Ричард Морган
Сразени ангели (32)

32.

Около половин час и четири горички по-нататък най-сетне открихме място, откъдето да излъчваме без проблеми сигнала, на който толкова държеше Хенд. По това време вече бяхме извили обратно към хангара, следвайки приблизителната карта, съставена от скенера на Съниния „Нуханович“. На картографиращия софтуер никак не му се нравеше марсианската архитектура, което ставаше видно от продължителните паузи всеки път, когато Сън въвеждаше новите данни. Но след няколко часа скиторене насам-натам и благодарение на умело съставената програма от неизвестен, но очевидно гениален специалист приборът най-сетне започна да прави достоверни предположения относно курса, който трябваше да следваме. Странно или не, но всеки път се оказваше абсолютно прав.

След като изкатерихме една стръмна, спираловидно извита тръба, която ни дойде малко множко, двамата със Сън се озовахме в началото на петдесетметрова платформа, която изглеждаше съвсем открита към обкръжаващия ни космос. Над главите ни, отстрани и под нас се виждаше черното звездно небе и тази гледка се прекъсваше единствено от гигантска централна носеща колона, която напомняше по размери и размах на товарния кран в Милспортския космопорт. Усещането, че се намираш сред открития космос, бе толкова силно, че гърлото ми се сви мигновено, под въздействие на вградения в мен защитен рефлекс. Дробовете ми продължаваха да пърхат мъчително, опитвайки се да прокарат поне мъничко въздух през затворената ми гласна цепка.

Не без усилие на волята си наложих да преодолея рефлекса.

— Това силово поле ли е? — попитах задъхано Сън.

— Не, според мен е солидно — тя погледна намръщено екранчето на ръката си. — Прозрачна сплав, с дебелина около метър. Внушителна работа. Никакво изкривяване. Пълен директен визуален контрол. Виж, ето я и нашата врата.

Намираше се точно над главите ни, продълговат спътник със сивкава обшивка, озарен от бледата светлина на звездите.

— Това вероятно е контролната кула — предположи Сън, след като дишането й се поуспокои. — Нали ти казах. Бива си го апаратчето ми… виж къде ни отведе… — тя вдигна глава и внезапно гласът й секна. Гледах я с периферното си зрение, но нещо във физиономията й ме накара да проследя погледа й. Точно над средата на платформата, където бе монтирано широко напречно скеле, видях марсианците.

— Най-добре да повикаш и останалите — рекох дрезгаво.

Висяха над платформата като призраци на измъчвани до смърт орли — с широко разперени криле, уловени в нещо, наподобяващо мрежа, единият съвсем близо до центъра на скелето и високо под купола, а вторият — отстрани, на височина почти един човешки бой. Когато се приближих още малко, открих, че мрежата е метална, накичена с инструменти, чието предназначение ми бе точно толкова неясно, колкото и на машините, които бяхме открили досега.

Подминах една неголяма горичка с пеещи шипове, повечето от които ми стигаха до коленете. Въобще не им обърнах внимание. Зад мен Сън крещеше нещо от горния край на стълбата. Гласът й сякаш накърняваше спокойствието на залата. Ехото от него се гонеше надалеч из обширното покрито пространство. Стигнах по-ниско разположения от двамата марсианци и застанах под него.

Бях ги виждал и преди, разбира се. Че кой не е? Такива неща се учат още в детската градина. Марсианците. Те бяха заменили митичните същества от нашето далечно минало, боговете и демоните, които някога са били главни действащи персонажи във всички наши легенди. „Невъзможно е да се оцени — бе писал в онези далечни времена Грецки — въздействието, което е оказало това откритие, на представите ни за нашето място във вселената и за вярата, че тя ни принадлежи.“

По-интересно бе как ми го бе представила Вардани една вечер, насред пустинята, в изоставения склад на Руспиноджи:

Бредбъри, 2089 г. от предколониалната ера. Праотците основатели от зората на човешкото съществуване се оказват невежи създания, каквито всъщност винаги са били, след като разшифроването на марсианската информационна система предоставя неоспорими доказателства за съществуването на междузвездна раса, която на възраст е почти колкото човешката. Хилядолетните познания, трупани от Египет и Китай, приличат на наивните спомени на десетгодишно дете. Лао Дзъ, Конфуций, Исус Христос и Мохамед — какво са знаели тези хора? Тесногръди провинциалисти, които никога не са напускали планетата. Къде са били те, когато марсианците са прекосявали междузвездните пространства?

