Ричард Морган
Сразени ангели (9)

9.

— Дами и господа, моля за вашето внимание.

Аукционерката почука леко с пръст по микрофона и в тясното помещение се разнесе слаб тътнеж, като от назряваща буря. За да е в крак с традицията, тя се бе издокарала във вакуумен скафандър — без ръкавиците и шлема, — но съдейки по начина, по който й стоеше, бе по-скоро дело на моден дизайнер, отколкото на някоя забравена фабрика за скафандри на Марс. Имаше сладникав глас като кафе, подсилено с ром.

— Партида седемдесет и седем. Нова находка, от Долен Дананг. Триметров пилон с лазерно гравирани техноглифи. Първоначална цена двеста хиляди стаба.

— Не ми се вярва. — Матиас Хенд сръбна от чая и хвърли небрежен поглед към мястото, където се въртеше холографско изображение на предмета. — Не днес и не с тази грамадна пукнатина между втори и трети техноглиф.

— Е, човек никога не знае — подхвърлих нехайно. — Тук сигурно е пълно с всякакви идиоти с натъпкани джобове.

— О, има ги. — Той се извъртя леко на стола, сякаш искаше да огледа тълпата от потенциални купувачи, събрани под терасата. — Но аз наистина не вярвам, че този пилон струва повече от сто и двайсет хиляди.

— Щом казвате.

— Казвам го. — Уверена усмивка разкриви правилните, европоидни черти на лицето му. Подобно на повечето корпоративни служители той бе висок и добре сложен. — Но се е случвало и да греша. Рядко. Ах, това май е наше.

Пристигна храната, поднесена от келнер, който бе облечен в по-евтин и опростен вариант на скафандъра на аукционерката. И двамата изчакахме мълчаливо, докато приключи със сервирането, после го изпроводихме със сходна предпазливост.

— Не е ли от вашите хора? — попитах.

— Съмнявам се. — Хенд взе една клечка и разрови съдържанието на чинията си. — Знаете ли, трябваше да си изберете друга кухня. Все пак сме във война, а най-близкият океан е на две хиляди километра от тук. Наистина ли вярвате, че сушито е добра идея?

— Аз съм от Харланов свят. Там това ядем.

И двамата пропуснахме факта, че суши барът бе разположен в центъра на почти пустата тераса, изложен на снайперов обстрел от позиции от всички околни сгради. Тъкмо в една такава позиция се намираше в момента Шнайдер, долепил око до окуляра на лазерна карабина и не свалящ мерника от лицето на Матиас Хенд. Не се съмнявах, че други мъже и жени извършваха същото по отношение на мен.

На холоекрана над главите ни началната цена започна да се изменя в трепкащи, оранжеви цифри, слезе до сто и петдесет и там замръзна. Хенд кимна към екрана.

— Какво ви казвах. — Той започна да се храни. — Е, ще приказваме ли по работа?

— Затова съм тук. — Хвърлих един предмет върху масата. — Това, струва ми се, е ваше.

Металният цилиндър се изтърколи върху повърхността и спря в ръката му. Той го взе с грижливо маникюрираните си пръсти и го погледна с вдигнати вежди.

— Денг?

Кимнах.

— Какво измъкнахте от него?

— Не много. Нямахме време, заради риска от проследяващ сигнал. Той спомена името ви, преди да си даде сметка, че не съм психохирург на „Мандрейк“, но след това гледаше да си държи устата затворена. Костелив орех.

Лицето на Хенд придоби скептично изражение, но той прибра коровата „колода“ в един от вътрешните си джобове без повече коментари. Известно време предъвкваше замислено поредната хапка сашими.

— Трябваше ли да го застрелвате? — попита накрая.

Свих рамене.

— Така действаме ние на север. Може и да не сте чули, но там се води война.

— Ах, да. — Изглежда той за първи път забеляза униформата ми. — Питам се, как ли ще реагира Айзък Карера, ако узнае за появата ви в Приземяване?

— Офицерите от Клина разполагат с голяма свобода на действие. Сигурно ще се затрудня да намеря подходящо обяснение, но винаги бих могъл да се оправдая, че работя под прикритие, изпълнявайки стратегически важна мисия.

— Така ли е наистина?

— Не. Това си е моя, лична работа.

— Ами ако запиша нашия разговор и му го пратя?

— Щом съм под прикритие, мога да говоря каквото си искам, за да го запазя, нали?

Настъпи пауза, докато и двамата се оглеждахме безстрастно. После на лицето му разцъфна професионално премерена усмивка.

