Ричард Леймън
Нощно шоу (3)

3

— За Ингрид — вдигна тост Дани.

— Дано почива в мир.

Дани се чукна с Джак и отпи от водката с тоник. Седяха на терасата на „Джо Алън“, ресторантът, в който преди няколко месеца празнуваха с Роджър и продуцента на „Среднощни писъци“. Спомни си как слушаше възторжените им планове за филма и как накрая, докато пиеха кафето, подписаха договора. Този договор роди Ингрид и признанието на Джак. Изглеждаше напълно естествено да доведе Джак тук тази вечер.

Това бе изходната точка.

Гледаше го, притеснена и развълнувана, и се питаше дали и той изпитва същото. Не изглеждаше нервен. По-скоро учудено се взираше в очите й, сякаш търсеше отговор на въпросите, които вълнуваха и нея: докъде ще доведе всичко това — до щастливо удовлетворение и край на самотата или до нова горчива раздяла? Две крайности. Риск от провал. Изведнъж се почувства объркана и изплашена. Ръката й бе мокра и студена. Дани разтри длани, стисна ръце и сви юмруци под брадичката си.

— Дани?

Тя се опита да се усмихне.

— Не съм сигурна дали съм готова за това.

— Аз също. Хайде да се откажем.

Отговорът му я накара да избухне в смях.

— Страхливец!

— Виждаш ли колко е лесно сега, като не се налага да се тревожим за сериозна връзка, обвързване, за болката от раздялата?

— Много по-лесно е — призна тя. — И все пак предпочитам другото.

— Аз също.

— Да опитаме тогава.

— Поне докато не се появи нещо по-добро.

— Ти наистина си страхливец!

— Виждаш ли? Колко бързо вникна в същността ми.

Появи се келнерът и двамата си поръчаха ребра. Когато поднесоха вечерята, Джак каза:

— Не се старай да ядеш прилично. Не ме карай да се чувствам неудобно.

Скоро на Дани й стана ясно, че и да иска, не би могла. Мазнината и пикантният сос лепнеха по пръстите й, стичаха се по брадичката й. За щастие масата бе добре заредена със салфетки. Тя употреби цял куп, но Джак дори я надмина. Дани усмихнато го наблюдаваше, докато триеше омацаните си брада и мустаци.

— Трябва да се чувстваш поласкана — рече той. — Не бих се унижил до такава степен пред кой да е.

— Приличаш на мечок, докопал буркан с мед.

— Моля те. И без това е трудно да запазиш достойнство, ядейки ребра, за да се налага да преглъщаш сравнения с мечоци.

— Мислех си за Мечо Пух.

— Тра-та-та-там! Как можа!

Когато в чиниите им останаха само оглозганите кости, Джак се надигна.

— Ще ми трябват сапун и вода. Връщам се веднага.

Той се отдалечи. Дани се облегна на стола и огледа ресторанта. Келнерите сновяха между претъпканите маси; двама мъже оживено разговаряха, размахвайки вилици; някакъв закъснял за срещата мъж потупа очакващия го сътрапезник по рамото; една хубавица с хлътнали бузи отпиваше от виното си, докато двамата й възрастни компаньони спореха за нещо, без да й обръщат внимание; наперен млад мъж с разгърдена риза и златна верижка държеше ръката на момиче, което изглеждаше на не повече от шестнадесет и бе зяпнало от благоговение.

Мъжът бе прекалено настойчив, сигурен признак, че смята да я хване на въдицата си. Момичето бе с невинни очи. Щеше да налапа стръвта, каквато и да бе тя, и най-вероятно след време щеше да съжалява. Щеше да изгуби част от младостта си, част от тази невинност. Ала следващия път щеше да е по-предпазлива.

Но не и твърде предпазлива, надяваше се Дани. Човек трябва да рискува.

Сърцето й се сви. Джак ще се върне всеки момент. Вечерята е към края си. След което ще отидат в дома й, най-малкото защото колата му е паркирана пред къщата й. Най-лесно би било да го целуне на прага и да отдалечи страшния, но прекрасен миг на близостта. Може би и за двамата е по-добре да не бързат.

Ала знаеше, че това няма да стане. Сега, когато знаеше истината и бе до него, тя го желаеше прекалено силно.

Щяха да отидат в къщата й и щяха да се любят.