Разбира се — кисела усмивка на лицето на Вардани, — религията не закъсняла да отвърне на удара. Обичайната стратегия. Да се вградят марсианците в позната схема, да се интерпретират по начин, който да бъде богоугоден. Да се отрича всичко, което не е по вкуса на тържествуващата догма. Успехът трябвало да е налице.

Но не бил.

Всъщност, в началото всичко било много обнадеждаващо. Вихрещата се истерия довела до изблици на сектантско насилие и наскоро построените нови крила на университетите, посветени на марсиански проучвания, често били обгръщани в пламъци. Въоръжени ескорти за известните археолози, чести стълкновения между фундаменталисти и силите на обществения ред. Интересни времена за студентите…

От всичко това се породили нови вярвания. Повечето от тях не се отличавали особено от старите и били също толкова догматични. Но с течение на времето възникнала една обединяваща всички събития вяра в съществуването на нещо, което било малко по-трудно за дефиниране от понятието Бог.

Може би причината е в крилете. Толкова стар културен архетип — ангели, демони, Икар и безчет кретени, скачащи от кули и скали — човечеството винаги си е падало по тези неща.

Или пък е заради огромния залог. Звездните карти, с техните обещания за нови светове, които вече са достижими, и то само защото го пише там.

Каквото и да е, за мен си остава най-обикновена вяра. Не е познание, по онова време Гилдията не е била толкова уверена в преводите си, а ми се вижда невероятно да изстреляш стотици и хиляди съхранени съзнания и клонирани ембриони в дълбините на междузвездното пространство, уповавайки се на нещо, малко по-сигурно от теория.

Вяра в приложимостта на Новото знание. На мястото на терацентричната увереност в силата на човешката наука и способността й да постигне всичко един ден, възникнала една друга вяра — в превъзхождащото могъщество на марсианското познание, което — подобно на всеопрощаващ баща — ще ни позволи и помогне да прекосим океана с нашата малка лодка. Ние се приготвихме да прекрачим прага към космоса — но не като зрели, уверени в силата си хора, а като деца, стиснали за ръчичка по-възрастния чичко. Преизпълнени с абсолютно доверие в неговите способности и добри намерения. Така — въпреки хвалебствената ода на Хенд за корпорациите — е започнало човешкото разселване из космоса.

Един милион мъртъвци на Адорацион променили нещата. Този страшен факт, както и някои късогледи геополитически решения довели до появата и възхода на Протектората. На Земята старите религии успели бързо да си възвърнат изгубените позиции, налагайки с желязна воля властта си над заблудените овце. „Живяхме безотговорно и сега трябва да заплатим горчивата цена за това. В името на стабилността и безопасността управлението трябва да се ръководи от твърда ръка.“

В наше време е останало съвсем малко от онзи някогашен наивен ентусиазъм за всичко, свързано с марсианската цивилизация. Вичински и неговите поддръжници напуснаха този свят преди повече от сто години, като преди това бяха прогонени от университетските си постове, а някои от тях — избити. Гилдията се затвори в себе си, охранявайки ревниво ограничената интелектуална свобода, позволена й от Протектората. А марсианците — те се превърнаха в рисунки от учебниците и създатели на научни принципи, които — както твърди съвременната наука — все още не са ни по силите. Всяко дете учи прилежно как са изглеждали, запознава се с анатомията на крилете и скелета им, с динамиката на техния полет, с начина на размножаване, с виртуални симулации на периодите от тяхното израстване и съзряване, основаващи се на оскъдните видеозаписи, които Гилдията си позволява да отпусне за обществено потребление. Конструкция на „птичарниците“, облекло. Цветни рисунки, лесни за възприемане. Почти никаква социология — тя е трудно смилаема, често не съвсем точно определена, пък и кой иска да се занимава с подобни неща…

„Сами отхвърлихме познанията — говореше Вардани, потръпвайки от вечерния хлад, — предпочитайки доброволното невежество пред лицето на нещо, което бихме могли да разберем, ако бяхме положили поне малко усилие.“

А междувременно в дълбините на човешкото общество набирали сили нови езотерични явления — причудливи религиозни секти, предавани шепнешком легенди и поверия, за които се твърдяло, че са съвсем достоверни…

 

 

Този марсианец беше мъртъв.

