Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Show, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекции
dune (2016)

Издание:

Ричард Леймън. Нощно шоу

Американска. Първо издание

ИК Аполо прес, София, 1995

ISBN: 954–825-126–4

История

  1. — Добавяне

6

Линда се превъртя в леглото и погледна блестящия циферблат на будилника. Един и тридесет и шест. Стрелката за минутите се плъзна към следващата точка. Възнамеряваше да изчака до два часа, ала времето течеше ужасно бавно.

Обърна се по гръб и се вторачи в тавана. Сърцето биеше лудо в гърдите й. Изтри изпотените си длани в нощницата. Коремът тръпнеше под ръцете и сякаш цялото тяло пулсираше в такт с разтуптяното й сърце.

Подутият крак я болеше и тя отново се видя как изскача разридана на улицата, заслепена от сълзи и все пак вече близо до вкъщи. Изведнъж в очите й блясват фарове. Изскърцват спирачки. Усеща удара, невероятната болка. Като на забавен кадър вижда как излита върху капака на колата и в безкрайния миг, предшестващ сблъсъка й с предното стъкло, се пита дали ще умре и дали това би могло да бъде сметнато за убийство.

Според нея — да. Тя е убита от Тони, Арнолд, Джоуел и маниака от къщата на Фриман. И никой никога не ще го узнае.

Дано се превърна в дух, казва си тя, за да мога да им отмъстя.

И тогава се разбива в предното стъкло на колата.

Излезе от комата слаба и немощна, със силно главоболие и крак на екстензия. Родителите й се държаха така, сякаш наистина се бе завърнала от оня свят. Докато те хлипаха, лекарят я разпитваше. Дали си спомня името, адреса, датата на раждане? Докато отговаряше, родителите й гледаха уплашено. Спомня ли си нощта на катастрофата? Да, да, тя помнеше всичко. Но едно ново, потайно кътче на съзнанието й нашепваше да не казва.

— Прибирах се от библиотеката… и тогава… не знам.

Напълно нормална реакция след подобна травма, увери всички докторът. Няма за какво да се притесняват. Защитна реакция на мозъка.

Споменът за измамата й я развесели, прогони страха и тя се усмихна към тавана.

Още тогава знаеше каква ще е тайната й мисия.

Погледна будилника. Бяха минали само три минути.

Тя подложи ръце под главата и вплете пръсти в меките си коси. Сърцето й се сви.

Не се размеквай!

Тя бързо седна. Край на мисленето, край на чакането.

Спусна крака на пода и внимателно се изправи. Левият й крак бе слаб и все още я болеше, но знаеше, че ще издържи. Свалиха й гипса преди две седмици. Оттогава постоянно се упражняваше, за да заякнат отпуснатите мускули. Най-сетне, днес, реши, че е готова.

Приближи се до прозореца и съблече нощницата. Усети полъха на топлата нощ, аромата на лятото и потръпна от страх и наслада. Затаи дъх и се огледа. Само в една къща все още светеха прозорците. Нищо не нарушаваше спокойствието на градините, тротоарите и улицата. Целият квартал изглеждаше изоставен, сякаш някакво страшно бедствие бе пропъдило жителите му.

Линда се отдръпна от прозореца. Отвори близкото чекмедже, извади каубойска шапка и я нахлузи на главата си. Чак тогава си позволи да се погледне в огледалото. Усмихна се, зъбите й проблеснаха в тъмнината. Взе опаковка ластичен бинт и го стегна около гърдите си. Парчето едва стигна за една обиколка, но тя го опъна силно, до болка и закачи металните клипсове. След това извади от чекмеджето карирана риза. Ризата на брат й, която тази сутрин бе измъкнала от дъното на гардероба му. Облече я и се закопча. Нави ръкавите и се взря в огледалото. Стегнатите й гърди почти не се забелязваха под широката риза. Отдалеч всеки би я взел за момче.

