Ричард Леймън
Нощно шоу (14)

14

Синтия Гейбъл вдигна бутилката бяло вино към светлината и я разклати. През тъмното стъкло се виждаше как корковата тапа подскача като малка лодчица сред бурно море от бургундско. Тя спря да клати шишето. Бурята стихна. Тапата се залюшка мързеливо по повърхността.

Мъри винаги се справяше добре с тапите. Измъкваше ги цели. И никога не оставаха на дъното на бутилката, когато Мъри го правеше.

Сигурно има някакъв чалъм.

Тя се пресегна над масичката за кафе. Гърлото на бутилката се наклони над чашата й. Опита се да държи бутилката здраво, докато наливаше, но виното плисна навън. Няколко капки се удариха в ръба на чашата, стекоха се по пънчето й и образуваха малка лъскава локвичка върху масата. Все пак част от течността попадна и в чашата.

Тя отпи. Една хладна капка се търкулна по брадичката й и се стече между гърдите й. Тя проследи пътя й с пръст, избърса я и близна връхчето на пръста си.

Добре, че не изцапа нощницата си.

Тя облиза столчето на чашата, ръба и отново отпи.

Погледът й се спря на телевизионния екран. Санди Чънк четеше новините.

А какво стана с филма? Сигурно е свършил.

Какъв филм гледаше? А, да. „Далас“.

Сигурно е свършил.

Допи виното в чашата си. Остави я до локвичката и вдигна бутилката. Няколко капки се стекоха в чашата. Тапата се изтърколи към гърлото, но запря в стеснението и отново падна на дъното, когато Синтия остави шишето на масата.

Убит войник. Така ги наричаше Мъри.

Не тапите, а бутилките.

Убит войник с коркова тапа в корема.

Телефонът иззвъня.

Тя изохка и се надигна от дивана. Олюля се над масичката за кафе. Вдигна ръце, за да запази равновесие, и зърна отражението си в огледалото над камината. То се вторачи в нея така, сякаш виждаше непознат. Повдигна вежди, ухили се глупаво и махна с ръка.

— Здрасти, маце! — каза тя и намигна.

Момичето в огледалото също намигна.

— Извинявай, извинявай. Трябва да вдигна телефона.

Мина странично покрай масичката за кафе. В трапезарията беше тъмно и се наложи да се хване за един стол, за да не падне. С три дълги крачки успя да се добере до вратата на кухнята. Подпря се с рамо на рамката и вдигна слушалката.

— Ало? — произнесе внимателно тя.

В отговор прозвуча тих съскащ шепот.

— Ало? — повтори тя.

— Ш-ш-ш… ш-ш-ш… ах.

— Лесно ти е да го кажеш — каза тя и се изхили. — Хайде де, кой е?

— С-с-с… Синтия.

— Не. Аз съм Синтия. Кой се обажда?

— С-с-студено е.

Дрезгавият глас я накара да потръпне. Тя плъзна ръка по стената и напипа ключа на лампата. Светлината заля кухнята.

— Не съм в настроение за шегички — каза тя.

— Липсваш ми… Синтия.

— По-добре кажи кой си.

— Нима… си ме забравила… толкова… скоро?

Тя затвори.

— Тъпанар — промърмори тя и разтърка ръце.

Кожата й беше настръхнала. Зърната на гърдите й стърчаха през меката дантела на нощницата. Трябва да се загърне в халата. Ще се почувства по-добре. Може и да си пийне още малко вино.

Тя дръпна вратата на хладилника и извади висока тънка бутилка шардоне.

Телефонът отново издрънча и я накара да подскочи. Тя грабна слушалката.

— Ало?

— Синтия — прошепна същия глас.

— Кой, по дяволите, се обажда?

— Аз… те искам… тук, при мен. Толкова е тъмно. Толкова студено.

— Кой е?

— Мъ-мъ-мъ… мъъъъъ… Мъри.

Бутилката се хлъзна от пръстите й. Тупна на земята, но не се счупи. Само се търкулна и спря.

— Ти не си в ред.

— Не. Мъртъв съм.

— Ти си ненормален перверзен тип и аз сега ще повикам ченгетата.

— О, Синтия. Толкова ми е студено. Имам нужда от топлината ти. Искам да се любим.

— Лайно!

— Идвам при теб.

Тя тръшна слушалката. Дръпна шнура и изключи телефона. Втурна се в спалнята и изключи и втория апарат на нощното шкафче.

Така!

Мръсник! Лайно! Не познаваше никой, който би бил способен на такова нещо. Сигурно е някой непознат, който е взел номера й от указателя. Сигурно звъни подред на всички вдовици.

Ненормален!

Искам да се любим.

Идвам при теб.

Не, няма да дойде.

Сигурно е просто психопат, който се гаври по телефона.

Тя легна на мекия килим до леглото. Таванът бавно се завъртя.

Дали да не отскочи до Барбара?

Да, но тя е на двадесет минути път по магистралата. Не съм в състояние да карам.

Дали да не се обадя на Барбара? Да я повикам да дойде?

Може.

Той няма да дойде. Тия типове никога не го правят. Така казват ченгетата по телевизията. А типовете винаги идват. Но това става във филмите. Този няма да дойде.

Някакъв безобиден психопат.

Психопат. Отвратителна дума, „психопат“.