Тя посегна към чашата със „Совиньон блан“. Когато я доближи до устните си, по повърхността на виното заиграха светли отблясъци.

— Даниъл Ларсон?

Тя се сепна и завъртя глава надясно. На тротоара стоеше мъж и й махаше с ръка. Дани присви очи, мъчейки се да го разпознае: висок и невероятно слаб, с тъмно поло, което сякаш крепеше ребрата му да не се разпилеят, с плешива глава. Беше с гръб към уличните лампи, така че не можеше да разгледа лицето му.

Не мислеше, че го познава, а и нямаше вид на човек, с когото би искала да се познава.

Но той я бе извикал по име. Не й се щеше да се прави на важна, затова му махна в отговор.

Изведнъж мъжът се втурна към нея. Дъхът й секна. Полазиха я тръпки. Сигурно е някакъв номер, каза си тя. Никой не тича така — на пръсти, приведен, с вдигнати ръце, готови да я сграбчат за гърлото.

Това е някаква шега.

Ала мъжът вече се канеше да прескочи парапета на терасата и да се нахвърли върху Дани.

Някой изкрещя.

Дани блъсна стола назад и скочи на крака. Удари се в преминаващ покрай нея мъж и той залитна. Краката им се преплетоха и Дани се стовари върху него на пода.

— Ох, съжалявам, извинете — измънка Дани.

— Няма нищо. Пак заповядайте.

Тя погледна към парапета. От нападателя нямаше и следа. Затова пък се бе струпала цяла тълпа, сякаш целият ресторант се бе стекъл насам, за да зърне призрачния мъж. Говореха един през друг:

— Някакъв побъркан.

— Бягай, мръснико! — крещеше някакъв мъж.

— Какво ли не става, когато човек…

— Сигурно се е надрусал с наркотици.

— Или се е натаралянкал…

— Къде е управителят?

Докато траеха коментарите, Дани се изправи на крака. Полата й се бе усукала, блузата й се бе разкопчала. Започна да се оправя и в този ми на терасата излезе Джак. Той ахна от изненада. На лицето му се изписа страх. Отдъхна си, щом зърна Дани, и започна да си пробива път към нея през разотиващите се по масите си посетители.

Стигна до Дани и я хвана за раменете.

— Добре ли си?

— Добре съм. Само дето съм малко поразчорлена.

— Какво се случи?

Тя сви рамене.

— И аз не знам със сигурност. Някакъв мъж ме повика от тротоара и ми махна. След което като луд се втурна към парапета.

Джак се намръщи.

— Каза ли нещо?

— Не изчаках да го изслушам.

— Към теб ли се затича?

— Така изглеждаше.

— Да се махаме оттук.

Въпреки протестите й, Джак плати сметката. Пред ресторанта тя го целуна.

— Благодаря ти за вечерята. Но трябваше аз да черпя.

— Не съм привърженик на феминизма.

— Тогава няма да е зле да ти вдигна заплатата.

— Давам ти картбланш.

Той я хвана под ръка и тръгнаха към колата. Дани съжали, че е паркирала толкова далече. През осемгодишния си престой в Лос Анджелис бе добила навика да паркира на първото възможно празно място, откъдето можеше да продължи и пеша. По този начин избягваше претъпканите и скъпи паркинги, смущението от обслужващия ги персонал, досадното обикаляне на цели квартали, докато намери свободно местенце. Понякога тактиката й я подвеждаше. Случваше се да измине пеша цели три пресечки и се оказваше, че има свободно място точно пред сградата, към която се е запътила. Тази вечер се боеше да не би странният слаб мъж да ги причаква наоколо, готов да се хвърли върху им. Колата на „спасението“ им бе чак на следващата пресечка, на ъгъла на булевард „Робъртсън“.

Тя стисна ръката на Джак.

— Няма страшно — каза той.

— Дано.

— Имаш ли поне някаква представа кой може да е бил?

— Абсолютно никаква.

— Но той те е познавал. Казала ли си на някого, че ще си тук тази вечер?

— На никого — отвърна тя и в този миг чу тихи стъпки зад гърба си.

И двамата се извърнаха назад. Доста зад тях се тътреше самотен мъж в белезникав костюм и с шапка с широка периферия. От устата му стърчеше пура.

— Това той ли е?