Отиде до гардероба и извади джинси и маратонки. Вече напълно облечена, се върна до шкафчето. Бръкна в отвореното чекмедже, премести купчинка прилежно сгънати бикини и измъкна пистолета на баща си — „Смит и Уесън“, 38-ми калибър. Глътна корема и мушна дулото в колана на джинсите си. Оръжието беше голямо и студено. Дулото му се впиваше в слабините й. Тръгвайки към вратата, тя понечи да го извади оттам. Ала усещането бе приятно и вълнуващо.

Отвори безшумно вратата. Надникна и огледа коридора. Беше пуст и тъмен, под нито една от вратите не се процеждаше светлина.

Тя тръгна с плавни крачки по меката пътека, като внимателно пристъпваше от пети на пръсти — точно както през онази нощ, когато я отвлякоха момчетата…

Не, сега нямаше право да мисли за това.

Пред вратата на брат й дюшемето изскърца. Тя трепна, но продължи. Спомни си, че брат й спи като мъртвец.

Стигна до стълбището и заслиза надолу. Държеше се с една ръка за парапета и бе готова да прехвърли тежестта си върху него, ако някое стъпало изскърца. Когато стигна долу, си отдъхна. Тук вече слабите шумове не биха предизвикали съмнение.

Втурна се към кухнята. От голямата чаша за коняк върху хладилника взе два кибрита. Пусна ги в джоба на ризата и се насочи към вътрешната врата на гаража.

Гаражът, с малкото си прозорче в далечния край, бе много по-тъмен, отколкото очакваше. Блъсна се в импириъла на баща си. Мина пипнешком покрай колата и намери дръжката. Дръпна. Вратата се отвори и лампичките в купето светнаха.

Достатъчно, за да вижда. Празната кутия за мляко бе на претрупаната лавица — точно там, където я беше оставила.

Заобиколи колата и се спря пред косачката. Клекна и вдигна тубата с бензин. Бе толкова тежка, че Линда залитна. Спъна се, тубата я удари болезнено в хълбока, коляното й се заби в косачката. Успя да запази равновесие, без да изпусне нито тубата, нито кутията за мляко. Усети топла болка в слабините и се запита дали дулото на пистолета не я е порязало. Побутна пистолета с лакът и го отдалечи от нежното място. След това отиде на разчистеното място до колата.

Напълни кутията с бензин. Изпаренията опариха ноздрите й. Очите й се насълзиха. Остави тубата на мястото й, питайки се дали Боб ще открие липсата идната събота, когато трябва да окоси моравата. Навярно не. Тубата и без това не беше пълна догоре, а и оставаше достатъчно бензин за малкия резервоар на косачката.

Тя вдигна кутията за мляко. Затвори вратата на колата. Лампичките угаснаха. Тръгна през тъмнината, използвайки колата за ориентир. Достигна края й. Следваше малко празно пространство до багажника на омнито на майка й. Мина покрай него, покрай прозорчето и накрая напипа вратата на гаража.

Навън й се стори почти светло и много хладно след задушния гараж. Скрита в сянката на храстите, Линда се затича през двора към портата. Пантите изскърцаха, ала само след миг тя вече се носеше по алеята.

Под стъпките й отскачаха камъчета и чукаха по асфалта. Някакви нощни птици зацвърчаха, свиреха щурци. Жиците над главата й бръмчаха от напрежението. Линда се ослушваше за човешки гласове, за мотори на коли, за тряскане на врати или стъпки. Готова бе да се скрие при първото подозрение за някакво раздвижване. Ала не се чуваше нищо.

Скоро й се прииска да долови поне един звук, поне далечен шум от телевизор, каквото и да е — стига да я увери, че поне някой не спи, че поне някой е жив.

Нищо.

Вървеше сама в нощта, уязвима от всички страни, надничаше иззад мрачните кофи за боклук и телефонните будки, вглеждаше се между гаражите и често хвърляше поглед през рамо.