— Така е — рече той. — Много добре измислено. Поздравления, лейтенант. Направо не зная на какво да вярвам. Може наистина да работите за Клина.

— Да, възможно е — отвърнах също усмихнато. — Но знаете ли какво? Сега не е време да се безпокоите за това. Защото същата информация, която получихте вчера, е заложена и готова за изпращане на още петдесет места из мрежата на Приземяване. И времето тече. Ако до месец не решите проблема, с него ще бъдат запознати всички ваши конкуренти — немалко от тях от далеч по-тежка категория.

— По-тихо — предупреди ме Хенд с привидно любезен глас, в който обаче за първи път се доловиха стоманени нотки. — На открито сме все пак. Ако искате да правите бизнес с „Мандрейк“, ще трябва да се научите на известна дискретност. Без повече имена, ако обичате.

— Чудесно. Стига само да се разбираме.

— Мисля, че се разбираме.

— И аз се надявам. Подценихте ни, когато пратихте вчера вашите главорези. Не го правете повече.

— Не бих си и помислил…

— Това е добре. Да си говорим на ти, Хенд. Това, което се случи вчера с Денг и компания, е детска забава в сравнение с нещата, на които съм бил свидетел и участник през изминалите осемнадесет месеца. Може в момента да ти се струва, че войната е далече, но ако „Мандрейк“ се опита да се разправи с мен и съдружниците ми отново, ще намериш Клина забит толкова навътре в задника си, че ще вкусиш собствените си лайна. Разбираме ли се сега?

Хенд направи обидена физиономия.

— Да. Изрази се пределно ясно. Уверявам те, няма да позволя да се случат подобни неща. Стига, разбира се, ти и твоите хора да отвърнете по същия начин. Какъв хонорар очаквате да получите?

— Двайсет милиона долара. ООН-ски. Не ме гледай така, Хенд. Това не е дори една десета от сумата, която ще прибере „Мандрейк“, стига всичко да мине успешно.

На холоекрана цената бе достигнала сто и деветдесет и аукционерката подклаждаше интереса на присъстващите с възбудени, пискливи подвиквания.

— Хмм. — Хенд сдъвка замислено поредната хапка. — Заплащане при доставката?

— Не. Предварително, с депозит в „Латимер сити банк“. По-късно ще ти дам номера на сметката.

— Това е нелепо, лейтенант.

— Наречи го застраховка. Не че не ти вярвам, Хенд, но ще се чувствам далеч по-спокоен, ако вече сте прехвърлили парите. По такъв начин няма опасност да ми видите сметката, когато всичко приключи.

— Доверието трябва да е взаимно, лейтенант. Защо да ти плащаме, преди да си изпълнил обещанието си?

— Ами, първо, защото ако не ми платите, ще си тръгна от тази маса, а вие ще изгубите най-голямата археологическа находка в историята на човечеството. — Оставих го да сдъвче това, преди да го полея със следващото. — Виж, погледни от тази страна. Не мога да се добера до парите, докато не свърши войната, районът е под военна карантина. Така че, ако парите ви изчезнат, няма да са у мене. За да ги взема, трябва да съм на Латимер. Това е вашата гаранция.

— А, на всичко отгоре искаш да отидеш на Латимер? Двайсет милиона долара плюс пропуск отвъд кордона?

— Не се прави на загубеняк, Хенд. Какво друго очакваше? Да не мислиш, че ще стоя тук, докато Кемп и Картелът решат да се сдобряват? Не съм чак толкова търпелив.

— Добре. — Той се поизправи и остави клечките за хранене на масата. — Да видим дали съм те разбрал правилно. Ние ти плащаме двайсет милиона долара сега. Това не подлежи на обсъждане.

Погледнах го, но не отговорих.

— Така ли е?

— Не се безпокой, ще те спра, когато излезеш от релсите.

Усмивката му се стопи.

— Благодаря ти. После, при успешно изпълнение на твоя замисъл, ние трябва да те прекараме — теб и вероятно твоите сподвижници — с хипертунел на Латимер. Това ли е всичко?

— Плюс смяна на телата.

Хенд ми хвърли изненадан поглед. Изглежда бе свикнал той да води преговорите.

— Плюс смяна на телата. Някакви особености по този въпрос?

Свих рамене.

— Ще искаме отбрани „ръкави“, но това можем да го обсъдим по-късно. Не е необходимо да са правени по поръчка, но да са от най-добрата стока.

— Ах, най-добрата.

Повече не можех да се сдържам и се разсмях.

— О, я стига, Хенд. Знаеш добре, че сделката си заслужава.

