Ричард Морган
Сразени ангели (17)

17.

Дангрек.

Небето бе в цвят на стари джинси, избелялосиньо, примесено с повлекла от бели облаци на голяма височина. Слънцето бе достатъчно ярко да те накара да замижиш. Топлите му лъчи галеха приятно голите части на тялото. Растителността наоколо бе покрита с черна пепел от радиоактивния облак.

Точно отпред се виждаше горящият Собървил. Димът се издигаше право нагоре към небето в цвят на избелели джинси.

— Гордееш ли се със себе си, Ковач? — прошепна Таня Вардани в ухото ми, докато ме подминаваше, за да се изкатери на близкия хълм. Това бяха първите й думи, откакто чу новината от Хенд.

Последвах я.

— Ако смяташ да се оплакваш, най-добре се обърни към Джошуа Кемп — срязах я, след като я застигнах. — А и не се прави, че не знаеше. Всички очаквахме да се случи.

— Да, и затова сега ми е толкова гадно.

Беше невъзможно да се отървем от тази гледка. Прожектираха я непрестанно върху транспарантите на терасата на „Мандрейк“. Показваха я по всички видеоканали из цялата планета. Първо ослепителното, яркобяло изригване, после, с известно закъснение, грохотът от взрива. Всичко това на фона на развълнувания коментар. А после, любимите на всички зрители картини в едър план, снимани от голямо разстояние и увеличени дигитално.

Армейският ИИ бе събрал достатъчно информация, за да я въведе в новата си симулация на терена.

— Сучиади, погрижи се групата ти да заеме позиции.

Беше гласът на Хенд, от слушалките, които всички носехме. Последваха кратки команди, разменени по радиото, но някъде към средата вдигнах ръка и смъкнах ядосано слушалката. Някой се изкачи зад мен и спря, загледан в гърба на Таня Вардани, но аз не му обърнах внимание.

— Предполагам, че е станало бързо — подметна тя.

— Както се пее в песента. Няма нищо по-бързо.

— Госпожице Вардани. — Беше Оле Хансен, в чиито черни очи, с които се бе сдобил заедно с новия „ръкав“, сякаш се долавяше далечен отглас на оригиналните му, сините. — Налага се да огледаме района, в който ще действаме.

Тя се обърна и го погледна. На устните й трепкаше неразгадаема усмивка.

— Разбира се. Последвайте ме.

Двамата се спуснаха по склона и продължиха покрай брега.

— Ей! Емисарчето!

Обърнах се неохотно и открих, че Ивет Крюкшенк катери новичкия си маорски „ръкав“ нагоре по хълма, притиснала фотонер към гърдите си, и с комплект мерачески лещи, обърнати на челото. Изчаках да ме достигне, което направи, без да се спъне във високата трева повече от няколко пъти.

— Как е новият „ръкав“? — попитах я, когато се спъна за втори път.

— Ами… — Тя поклати глава, застана до мен и ме погледна отблизо. — Малко е странно, ако разбираш какво имам предвид.

Кимнах. Първото ми „пренахлузване“ беше преди повече от трийсет субективни години, което в реално време е близо две столетия, но човек никога не забравя подобни неща.

— И ми го подбраха толкова светъл! — тя се плесна с ръка по кожата и се засмя. — Защо не ми намериха нещо черничко, като на теб?

— Защото убиха теб, а не мен — припомних й аз. — Освен това, като започне да ни прояжда радиацията, ще си в по-изгодна позиция. Това, което носиш, ще поеме два пъти по-голяма доза от мен, преди да усетиш първите признаци на лъчева болест.

Тя се намръщи.

— Всички ни очаква един край.

— Крюкшенк, това е само един „ръкав“.

— Не ми се перчи с емисарското си хладнокръвие. — Тя се разсмя, обърна наопаки фотонера и го улови за дръжката със слабичката си ръка. След това замижа и се прицели в мен през мерника. — Харесваш ли „белоръкавни“ момиченца като мен?

Огледах я. Маорските бойни „ръкави“ са с малко дълги крайници и широки в раменете и гърдите. Повечето от тях, както беше този, са с бяла кожа, което донякъде се дължи на скорошното им изваждане от клониращите вани. Лицата им са с повдигнати скули, очите — разположени широко. Но въпреки безформения комбинезон…

— Ако ще ме разглеждаш така — отбеляза Крюкшенк, — по-добре да ти покажа кое става за купуване.

— Извинявай. Просто събирах информация за отговор.

— Да бе. Остави. Да не мислиш, че съм се притеснила? Действал си по тези места, нали?

— Преди няколко месеца.

— Е, и как беше?

— Ами как? Разни типове стрелят по теб, а из въздуха се носи повече метал, отколкото можеш да си представиш. Нищо особено, всъщност. Защо питаш?

— Чух, че наврели Клина в миша дупка. Вярно ли е?

— Може и така да се каже.

— И как стана така, че кемпистите изведнъж решиха да преминат в отстъпление и да изпържат района?

— Крюкшенк. — Млъкнах, тъй като не знаех как да пробия бронята на младостта, в която бе оковала душата си. Тя беше на двайсет и две и като всяка двайсет и две годишна девойка смяташе, че е безсмъртна и че вселената се върти около нея. Едва ли можеше да си представи, че съществуват възгледи, според които всичко, в което вярва, е маловажно и странично.

Тя все още чакаше отговора ми.

— Виж — рекох накрая. — Когато бях там, никой не ми каза за какво се бием и от малкото, което научих при разпитите на пленниците, стигнах до извода, че те също нямат представа. Отдавна съм се отказал да търся и капчица здрав разум в тази война и те съветвам да постъпиш по същия начин, ако искаш да оцелееш.

