Ричард Леймън
Нощно шоу (12)

12

Паркирала колата си от отсрещната страна на улицата, Линда видя Джоуел да излиза от къщата си. Той бързо закрачи по алеята пред къщата, размахвайки ръце и мърдайки с устни. Или си тананикаше някоя песничка, или си говореше сам.

Линда запали мотора. Потегли, сви в пресечката и подкара успоредно с Джоуел. Когато натисна клаксона, той подскочи, но не се спря.

— Хей, Джоуел, да те откарам ли?

Той се обърна, наведе се и вдигна слънчевите си очила. Присви очи.

— Линда?

— Аз съм. Накъде си тръгнал?

— Към аптеката.

— Скачай в колата. Ще те закарам.

— Не, няма нужда.

— Хайде — пресегна се през седалката тя и отвори вратата.

— Ами… — Той сви рамене и влезе в колата. — Много ти благодаря — каза той и затръшна вратата с такава сила, че колата се разклати. — Не мога да ти откажа.

— И без това съм в тази посока.

— Е, благодаря.

Тя подкара.

— Пък и ми е приятно, че си намерих компания. След катастрофата не съм се виждала почти с никого.

— А-ха — кимна той и продължи да гледа напред. — Голяма неприятност.

— Случва се.

— Сега вече добре ли си?

— Да, благодаря.

— Добре. Това е добре.

Той изтри длани в късите си панталони. Подпря лакът на рамката на прозореца.

— Далечко си е пеша.

— В тая горещина.

— А-ха. Така си е.

— Сигурно на реката е много хубаво.

— Да, сигурно.

— Натам съм тръгнала.

— Така ли?

Линда посочи с жест задната седалка. Джоуел се обърна.

— На пикник?

— Ами да. Нося пиле на грил и бира в хладилната чанта.

— Бира ли?

— Огромно количество. Защо не дойдеш с мен?

— Аз… не знам.

— Хайде! Ще си прекараме чудесно.

— По-добре не. Трябва да взема едно лекарство за мама.

— О! Болна ли е?

— Не, обаче…

— Ако не е спешно, можеш да й го занесеш и по-късно, нали?

— Сигурно, и все пак…

— Благодаря — нацупи се Линда.

Той заби поглед в коленете си.

— Да не съм прокажена?

— Не!

Тя поклати глава и си придаде тъжен вид.

— Сигурно си мислиш, че момиче като мен си няма никакви проблеми — веселячка, отличничка, невероятно популярна. Е, ще ти отворя очите: и аз съм човек. Огладнявам като всички останали. Потя се. Притеснявам се. Понякога съм груба. Друг път — отчаяна. Все едно дали ми вярваш или не — но понякога дори съм самотна.

— Ти?

— Да, аз. Прекрасната Линда Алисън. Знаеш ли кои ме канят на срещи? Тъпаци, които си мислят, че са божествен дар за жените. Само на такива им стиска да се обадят. Мислиш ли, че на някой от тях му пука за мен? Все им е тая какво има в главата ми, в сърцето ми. Интересува ги само онова, дето е под дрехите ми. Ако искаш да разбереш какво значи да си самотен, трябва да си в паркирана кола в гората с някое момче, което те има за играчка.

— Съжалявам — измънка Джоуел.

Тя спря на кръстовището. Пътят надясно бодеше към центъра на града, а левият щеше да ги изведе до реката. Тя погледна Джоуел. Изглеждаше объркан и мрачен, но вече доста по-спокоен.

— Нормалните момчета като теб никога не се обаждат.

Той сви рамене.

— Смяташ, че не ме заслужаваш ли?

— Нещо такова.

— Че ще ти се надсмея?

— Може би.

Линда посегна и го погали по ръката.

— Защо трябва да ти се надсмивам?

Той само поклати глава и явно му беше трудно да преглътне.

— Хайде, Джоуел. Да идем на реката. Моля те! Аз… аз не бих искала да съм сама.

— Добре.

Тя зави наляво.