— Това ти го казваш. Но не е толкова просто, лейтенант. Проверихме регистъра за находки в Приземяване — през последните пет години няма и следа от предмета, който ти ни описваш. — Той разпери ръце. — Никакви доказателства. Нали разбираш в какво положение съм поставен?

— Разбирам те напълно. Само след две минути ще изпуснеш най-великата археологическа находка през последните петстотин години само защото не е спомената в регистрите. Ако това е позицията ти, Хенд, значи съм подбрал неподходящия човек.

— Да не искаш да кажеш, че тази находка не е регистрирана? В пряко нарушение на Хартата?

— Казвам ти, че това няма никакво значение. Казвам ти, че това, което ви пратихме, има достатъчно достоверен изглед за вас и вашия Изкуствен интелект, та само след половин час да реагирате с малък отряд командоси. Може би данните са били изтрити или са се изгубили. Защо трябва да го обсъждаме? Ще платите ли, или се отказвате?

Мълчание. Той беше много добър — все още не можех да определя накъде съм наклонил везните. Чаках. Той се облегна назад и изтърси една невидима троха от скута си.

— Боя се, че въпросът налага обсъждане с моите колеги. Нямам право да подписвам сделки от подобна величина, с толкова малко като начало. Дори само разрешението за хипертунелна връзка ще изисква…

— Дрън-дрън — прекъснах го, но с приятелски тон. — Но нищо де. Иди, консултирай се. Мога да ти отпусна половин час.

— Половин час?

За първи път в погледа му долових страх. Усетих как ме изпълва задоволство.

„Пипнах ли те, копелдак.“

— Ами да. Трийсет минутки. Аз ще остана тук. Чух, че зеленият им чай бил доста добър.

— Не говориш сериозно.

— Напротив, сериозен съм като смъртта — погледнах го право в очите. — Предупредих те за това. Хенд, не ме подценявай втори път. Донеси ми решението си до трийсет минути, инак няма да ме намериш. Обзалагам се, че и други ще искат да чуят предложението ми.

Той завъртя нервно глава.

— И при кого смяташ да отидеш?

— „Сатакарн Ю“? Или ПКН? — размахах пръчиците. — Кой знае? Това няма да е твоя грижа. Все ще измисля нещо. А ти ще трябва да обясняваш на вашия борд на директорите как си допуснал да ви се изплъзне толкова важна сделка. Готов ли си за това?

Матиас Хенд сподави една въздишка и се надигна.

— Добре — кимна той с неразгадаемо изражение. Ще се върна съвсем скоро. Но ще трябва да научиш някои неща за изкуството на преговорите, лейтенант Ковач.

— Сигурно. Както вече казах, прекарал съм доста време на север.

Изпратих го с поглед, докато си проправяше път през тълпата от потенциални купувачи. Не можах да сдържа потръпването си. Ако ще ми пекат лицето с лазер, сега бе най-подходящият момент.

Разчитах твърде много на интуитивното си впечатление, че Хенд е получил достатъчно широки пълномощия от „Мандрейк“ да взема самостоятелни решения. В търговския свят „Мандрейк“ бе нещо като еквивалент на Клина на Карера, което означаваше, че от определено ниво нагоре чиновниците трябва да разполагат с инициатива. Инак е твърде сложно да се управлява подобен гигантски организъм.

„Не очаквай нищо и така ще бъдеш готов за всичко.“ Постарах се да запазя спокойствие, поне на повърхността, но умът ми непрестанно търсеше пролуки в иначе добре замисления план.

Двайсет милиона не бяха кой знае каква сума от корпоративна гледна точка, не и за някой като „Мандрейк“, който разчиташе на постоянен, солиден доход. Надявах се, че съм им взел страха, за да не помислят втори път да получат своето, без да плащат. Дали обаче бях прав? Ако грешах, ако „Мандрейк“ държеше кучетата си изкъсо и ако Хенд не успееше да убеди корпорацията да му даде зелена светлина, тя можеше да реши да упражни сила. Ако „Мандрейк“ нареди на снайперите си да ме свалят точно сега, Шнайдер и Вардани не можеха да направят нищо, освен да изчезнат и да си покрият следите.

„Не очаквай нищо и…“

Само че едва ли ще могат да се крият дълго. Не и от някого като Хенд.

„Не…“

„Тази проклета война.“

И тогава видях Матиас Хенд, който си проправяше път през тълпата, с познатата вяла усмивка и изписано на лицето решение. Над главата му марсианският пилон замига и оранжевите цифри отдолу спряха да се менят. Сто двайсет и три хиляди и седемстотин стаба.

Продадено.