи се и тръгна към него. Чувстваше се спокойна и леко замаяна. Двойната доза водка в първата напитка бе направила чудеса с нервите й.

Тя се спря във фоайето.

Той тръгна към нея сковано, леко приведен, с наведена глава и изпънати край тялото ръце.

— Смяташ ли, че имаш някакви вътрешни наранявания? — попита Дани.

— Не знам.

— Имаше кръв по устните ти.

— Разкъсването е вътрешно. Прехапал съм си езика.

— Това ще ти е за урок, задето плашиш хората.

Той вдигна глава и сякаш се усмихна, макар че подутите му устни едва се помръднаха. Лицето му беше цялото в лепенки, подпухнало и пребледняло. Лявото му око изглеждаше много зле.

— Виждаш ли добре?

— Да.

Тя посегна към дръжката на вратата и усети, че сърцето й се разтуптява.

Моля те, помисли тя.

Отвори вратата.

— Е, все пак внимавай как караш.

Той я погледна. Клепачът на дясното му око потръпваше.

— Не съм сигурен, че ще мога да карам.

— Опитай се.

Той кимна.

— Май нямаш търпение да се отървеш от мен?

— Беше тежък ден. Наистина съм уморена.

— Аха.

— Лека нощ, Тони.

Той прекрачи прага и се обърна към нея.

— Ще се видим ли идната събота?

— Да. В девет.

Той пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Съжалявам, че оплетох конците, Дани. Аз… аз много те харесвам. Страшно много. Не искам да ме мразиш.

— Не те мразя, Тони — протегна ръка тя и го стисна за рамото. — Не се безпокой.

— Да. Ти също.

Той се обърна и тръгна.

Дани остана на прага, докато Тони слезе по стъпалата. После затръшна вратата, заключи я и сложи веригата. Сетне отиде в кухнята и изгаси лампата. Отиде до прозореца и се загледа в тъмния силует, който бавно вървеше към паркираните коли.

Тя зачака. Задните светлини на катафалката светнаха. Потегли. Улицата беше без изход. Дани не помръдна от прозореца, докато дългата черна кола не зави и не профуча край къщата й.

Дани се върна на бара, повдигна ризата си и измъкна ножа, скрит в страничния джоб на джинсите.