Реката беше на осем километра северно от града и се виеше сред гъста гора. Част от гората беше изсечена заради туристите. Неголемият плаж светлееше с нарочно докарания пясък. Имаше маси и огнища, а паркингът бе покрит с чакъл. В летните дни обикновено гъмжеше от семейства, млади двойки и дечурлига, които или плуваха, или хвърляха фризби. Нощем мястото се превръщаше в убежище за влюбените.

Линда често бе идвала тук нощем. Разпъваха одеяла на поляната или се любеха направо в колата. Обикновено това й доставяше удоволствие. Но бе срещнала и достатъчно тъпаци, за да знае какво значи да бъдеш използвана — достатъчно, за да прозвучи искрена пред Джоуел.

Както обикновено паркингът беше претъпкан. Линда го подмина.

— Къде отиваме? — попита Джоуел, нарушавайки дългото мълчание.

— Малко по-нагоре. Знам едно местенце, където няма да ни се пречкат толкова хора.

— А-а. Добре.

Той се тупаше по коленете, тъй като явно не знаеше къде да си дене ръцете.

— Нали нямаш нищо против?

— Не. Щом така си решила.

Продължи да барабани по коленете си. Поглеждаше през предното стъкло, през страничния прозорец, към коленете си — във всички възможни посоки, освен към Линда.

— Няма защо да нервничиш.

— Аз ли? Аз не нервнича.

— Аз не хапя.

— Освен пилетата на грил — опита се да се усмихне той.

Линда се засили да се засмее.

Джоуел й смигна и сви рамене.

— Знаеш ли защо пилето се е самоубило? — попита той.

— Не, защо?

— Защото не умеело да кътка.

Линда се засмя и поклати глава.

— Чакай, знам един по-хубав. Знаеш ли как да накараш умряло пиле да плува? — попита той.

— Не.

— Първо си набавяш умряло пиле. После добавяш малко сладолед, малко бира…

Той прихна да се смее.

— Ох, страхотно е.

— Нали? Добър е, един от любимите ми вицове.

Линда намали и сви по някакъв бабунест черен път.

— А пилето оскубва ли се предварително?

— Не, перата са най-хубавата част.

— Фу!

Докато слизаха от колата, Джоуел продължаваше да се смее. Линда отвори задната врата. Подаде му пластмасовата кошница и хладилната чанта. Взе пешкира си и избеляло червено одеяло и го поведе през гората.

— Далече ли е до реката?

— Само два-три километра.

Той пак прихна.

— Имаш чувство за хумор.

— Благодаря ти. Нали ти казах, че и аз съм човек.

— А знаеш ли какво е това зелено и червено, което прави: „шляп-шляп-шляп“?

— Не, какво?

— Жабокът Кърмит в миксера!

Той продължи в същия дух още петнадесетина минути, докато се провираха през храсталаците, прескачаха повалени дървета и се навеждаха под ниските клони. Най-сетне стигнаха реката. Линда откри зелена полянка на няколко метра от водата. Опъна одеялото, седна, изрита маратонките си и опъна крака.

— Личи ли си разликата?

Той поклати глава.

— Свали си очилата.

Той ги вдигна на темето си, погледна към краката й и отново поклати глава.

— Този е пострадалият — каза тя и потупа лявото си бедро. — Виждаш ли? По-бял е.

— И двата изглеждат прекрасно.

— Трябваше да го видиш, когато свалиха гипса. Целият беше сбръчкан и побелял.

Той сбърчи нос, свали очилата и се настани в другия край на одеялото.

— Готов ли си за една бира? — попита Линда.

— И още как.

Тя извади две кутии „Джениси“ от хладилната чанта. Отвори ги и подаде едната на Джоуел.

— Знаеш ли как се случи? Имам предвид катастрофата.

— Не те ли е блъснала кола?

Той дигна кутията към устата си. Ръката му трепереше.

— Точно така. Просто не гледах накъде вървя. Глупаво, нали? Просто изтичах на улицата и бух!

— Божичко!

Тя замижа от блясъка на слънцето, отразило се в капака на бирената кутия. Залочи жадно.

— Готов ли си за пилето?

— И още как.

Тя остави бирата и отвори кошницата.