— Не, освен ако не е върколак — усмихна се облекчено Дани. — Денем е заклет вегетарианец. Ала щом изгрее пълна луна, в гърдите му започва да напира странна сила. Той се затриса и набъбва. Дрехите му се разкъсват и от тях се измъква двестакилограмовото му, лъснало от лой туловище, което неуморно броди цяла нощ, докато не открие някъде парче лазаня.

— Божичко! — възкликна Джак. — Това трябва да го пробуташ на Роджър.

— А-ха, сигурно ще го налапа като топъл хляб. Като „Среднощните писъци“. Дали да не го наречем „Американският върколак в Сарди“?

— Или „Лигите му текат“?

Смеейки се, завиха зад ъгъла и Дани съзря белия си фолксваген малко по-нагоре по улицата. Ускори крачка. Измъкна ръката си от Джак и бръкна в чантата си за ключовете.

Пред тях светнаха червените стопове на голяма кола. Тя спря.

— О, Боже! — промълви Дани.

— Дано не спира заради нас — каза Джак.

Колата беше черна катафалка. Не мърдаше.

— Може би иска да го упътим към гробището?

— Много смешно — озъби се Дани.

Катафалката бавно запълзя напред, докато двамата с бърза крачка наближаваха колата й.

— Искаш ли да проверя? — попита Джак.

— Не!

Дани се втурна и отвори предната врата. Скочи в колата, тръшна вратата и натисна копчето за заключване. След това се пресегна и отключи вратата на Джак. Докато той сядаше, катафалката бързо потегли напред.

Дания проследи с очи. Натрапникът сби в първата пресечка.

— Е, отиде си.

— Поне засега — отвърна Джак.

— Пепел ти на езика.

Дани запали мотора и бавно се отдели от бордюра, взирайки се в страничното огледало. Пътят зад нея беше чист. Изведнъж блеснаха фаровете на завиваща кола. Дългият й черен корпус изплува от пресечката.

— По дяволите! — изръмжа Дани.

Джак се огледа.

— Катафалката ли е?

— Не съм сигурна. Така ми се струва.

— Не се бой.

— Кажи го на стомаха ми.

— Не бой се, стомахче.

Дани нервно се засмя и пусна мигача. Добре поне, че светофарът бе зелен. Нямаше да й се наложи да чака, за да се увери, че настигащата ги кола е катафалката.

На кръстовището Дани зави по трета улица и продължи да се взира в огледалото. Светофарът светна червено и спря колоната от коли. Дани въздъхна така, сякаш бе отменена висяща над главата й смъртна присъда.

— Това поне ще го забави.

— Може и да не е била катафалката. Все едно, още нямаме основание да считаме, че ни следи.

Минаха покрай „Джо Алън“ и Дани плъзна поглед от осветената оживена тераса към безлюдния тротоар, откъдето й беше махнал непознатият.

Изведнъж настръхна.

— Това е той! — прошепна тя.

— Какво?

— Той е! Сигурна съм. Онзи от катафалката е същият, който се втурна към мен. Изчакал ни е и ни е проследил до колата.

— Не. Не си въобразявай!

— Да!

— Хайде, хайде, да не сме герои в някой от блудкавите филми на Роджър? Живеем в действителен свят.

— Все едно.

— Има разлика, Дани. Ако бяхме герои от някой тъп трилър, щях да се съглася, че психопатът е скочил в катафалката си, ще ни проследи и ще ни убие по най-зверски начин. Специални ефекти — Даниъл Ларсон.

Тя наблюдаваше приближаващия се поток от коли в огледалото.

— В действителния живот е друго. Онзи сигурно е бил някой безобиден наркоман. А другият, в катафалката, може просто да се е спрял, за да се ориентира. Разбрал е, че е сгрешил посоката и е потеглил обратно. Между двете случки няма връзка.

— Надявам се да си прав — каза Дани.

— Аз също — Джак погледна през рамо. — Ето го — каза спокойно той.

— Къде?

— Втората кола отзад, в съседното платно.

— Какво да правя?

— Продължавай да караш — каза Джак и се обърна напред.

— Към къщи ли?

— Той сигурно ще свърне някъде. Има шанс все пак да не ни следи. Наистина. Няколко пъти ми се е случвало да съм напълно убеден, че имам опашка. Залепена за мен, завой след завой. Но всеки път страховете ми са били напразни. Просто сме били в една и съща посока.

— Да, и на мен ми се е случвало.