Мъртъв много отдавна — беше съвсем очевидно. Тялото му, уловено в металната мрежа, бе напълно мумифицирано, с тънки като пергамент криле и източена, съсухрена до скалп глава, с полуотворен клюн. Очите бяха потъмнели в хлътналите им кухини, скрити наполовина от мътни ципи. В подножието на клюна шията се издуваше от някаква подкожна, овална формация — вероятно жлеза. Подобно на крилете и шията бе изтъняла като хартиено руло и почти прозрачна.

Под крилете се подаваха ъгловати крайници, протегнати към инструментите в мрежата, които стискаха със закривените си нокти. Почувствах неволен порив на възхищение. Каквото и да е станало тук, това същество бе умряло на своя пост.

— Не го докосвай — извика зад мен Вардани и едва сега осъзнах, че съм протегнал ръка към марсианеца в мрежата.

— Съжалявам.

— Наистина ще съжаляваш, ако кожата му се пропука. В подкожния им слой има жлези с алкална секреция, които се отварят, когато тялото умре. Приживе контролът над тях се осъществява чрез окисляването на хранителните вещества, но при достатъчно количество влага разяждащото им действие се засилва и може да увреди почти целия труп. — Докато ми обясняваше, тя заобиколи внимателно и на достатъчно разстояние увисналата чуждоземна птица. Не откъсваше очи от нея. — Когато умрат, алкалната секреция разтваря мазнините в мастния слой и изсъхва на прах в подкожните кухини. Притежава ужасно разяждащо действие, както локално, така и при вдишване.

— Е, благодаря, че ме предупреди — рекох, докато отстъпвах назад.

Тя сви рамене.

— Не очаквах да ги открием тук.

— Корабите имат екипажи.

— Така е, Ковач, а градовете — население. Но за четиристотин години археологически проучвания не сме намерили повече от стотина съхранени марсиански трупа на три десетки свята.

— Не се изненадвам, щом носят подобна гадост в телата си — намеси се в разговора Шнайдер, който ни бе заобиколил и бе застанал от другата страна. — Но какво става с нея, ако известно време не се хранят?

Вардани го погледна с досада.

— Не знаем. Вероятно процесът се задейства.

— Това сигурно доста боли — рекох.

— Да, и аз така смятам — очевидно не й се разговаряше с нас. Беше като омагьосана.

Шнайдер не схвана намека. А може би просто имаше нужда да говори, за да не позволява на тишината в залата и увисналите крилати създания да ни въздействат.

— Интересно, как са стигнали до подобно нещо? Искам да кажа — до нещо, което няма еволюционно-селективна стойност. Нещо, което те убива, ако си гладен.

Погледнах отново към изтънелия труп на марсианеца и си припомних възхищението си при мисълта, че е издъхнал на своя пост. За миг ми се стори, че съм на път да разкрия някаква по-голяма тайна, но усещането бързо ми убягна.

— Не е съвсем така — рекох. — Това е двигател. Постоянно надвиснала заплаха, която ги кара да доминират над всичко останало в небето.

Стори ми се, че мярнах едва забележима усмивка на устните на Таня Вардани.

— Ковач, трябва да пишеш. Това си е чисто интелектуално прозрение.

Шнайдер се изхили.

— Всъщност — продължи археоложката, сякаш се готвеше да ни чете лекция, но без да откъсва поглед от мумифицирания марсианец, — според съвременните еволюционни теории това е способ да се поддържа хигиената в пренаселен „птичарник“. Васвик и Лаи, отпреди няколко години. По-рано в Гилдията вярваха, че е способ за борба с паразити и насекоми, които гнездят под перушината. Васвик и Лаи не пожелаха да излязат с открито становище и да оборят теорията на Гилдията, стигаше им да се докопат до нови постове. Разбира се, съществува и хипотезата за доминиране в небето, която създадоха неколцина членове на Гилдията, в далеч по-елегантен вид, отколкото ти я изрази, Ковач.

Поклоних й се церемониално.

— Как мислите, ще можем ли да я свалим? — попита Вардани, докато се надигаше на пръсти, за да огледа металната мрежа.

— Нея?

— Да. Това е пазач на „птичарника“. Вижте шпорите върху крилете й и костния израстък, който тръгва от черепа и продължава по гръбнака. Такива има само кастата на войните. Доколкото ни е известно членовете й са били само женски. Дали ще можем да я свалим? — повтори тя нетърпеливо.