Когато най-сетне излезе от тихите алеи на улицата, Линда се огледа и въздъхна облекчено. Беше безлюдна. Като по поръчка, помисли си тя и бързо пресече. Да няма хора, да няма свидетели. Ала навлизайки в алеите между къщите, чувството за самота отново я обзе.

Мина й мисълта да се върне.

Не. Беше жадувала за тази нощ откакто излезе от комата. Дори преди това, докато натрошеното й тяло летеше към предното стъкло на колата. Желаеше я, очакваше я, подготвяше се за нея. Тази нощ бе само началото. Не можеше да се откаже сега. Не и преди да приключи с всичко.

Линда се стресна от шума на стържещ и тракащ метал. Замръзна на място и се вгледа в мрака. В далечния край на алеята изплува тъмна сянка и се насочи към нея. Сърцето й така се разхлопа, че щеше да изскочи от гърдите й. Поемайки дъх, Линда присви очи и се взря в приближаващата се фигура.

Какво е това?

Тракащият, стържещ звук се чуваше все по-силно. Фигурата излезе от сянката на храстите и Линда видя прегърбен човек, тикащ пазарска количка.

Тя издърпа пистолета от колана си, за да не й пречи, обърна се и се втурна по алеята. Скоро изскочи на тротоара. Достигна осветено кръстовище, спря да си поеме дъх и се огледа.

 

Скитникът с пазарската количка не се виждаше.

Тя отново затъкна пистолета в колана и пое по пътя си. Макар улицата да бе безлюдна, тук не беше толкова страшно, колкото в тъмните алеи. Чувстваше се така, сякаш се е завърнала в цивилизацията сред пътешествие из непознати необитаеми земи. Паркираните коли, уличните лампи, осветените тук-там входове и прозорци на къщите й вдъхваха усещане за сигурност.

По улицата премина кола. Линда се притисна зад ствола на едно дърво.

Прекоси още няколко пресечки, без да срещне други коли. Натъкна се на куц пес, който я изгледа без особен интерес и вдигна огромния си крак край дънера на близкото дърво.

Няколко светулки проблеснаха в тъмнината и изчезнаха. Сива котка изтича през улицата и се шмугна под един голям автомобил. И тогава Линда стигна до къщата на Бенсън.

ЗА ПРОДАН

След тази нощ, помисли си Линда, може би някой ще се реши да я купи.

Нощем се чуват странни шумове, каза й веднъж Шийла.

Сякаш плачат жени.

В къщата на Фриман?

И смях. Наистина ужасяващ смях. Полицията идва няколко пъти, но не откриха нищо.

Духове?

Не се смей!

Не вярвам в духове.

А аз вярвам. Сега вече вярвам.

Линда заобиколи живия плет и видя къщата на Фриман. Тръпки полазиха по гърба й, вратът й настръхна. За миг се озова отново в мрака, вързана за парапета, докато голият кокалест мъж я гледа от стълбата. Тя притисна кутията за мляко към гърдите си. Бензинът избълбука.

Не чакай повече. Не мисли за това.

Тя се затича през тротоара към портата на ниската дъсчена ограда. Обърна се, за да хвърли последен поглед назад. Нямаше никой. Бутна портата и хукна към къщата. Дървените стъпала простенаха под стъпките й. Тъмнината я ужасяваше.

Ръката й напипа дръжката на вратата — студена, сякаш студът в къщата се процеждаше през нея. Натисна я. Резето хлътна в гнездото. Вратата започна да се отваря. Изведнъж нещо я спря. Чу се звук от удар на метал. Линда вдигна глава и видя тъмните очертания на катинар.

Някой, сигурно посредникът, е идвал след нощта, в която тя бе тук, и е заключил предната врата.

Линда дръпна катинара, изви го, но той не поддаде. Опипа с пръсти наоколо. Държаха го шест винта — три на рамката на вратата и три на самата врата.