— Извинявай, но нямам сладолед — само бира и пиле.

Той се засмя, но смехът му прозвуча доста нервно.

— Какво предпочиташ — кълки, бутчета или гърдички?

— Все едно.

— Бас държа, че си падаш по гърдичките.

Той се изчерви. Дори пъпчивата му брадичка леко порозовя.

— Нямам нищо против — отвърна той.

Линда му подаде препечено парче месо и салфетка. За себе си взе кълка.

— Хубаво е тук, нали? Толкова тихо и спокойно.

— А-ха — съгласи се той с пълна уста.

— Радваш ли се, че реши да дойдеш?

Той се усмихна и изтри мазните си устни със салфетката.

— И още как!

Продължиха да се хранят мълчание. Линда отвори още две кутии бира, подаде втората гърдичка на Джоуел и захапа втората кълка.

— Знаеш ли, аз не ти се сърдя.

Той спря насред хапката.

— А?

— Говоря за катастрофата. Не се сърдя на никого.

Слънчевите очила се плъзнаха надолу по носа му. Той ги бутна нагоре с мазен пръст.

— Не разбирам.

— О, разбираш. Вие просто се забавлявахте. Откъде бихте могли да знаете, че ще направя такава глупост.

— И все пак не знам за какво гово… — намръщи се той.

— За теб, Арнолд и Тони. За къщата на Фриман. За Джаспър и щурия призрак. — Тя се разсмя и поклати глава. — Направо ми изкарахте акъла. Бях напълно сигурна, че Джаспър ще ми отсече главата.

— Това беше Тони — измърмори Джоуел.

— Джаспър е бил Тони?

— Да. Той, ъ-ъ, мина отзад. Беше си приготвил всичко на втория етаж — грима и изкуствената глава. И брадвата.

— Ама че работа — каза тя, чудейки се защо досега не се беше сетила. — Сигурно Тони е бил главният вдъхновител.

— Да. От задната страна на къщата имаше стълба, по която трябваше да слезем, но когато те блъсна колата… — Брадичката му се разтрепери. — Божичко, съжалявам. Постъпих като пълен тъпак, като се навих да отида с него. Понякога Тони има щури идеи.

— Всичко е наред. Не се притеснявай. Не съм те довела тук, за да говорим за това. Просто си помислих… че може би се чудиш дали съм те познала. Казах го само, за да разбереш, че не ти се сърдя.

Тя отпи от бирата си.

— А всъщност идеята хич не беше лоша. И аз бих се навила да прецакам някого по този начин.

— Наистина ли?

— Някой като Тони.

Джоуел се засмя. Обърна се, свали слънчевите очила и потри очи.

— Тони го заслужава.

— Разбира се, къщата на Фриман вече я няма.

— Да, бе. Ама че работа!

— Във вестника пишеше, че някой я е подпалил. Дали не е Тони?

— Не. Той замина. Не знаеш ли?

— Така ли?

— Да. Още щом завърши училище. Замина за Холивуд.

— И какво ще прави там?

— Иска да прави филми на ужасите. Нали знаеш, че винаги си е падал по тия неща, но след това, което се случи с теб… Явно е взел окончателно решение. Той много се промени.

— Откъде знаеш, че е в Холивуд?

— От Арнолд. Двамата си пишат. Тони се мъчи да навие Арнолд да отиде при него и да работят заедно.

— А на тебе писал ли е?

Джоуел поклати глава.

— Ние на практика скъсахме отношенията си. След това, което се случи.

— Ти толкова ли се притесни?

Той кимна.

— Много мило от твоя страна, Джоуел.

— Не биваше да допускам да го прави.

— Щеше да го направи и без теб. Още пиле?

— Не, благодаря.

— А какво ще кажеш за още една бира? Да ги изпием, докато са студени.

Подаде му една бира, отвори последната за себе си, отпи и потри буза в ледената кутия.

— Ох, колко е хубаво!

Разкопча горните две копчета на блузата си. Когато мушна кутията в деколтето си, Джоуел извърна очи. От студа зърната на гърдите й настръхнаха. Тя разкопча още едно копче и търкулна кутията по корема си. Джоуел, с лице към реката, лочеше бирата си.