— Не виждам какво ще ни попречи — обърнах се и забелязах, че Жиан е в другия край на платформата. — Ей, Жиан, да виждаш там нещо като лебедка?

Жиан се огледа и поклати глава.

— А при теб, Люк?

— Госпожице Вардани!

— Пак този тъпанар — въздъхна Шнайдер. Матиас Хенд крачеше с решителен вид по платформата право към нас.

— Госпожице Вардани, надявам се, че нямате намерение да правите нещо повече, освен да разглеждате този екземпляр.

— Всъщност — рече археоложката, — имахме идеята да го свалим. Някакъв проблем с това?

— Да, госпожице Вардани, има проблем. Този кораб и всичко, което съдържа, е собственост на корпорация „Мандрейк“.

— Не и докато не бъде обозначен с маяк. Нали сам ни го казахте?

Хенд я дари с презрителна усмивка.

— Това надхвърля задълженията, за които ви плащаме, госпожице Вардани.

— Ах, за които ми плащате. На мен ми се плаща. Вардани се изправи пред него. — Майната ти, Хенд!

Заобиколи го и се отдалечи нататък по платформата, без да поглежда назад.

Приближих се към него.

— Хенд, какво ти става? Нали те помолих да не я дразниш? Зъб ли й имаш, или какво?

Оставих го при трупа на марсианеца и отидох при Таня, която стоеше, скръстила ръце, на самия край на платформата.

— Не смяташ да скачаш, надявам се?

Тя изсумтя.

— Това лайно. Готов е да забоде неонова табела и пред райските двери, ако някога ги открием.

— Виж, за това не съм сигурен. Той е дълбоко вярващ човек.

— Така ли? И как се помества вярата в неговата търговска душа?

— Е, има си начини. Нали си чувала за организирана религия?

Тя изсумтя отново, но този път лицето й се поразведри.

— Не зная защо се заядох толкова. И без това не разполагам с никакви инструменти за работа с органична материя. На кого всъщност му пука?

Усмихнах се и положих ръка на рамото й.

— На мен.

 

 

Куполът над нас се оказа също толкова прозрачен за радиосигнали, колкото и за видими обекти. Сън направи поредица от проби със своите прибори, след което ние всички се върнахме на „Наджини“ и пренесохме повредения маяк до платформата, заедно с няколко сандъка инструменти, които Сън сметна, че ще й влязат в работа. Спирахме във всяко помещение и маркирахме коридорите със светещи пътеуказатели, а на пода — за голямо неудоволствие на Таня Вардани — рисувахме флуоресциращи стрелки.

— Лесно се мият — опита се да я успокои Сън Липинг.

Въпреки че неколцина от нас носеха гравираници, пак се оказа доста трудно да пренесем тежкия маяк из хаотично виещите се коридори на кораба. Когато най-сетне се изкатерихме на платформата, се чувствах напълно изтощен. Радиационното увреждане на клетките ми надхвърляше всякаква способност на медикаментите да се борят с него.

Отдалечих се настрани и приседнах на едно място, където да позволя на лудо блъскащото си сърце да се поуспокои. Докато зяпах към звездите, забелязах носещата се отвън отворена врата. Малко по-нагоре и вдясно от нея висеше трупът на по-близкия от двамата марсианци. Преместих поглед към него. Имах усещането, че трупът ме разглежда през помътнелите си очи. Вдигнах два пръста до челото си и отдадох чест.

— Спокойно. Скоро идвам при теб.

— Прощавай?

Извърнах глава и открих, че само на няколко метра от мен стои Люк Дьопре. Изглеждаше съвсем добре в своя резистентен на радиация маорски „ръкав“.

— Нищо. Говоря си.

— Ясно. — Съдейки по израза на лицето му, не му беше съвсем ясно. — Искаш ли да се разходим наоколо?

Поклатих глава.

— Може би по-късно. Но ти ако искаш, върви.

Той се намръщи, но ме остави и си тръгна. Видях го малко по-късно да излиза в компанията на Амели Вонсава. Останалите членове на отряда се бяха разделили на малки групички из платформата и разговаряха тихо. В далечината се долавяше тихата песен на шиповете. Усещах, че ме завладява безмерна умора. Затворих очи и потънах в нещо, което само наподобяваше сън, но откъм най-лошата му страна.

„Ковач…“

Шибаният Семетайр.