И изведнъж осъзна, че ще повърне. Хвана се за устата, изправи се на крака и се втурна към банята. Стомахът й се свиваше. Гърлото й се напълни. Тя подложи шепи под брадичката си, мъчейки се да задържи топлата течност, и в този миг стигна до тоалетната. Надвеси се и повърна. Разплака се.

Когато свърши, тя се избърса с тоалетна хартия. Запали лампата в банята. Деколтето на нощницата й се беше изцапало. Опита се да избърше част от мръсотията с ръка и дори й мина през ума да изхвърли нощницата, но Мъри й я беше подарил на последния им празник на Свети Валентин.

Завъртя крана на душа. Когато водата стана достатъчно топла, тя се покатери във ваната и дръпна завесата. Струята я шибна през лицето, заблъска клепачите й, напълни зейналата й уста. Напои нощницата и тя прилепна по тялото й. Усещането беше приятно, почти еротично.

Тя взе сапуна и натърка нощницата на гърдите си. Наведе се и вдигна нощницата. Задърпа я нагоре и най-сетне се освободи от нея. Изплакна я и я изстиска, след което дръпна завесите и я хвърли върху мивката. В този миг й се стори, че чува телефона да звъни.

Невъзможно. Въобразява си.

В къщата отново отекна глух телефонен звънтеж.

Стомахът й се преобърна. Наведе се и завъртя крановете.

Ето го пак — дълъг и настоятелен, звънтежът се впиваше в плътта й като нокти на мъртвец.

Не може да бъде, каза си тя.

Тишина. Тя чакаше, стискайки крановете, за да не падне. По гърба й капеха ледени капки.

Спря, помисли тя. Слава Богу, че… Този път се звънеше на пресекулки и изобщо не приличаше на телефона.

Звънят на вратата!

Някой звъни на вратата!

Идвам при теб.

Това не е Мъри. Не се обади Мъри. Той е мъртъв. Дори гласът не беше неговият. Освен ако не се е променил по някакъв начин. Освен ако катастрофата… Не, не, не. Обади се някакъв психопат.

И сега той звъни на вратата.

Не може да влезе.

Ами ако може?

Може и да не е той. Може да е Барбара или Луиз, или някой съсед, или дори полицията.

Синтия се измъкна от ваната и се затича към спалнята, оставяйки след себе си мокри следи. Дръпна хавлията от закачалката в гардероба. Звъненето беше прекъснало. Може би се е отказал? Или е тръгнал към задния вход? Ами ако е някой приятел?… Не може да го изпусне. Тя напъха мокрите си ръце в ръкавите и се затича през трапезарията. Загърна хавлията и я стегна с колана.

Минавайки през хола, Синтия взе ръжена от поставката му до камината. Втурна се към входната врата. Хвана дръжката и изведнъж всички сили напуснаха ръката и цялото й тяло.

Ами ако се е притаил от другата страна на вратата?

Не е Мъри. Не може да е Мъри. Той стана на парчета след катастрофата и дори да… Не, той е мъртъв, в гроба е и няма начин да е той.

Обади се някакъв психопат, който сега се крие зад вратата. Делят ги две-три крачки.

Ръката й се смъкна от дръжката. Гледаше вратата и съжаляваше, че няма шпионка. Ала дори ида имаше, знаеше, че не би посмяла да надзърне.

Водата се стичаше по босите й крака и попиваше в килима. Синтия се олюля, пое дълбоко дъх и притисна ръка в гърдите си. Сърцето й биеше така, сякаш искаше да разкъса ребрата и да изскочи от гърдите й.

Махай се!

Дали не си е тръгнал?

Вдигна очи към веригата. Беше на мястото си. Би могла само лекичко да открехне вратата, колкото да погледне.

Не. Нямаше сили.

Ала още докато си го казваше, видя ръката си, която бавно се вдигна към бравата. Вцепенените й пръсти се увиха около топката.

Не мога да направя това!

Започна да завърта топката, която пулсираше в дланта й, когато изведнъж вратата изскърца. Тя отдръпна ръката си и отскочи назад. Някой неистово заблъска по вратата и тя сякаш щеше да изхвърчи от пантите.

Внезапно настана тишина.

— АЗ… ТЕ… ЖЕЛАЯ… !!!

— Не! — изкрещя тя. — Върви си!

Дочу бързо отдалечаващи се стъпки.

Отива си!

Някъде навън се затръшна врата на кола. Изръмжа мотор.

Синтия хвърли ръжена. Спусна се към вратата, свали веригата и отвори.

Пред портата на градината й имаше дълга черна катафалка.

Заклати глава. Искаше й се да закрещи, но сякаш някой я душеше. Залитна към долното стъпало. Босият й крак докосна нещо меко и ронливо. Тя подскочи и се хвана за рамката на вратата. Вгледа се в стъпалата и видя, че са изцапани с прясна пръст. Отстъпи назад и посегна към вратата.

И тогава видя ръката.

Беше прикована за външната страна на вратата. Отвратителна отрязана ръка, от която капеше кръв.

Синтия закрещя. Катафалката бързо потегли на заден ход. Момичето се завтече към къщата си и отново изкрещя, когато от ръката цопна огромна капка кръв. Тя тръшна вратата и размаза падналите късчета месо по килима.

Месо ли? Приличаше на телешко. Тя клекна и се вгледа по-внимателно.

Суров хамбургер!

Поемайки дълбоко дъх, тя отново дръпна вратата. Китката на прикованата ръка беше куха. Докосна я.

Гума.

Гумена ръка.

Ала вместо да се разсмее, тя избухна в ридания.