— Трябва да опиташ.

Той сви рамене и продължи да пие. Линда излази до него.

— Не, недей…

— Легни!

— Не, наистина… — смотолеви той, но не оказа съпротиви, когато Линда бутна рамото му.

Той легна по гръб и изпъна крака. Стисна бирата в ръка.

Линда коленичи до него. Наведе се да свали очилата му, а блузата й провисна. Той погледна гърдите й и бързо вдигна очи към лицето й. Замята се, когато тя започна да откопчава копчето на ризата му.

— Ама защо…?

— Няма да боли — изсмя се тя и продължи да разкопчава ризата. Гърдите му бяха бледи и неокосмени. — Готов ли си?

Той кимна. Линда притисна кутията към дясната му гръд. Той се сви, но веднага се разсмя.

— Виждаш ли? Нали ти казах, че е хубаво!

— А-ха.

Кутията остави влажно петно на кожата му. Тя я търкулна към лявата му гръд и надолу по ребрата му. Той глътна корем при студения допир. Ерекцията изду бермудите му.

— Обърни се, ще разхладя и гърба ти.

— Ужасна си!

— Ама ти харесва, нали?

— А-ха — призна той и седна.

Линда му помогна да свали ризата си. Той се обърна и легна по корем. Настръхна, когато бирената кутия се затъркаля по раменете му. Линда я движеше бавно нагоре-надолу, след което изведнъж я изля на гърба му. Бирата закипя по кожата му.

— Хей! — изкрещя той и се претърколи.

Линда със смях го подгони, пръскайки с бира косата, лицето и гърдите му.

— Не! Недей!

Тя спря и допи последните глътки.

— Божичко! Измокри ме целия!

— Приятно е, нали?

— Станах на нищо!

Той избърса гърдите си и вбесено погледна към ръцете си. Изглеждаше така, сякаш щеше да се разплаче.

— Извинявай. Мислех, че ще ти хареса.

— Станах на нищо!

— Можеш да ми го върнеш — предложи тя и вдигна бирата на Джоуел. Разклати я. — Пълна е до половината. Хайде!

Той поклати глава.

— Иска ти се, личи ти.

— Няма значение — отвърна той.

— Хайде. Трябва да играем честно.

— Не искам да те изцапам.

Линда остави бирата на одеялото. Свали блузата си.

Джоуел зяпна.

— Излей я върху мен — прошепна тя.

Напълно замаян, Джоуел вдигна кутията. Приближи на колене.

— Върху гърдите ми — каза тя.

Джоуел вдигна кутията и я наклони надолу. Студената бира плисна върху рамото на Линда, потече към гърдите й, раздели се на струйки, част от които заобикаляха подутата плът, а други се стекоха направо, през зърното. Джоуел не можеше да откъсне очите си. Премести кутията и бирата обля и другата й гръд, изтичайки към корема й.

Линда стенеше и мачкаше гърди, сякаш искаше да втрие течността в кожата си.

Джоуел изпразни консервата.

Линда се усмихна и отпусна ръце.

— Божичко! Измокри ме цялата! Станах на нищо!

Устата му се изкриви в нещо като усмивка.

— Не мога да се прибера така у дома — каза тя. — Смърдя на бъчва.

— Аз също — рече Джоуел.

— Хайде да се измием тогава — прошепна тя.

Той кимна, все още вторачен в гърдите й. Очите му останаха приковани в тях и когато Линда се изправи. Когато тя започна да разкопчава шортите си, погледът му се премести надолу и устата му зейна.

— Цял следобед ли ще лапаш мухите? — попита Линда. — Идваш ли?

Тя изрита шортите си и се изправи гола пред него с леко разкрачени нозе, с ръце на хълбоците и наклонена на една страна глава.

— Е?

Той премигна. Облиза устни. Явно му беше трудно да поеме дъх.

— Имаш ли нужда от помощ?

Той поклати глава.

— Хайде… хайде, ти върви. Аз ще дойда. След минутка.