„Липсва ли ти твоята разкъсана хубавица от Лимоновите планини?“

„Недей…“

„Не ти ли се ще сега да е тук — цяла-целеничка, а? Или я предпочиташ върху теб на части?“

Лицето ми се сгърчи при спомена за тупналия близо до мен крак.

„Семетайр, не ме принуждавай…“

„Но това е съвсем нормално, Ковач. Изхвърляш ненужните части. Отвъдният живот крие толкова удоволствия…“

„Остави ме на мира, Семетайр.“

„Защо да го правя? Самотата е толкова студена. Защо да те изоставям, когато ти ми беше такъв приятел? Прати ми толкова души.“

„Добре. Сега вече прекали, скапаняко…“

Събудих се, облян в пот. Таня Вардани бе приклекнала на метър от мен и ме наблюдаваше. Над нея висеше марсианецът, разперил криле като за полет.

— Какво ти е, Ковач?

Притиснах с пръсти влажните си слепоочия.

— Почти нищо за някой, който е на умирачка. Свърши ли с изследванията?

— Нещо нямам настроение. Може би по-късно.

Надигнах се. В другия край на платформата Сън работеше над изкормената вътрешност на маяка. Жиан и Сучиади стояха близо до нея и разговаряха тихо. Закашлях се.

— По-късно едва ли ще има. Като гледам, Сън ще се справи преди обещаните десет часа. Къде е Шнайдер?

— Тръгна с Хенд. Ти самият защо се отказа от обиколката на Кораловия замък?

— Какви ги говориш, Таня? — засмях се. — Кога през живота си си виждала Кораловия замък?

Тя седна до мен и зарея поглед към звездите.

— Припомних си одевешните ти думи. Това е от Харланов свят, нали? Нещо лошо ли казах?

— Писнало ми е от проклети туристи.

Тя се разсмя. Седях и се наслаждавах на звука, докато утихна. Настъпи тишина, която никой не искаше да нарушава.

— Красиво небе — рече тя накрая.

— М-да. Ще ми отговориш ли на един археологичен въпрос?

— Щом искаш.

— Къде са се дянали?

— Марсианците?

— Да.

— Ами, космосът е доста голям. Кой…

— Не, тези марсианци. Екипажът на това чудо. Защо им е трябвало да го изоставят? Навярно струва колкото бюджета на цяла планета — дори за тях. Освен това функционира нормално — доколкото сме в състояние да определим. Затоплена и добре поддържана атмосфера, работеща система за скачване, хангари. Защо не са го взели с тях?

— Кой знае? Може би е трябвало да го изоставят спешно?

— О, стига…

— Не, говоря сериозно. Те или са напуснали целия този регион на космоса, или са били унищожени, или са се изтребили едни други. Но са оставили доста неща след себе си. Цели градове.

— Така е, Таня, не можеш да вземеш със себе си градовете. Очевидно ще се наложи да ги изоставиш. Но този кораб? Какво ги е накарало да го напуснат?

— Нали и орбиталните станции около Харланов свят също са изоставени?

— Те са автоматични.

— Е, и? Тук също, поне що се отнася до поддържащата система.

— Да, но този кораб е бил построен, за да се използва от екипаж. Не е нужно да си археолог, за да го видиш.

— Ковач, защо не се върнеш на „Наджини“ и не си починеш? От твоите въпроси ме заболя главата.

— Според мен това е от радиацията.

— Не, аз…

Слушалките, увесени на шията ми, пропукаха. Погледнах ги объркано, сетне допрях едната от тях до ухото си.

— … да ле… там… — чух развълнувания глас на Вонсава сред шума на радиосмущенията. — Каква… причин… не мисл… че… е… умрял… от… гла…

— Вонсава, говори Ковач. Чувам те лошо. Върни се и започни отначало.

— Казах — повтори малко по-бавно тя. — Че… рихме… уго тяло. Чов… ко тяло. Част от същ… рупа… Изгл… а, че нещ… го е у… било.

— Добре, тръгваме веднага — надигнах се и допрях устни до микрофона. — Повтарям, тръгваме веднага. Стой на място и не мърдай. И стреляй по всичко, което ти се стори подозрително.

— Какво има? — попита Вардани.

— Проблеми.

Огледах платформата и изведнъж отново си спомних думите на Сучиади.

Не ни е мястото тук.

Увиснал високо над главата ми, марсианецът продължаваше да ме следи с изцъклените си очи. Изглеждаше ми далечен колкото ангел и също толкова помощ можех да чакам от него.