Тя измъкна пистолета от колана си. Промуши дулото в халката и понечи да натисне, когато се сети, че не може да го използва като лост, тъй като ще издраска лака. Баща й щеше да разбере, че някой го е пипал. Линда отново затъкна пистолета в панталона и се почувства по-добре при твърдия му хладен допир.

Отдалечи се от вратата и за миг я осени надежда, че не ще намери начин да проникне в къщата.

Не, тя трябва да влезе.

Да превърне в пепел самото й сърце.

Да изгори стълбището.

Линда се затича край къщата, придържайки се плътно до стената.

Ще изгоря стълбището. Нека пламъците да обхванат и него, ако все още се подвизава на втория етаж. Нека обгърнат отвратителната му плът, нека кожата му да стане на мехури, да се разкъса, очите му да се сварят като яйца.

Тя изкатери трите стъпала пред задната врата. Тук нямаше катинар. Четирите стъкла отразяваха лунната светлина. Линда удари с дулото на пистолета долното дясно стъкло. Докато посягаше през получилия се отвор към дръжката, Линда се опря с бедро на вратата и тя сама се отвори.

Изобщо не е била заключена! Дори не е плътно затворена!

Измъкна ръката си, отвори широко вратата и влезе в кухнята. Под краката й изхрущяха парченцата от счупеното стъкло. Линда се спря, ослуша се и си помисли, че и той може да е чул трясъка на стъклото, вече да се надига от леглото си и да посяга към брадвата.

Тя хукна през празната кухня, сетне по коридора — хладен и тъмен като пещера, — наострила уши за шумове от горния етаж. Стълбището се изправи от лявата й страна. Тя се приближи и надникна между колонките на парапета. Не видя никого. Линда се взираше към горния край на стълбата, където за пръв път бе видяла неподвижната бледа сянка.

Отвори кутията за мляко. Без да диша, за да не гълта изпаренията на бензина, тя започна да полива долните стъпала.

Някъде над главата й подът изскърца.

Тихо шумолене накара сърцето й да подскочи. Онемяла от страх, тя вдигна очи.

В горния край на стълбището сякаш изплува неясна фигура.

Нечие лице.

Линда стисна зъби, за да не изкрещи. Тя замахна с кутията, бензинът се разплиска по стъпалата.

До слуха й достигна думата „Не!“. Беше не вик, а по-скоро стон. Сетне бледият силует се втурна надолу. Линда хвърли кутията, бръкна в джоба си и извади кибрита. Напипа една клечка. Мъжът бе достигнал средата на стълбището, когато клечката пламна. Линда подложи огънчето пред тъмните редици на главичките на останалите клечки. Те се подпалиха и тя метна горящия кибрит върху стълбището.

Бензинът пламна и изсъска като знаме, ударено от внезапен порив на вятъра. Той изпищя, скри лице в ръцете си и залитна назад. Опита се да избяга, падна и запълзя нагоре, крещейки и тупайки с длани горящите си коси. Когато се скри в коридора, отгоре се донесе втори писък — пронизителен женски глас.

Линда се обърка. Знаеше само, че трябва да бяга час по-скоро. Запуши уши, за да не чува крясъците, хукна през коридора, през кухнята и най-сетне се озова навън.

Беше вече на една пресечка от къщата, когато воят на сирената започна да зове огнеборците доброволци. Линда сви в една алея, без повече да се бои от приведения чудак с пазарската количка, без да се бои от нищо в тъмнината.

Тя беше изгорила къщата на Фриман, бе изгорила голия призрак, който я преследваше в сънищата й.

Той беше. Изглеждаше различно, но сигурно е бил той.

Ами женските писъци?

Някой от духовете на Шийла?

Те не съществуват. Няма от какво да се бои.

Нито дори от безлюдния мрак на алеите. Вече никой и нищо не можеше да я докосне.