— Добре, срамежливецо.

Тя се обърна и се спусна по тревата. На брега, където тревата свършваше, беше каменисто. Тя внимателно пристъпи по камъните и нагази във водата. Не беше много студена, просто приятно прохладна. Когато стигна до бедрата й, Линда се обърна.

Джоуел се спускаше по брега прегърбен, сякаш му беше студено, прикривайки с ръце раираните си боксьорски шорти. Заклатушка се несигурно върху камъните.

— Хей! — извика Линда. — Нали не искаш да намокриш шортите си? После какво ще кажеш на майка си?

Той изръмжа. Обърна се и ги свали. Затисна ги с камък на земята и тръгна заднишком във водата. Когато тя достигна коленете му, той клекна. Обърна се и запляска с ръце към по-дълбокото. На няколко метра от Линда се спря. Клечеше във водата, скрит до раменете, и я гледаше. Беше уплашен, но изпълнен с желание.

— Ела тук — каза Линда. — Измий бирата от мен.

— Божичко!

— Хайде де!

Той се заклати като паток към нея.

— Не се крий от мен. Изправи се.

Той стана, скръстил шепи върху члена си.

— Пръскай ме — прошепна Линда. — Изтъркай ме. Измий всичката бира.

Ръцете му потънаха във водата. Той започна да я пръска и явно изостави опитите да се прикрива. Членът му стърчеше — твърд и възбуден. Започна да търка с длани тялото на Линда. Отначало го правеше делово, сякаш наистина искаше да я измие. Ала пръстите му започнаха да се задържат върху гърдите й, да ги обгръщат, да докосват и лекичко да стискат настръхналите й зърна.

— Сега е твой ред — каза Линда.

Отблъсна ръцете му и започна да облива с вода гърдите му. Галеше го, като дланите й се спускаха все по-надолу, докато най-сетне пръстите й се убиха около члена му. Той простена.

Тя го пусна.

— Готово — каза тя. — Сега си чист.

Засмя се и се хвърли във водата. Опита се да му избяга, като се отблъскваше с крака от дъното и се ловеше за скалите. Джоуел сграбчи крака й. Тя изрита ръката му и се гмурна под водата. Джоуел изплува на повърхността.

— Мисля, че не сме измили всичката бира — каза той.

— А-ха — усмихна се тя и се приближи до него. Водата стигаше до шията й.

Усети ръцете му върху гърдите си. Притисна се още по-плътно до него. Възбуденият му член докосна корема й. Тя потръпна, прегърна го и го целуна. Вдигна нозе и ги обви около кръста му.

— Искаш ли ме? — прошепна тя в устните му.

Той само изръмжа в отговор.

Тя посегна надолу и го хвана за члена. Беше голям и топъл. Тя се притисна в него и той я прониза, плъзгайки се дълбоко навътре. Линда прегърна още по-силно Джоуел с ръце и крака и усети как прониква все повече.

Той дишаше тежко в лицето й, правейки резки движения, когато Линда стовари камъка върху главата му. Той премигна учудено.

— Това беше последното ти желание — каза Линда и го, удари отново.

Той се опита да я отблъсне, но тя го стискаше здраво с крака и една ръка, продължавайки да го блъска с камъка по главата.

Сграбчи я за косата. Перуката й падна. Джоуел изхленчи и тя го удари отново. Той обърна очи. Олюля се. Линда се отдръпна от него и усети странно чувство на празнота, когато членът му се изхлузи от нея. Джоуел потъна под водата. Тя хвърли камъка и посегна към носещата се по повърхността перука. Намести я на главата си и се върна при Джоуел.

Тялото му се люшкаше малко под повърхността на водата с лице към дъното. Ръцете и краката му някак мързеливо се поклащаха, течението вееше косите му.

Тя го сграбчи за косата и го завлече на дъното. Обърна го по гръб и затисна главата му между краката си.

Реката се пенеше около тялото й. Течението го теглеше и се мъчеше да го повлече.

Най-сетне Линда отвори краката си.

Тялото отплува с краката напред и изчезна в мътната вода.