Тя повдигна една вежда — жест, който още не бе овладяла в новия си „ръкав“.

— Значи и ти не знаеш.

— Не.

— Крюкшенк! — Дори от метър разстояние чух съвсем ясно гласа на Маркус Сучиади в слушалката й. — Смяташ ли да слезеш долу и да поработиш за заплатата, както всички нас?

— Идвам, шефе. — Тя ми се изплези и затича надолу по хълма. На няколко крачки по-нататък спря и се обърна.

— Ей, Емисарчето.

— Слушам те?

— Онова, дето Клина го наврели в миша дупка. Не исках да те обиждам, да знаеш. Просто ме интересуваше.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Няма нищо, Крюкшенк. И на мен не ми пука, макар че сигурно отвън не си личи.

— Ох. — Тя също ми се усмихна. — Е, трябваше да те попитам. — Очите й се стрелнаха към слабините ми и тя задържа поглед демонстративно. — Какво ще кажеш да проверим двамата какво има там?

— Нямам нищо против.

Сега и моята слушалка избръмча подканящо.

— Слушам те, Сучиади.

— Сър, ако не ви представлява трудност — чух гласа му, изпълнен с нескрита ирония, — бихте ли оставили войниците ми да се разгърнат?

— Разбира се. Извинявай. Няма да се повтори.

— Благодаря.

Тъкмо смятах да прекъсна връзката, когато се намеси гласът на Таня Вардани. Всъщност всичко, което се чуваше, бяха приглушени ругатни.

— Какво е това? — попита рязко Сучиади. — Сън?

— Ами това е госпожица Вардани, сър — отвърна с типичното си спокойствие Оле Хансен, надвиквайки неспирните проклятия на археоложката. — Мисля, че ще е най-добре да дойдете и сам да видите това.

 

 

Застигнах Хенд на брега, но не можах да го задмина. Цигарите и болните дробове не важат във виртуалността, та сигурно загрижеността му за инвестициите на „Мандрейк“ му бе придала допълнителни сили. Все още непривикнали с новите си „ръкави“, останалите от групата изостанаха зад нас. Двамата първи се озовахме до Вардани.

Открихме я на почти същото място, на което бе спряла и предишния път, докато разглеждаше каменопада. В първия момент не можах да разбера накъде гледа.

— Къде е Хансен? — попитах объркан.

— Слезе долу — махна тя към каменната джунгла. — Един Господ знае защо.

И тогава ги видях. Белезникави белези от наскорошен взрив, обкръжили двуметров, назъбен проход, през който се виеше тясна пътечка.

— Ковач? — бе единственото, което успя да каже Хенд.

— Виждам. Кога за последен път допълвахте симулацията?

— Днес — отвърна Хенд и се приближи към отвора.

Таня Вардани кимна.

— Високоорбитално сателитно сканиране, ако не се лъжа?

— Точно така.

— Чудесно. — Таня се извърна и бръкна в якето си за цигари. — Значи може и да не открием нищо там.

— Хансен! — Хенд сви ръцете си на фуния и се провикна, забравил, че разполагаме с радиовръзка.

— Чувам те — долетя глас зад стената от камъни. — Тук няма нищо.

— Разбира се, че няма — подхвърли Вардани, без да се обръща към някого.

— Виждам приблизително кръгла площадка, широка двайсетина метра, но камъните около нея изглеждат странно. Сякаш са били разтопени.

— Това е импровизация — произнесе нетърпеливо Хенд в микрофона. — Армейският ИИ само предполага какво може да има там.

— Попитай го вижда ли нещо в средата — рече Вардани и хвърли цигарата си по вятъра.

Хенд предаде въпроса. Отговорът дойде незабавно.

— Да, купчина, наподобяваща сталагмит.

Вардани кимна.

— Това е нашата врата — рече тя. — Вероятно реконструирана от компютъра въз основа на стари данни от някой разузнавателен полет над района…

— Някой е идвал тук — прекъсна я Хенд.

— Така изглежда. — Вардани изпусна тютюнев дим и посочи с ръка. — А също и това.

Закотвен в плитчините, само на неколкостотин метра нататък по брега, се виждаше малък, разнебитен траулер, който се полюшваше леко над вълните. Една от мрежите му бе спусната през борда и се изпъваше, сякаш пълна с улов.

Небето започна да избледнява.

Беше почти толкова неприятно, колкото излизането от ППИП. Отворих очи и пред мен изплуваха налудничавите изображения на емпатичното психопрограмно изкуство.

— Уф, мамка му — въздъхнах и се надигнах, смъквайки машинално електродите.

Вратата на кабината се отвори с тихо свистене. Хенд пристъпи вътре, докато все още си навличаше дрехите. Примижах към него.

— Необходимо ли беше това?

— Обличай си ризата, Ковач. — Докато говореше, той си закопчаваше копчето на яката. — Чака ни работа. Искам до довечера да сме на полуострова.

— Не прекаляваш ли…

Той вече се обръщаше.

— Хенд, войниците не са привикнали с новите си „ръкави“. Имат още да учат.

— Оставих ги там — той посочи с палец през рамо. — Ще им дам още десетина минути — това са два дни виртуално време. После си събираме багажа и потегляме. Ако някой ни е изпреварил на онзи бряг, ще го накарам дълбоко да съжалява.

— Ако е бил там, когато са ударили Собървил — извиках след него, — вероятно вече съжалява дълбоко. Заедно с всички останали.

Стъпките му се отдалечаваха по коридора. Беше си сложил и сакото и крачеше с уверената походка на истински бизнесмен. Способен на всичко. Готов да изпълни дълга си към компанията, докато аз все още седях на кушетката и се озъртах объркано.