Дани премина в платното за ляв завой.

Джак погледна назад.

— След нас ли е?

— Боя се, че да. Зад мерцедеса.

— Ох, Джак.

— На това място всички завиват към „Кресънт Хайтс“.

Дани знаеше, че е прав. Шосето служеше за връзка с булевард „Лоръл Каниън“ и бе един от малкото пътища, които прехвърляха хълмовете и водеха към западната част на долината. Но дори и тази мисъл не я успокои.

— Кога ще разберем дали ни следи? — попита тя. — Следващият ни завой е по „Ашър“. А тогава ще е твърде късно.

Светофарът даде зелено и тя зави наляво.

Известно време Джак мълча. Накрая се обади:

— Най-добре да заложим на сигурно. Няма защо да го водим до прага на къщата ни.

— Така е.

— Коя е пресечката преди „Ашър“?

— „Дона Дола.“

— Добре. Завий по нея. Ако и той забие, значи ни следи.

— И тогава какво?

— Тогава ще му мислим. Когато се уверим.

— Не искаше ли да кажеш „ако се уверим“?

— Добре де. Ако.

Продължиха по „Кресънт Хайтс“. Макар Дани да надничаше постоянно в страничното огледало, катафалката все оставаше поне на една кола разстояние. Джак, седнал по-встрани, виждаше по-добре и от време на време успяваше да я зърне.

— Наближаваме булевард „Сънсет“ — обади се най-сетне Дани.

Минаваше по този път почти всеки ден. Знаеше, че поне половината коли ще завият по „Сънсет“-широкият булевард беше последната възможност да се отклонят от „Кресънт Хайтс“, преди да се влее в „Лоръл Каниън“ и да извие към хълмовете.

Колата на Дани премина кръстовището.

— Все още ли е…?

— След нас е.

— О, Господи!

Тя изтри запотените си длани в полата.

— Това означава само, че и той, като нас, отива към долината.

— А-ха.

Тесният път се катереше нагоре, лъкатушейки сред непрогледния мрак, обгърнал гористите хълмове. Само от време на време проблясваше някой случаен прозорец.

— Това отсреща магазин ли е? — попита Джак. — Да не е старото крайпътно магазинче?

Дани кимна.

— Спри на паркинга. Но ако можеш, направи го внезапно, без да даваш мигач.

— Ами ако и той спре?

— Поне наоколо ще има някакви хора.

— Добре — каза Дани.

Не искаше да го прави, щеше й се да има повече време да се подготви. „Дона Лола“ беше само на пет минути оттук, които й се струваха цяла вечност.

Пътят изви и се показа добре осветеният магазин, сгушен между дърветата. Някакъв мъж с пазарска чанта слизаше по дървените стъпала. На паркинга имаше още пет-шест коли.

Джак се оказа прав. Мястото бе подходящо. По-добре да се сблъскат с катафалката тук, отколкото в безлюдния мрак на уличката „Дона Лола“.

Дани погледна в огледалото. Колата зад нея бе на безопасно разстояние. Тя рязко изви кормилото надясно. Гумите изсвистяха по асфалта на паркинга. Наби спирачката.

Обърна се и се взря в колите по „Лоръл Каниън“.

Катафалката профуча по шосето наред с останалите.

Дани се отпусна върху седалката и въздъхна. Чувстваше се изтощена.

Известно време никой не проговори. Накрая Джак се обади:

— Искаш ли да те сменя на кормилото?

— Не, добре съм. Почти стигнахме.

Тя завъртя колата, изчака преминаващия поток от коли и накрая се вля в движението.

— Някой казвал ли ти е, че си гениален?

— Само майка ми.

— Е, била е права.

Джак се усмихна.

— Сигурно човекът изобщо не ни е преследвал.

— Най-вероятно — кимна Дани. — Това да не е някой от тъпите филми на Роджър? Живеем в действителен свят. Никой не преследва хората с катафалки в истинския живот.

— Именно.

— Точно така.

Искаше й се да вярва, но не можеше. Съмняваше се, че и Джак го вярва. Не се изненада особено, когато на билото на хълма, където „Мълхолънд“ пресичаше „Лоръл Каниън“, видяха неподвижна черна сянка на банкета.

Катафалката.

Чакаше ги.

Плъзна се по пътя зад гърба им.

Дани не беше особено изненадана, ала й се искаше да изкрещи.